Запознах се с Лидия Димковска на Стружките вечери на поезията преди куп години и затова се зарадвах искрено, когато видях романа й „Скрита камера” в библиотеката, все едно неочаквано съм срещнала познат. Не знаех, че тя пише проза, познавам я като поетеса. Оказа се, че след успешния си дебют със „Скрита камера”, преведена освен на български – и на словенски, словашки и полски език, тя е написала още един роман, който е спечелил редица награди. Открих македонската и чешката корица на книгата в интернет (ох, в справката не пише, че е преведена на чешки, но ето тази корица е чешка, или греша?). Ами нашата корица е най-хубава! Художник е Боряна Йорданова. И, докато още съм на темата за книжното тяло – шрифтът ме измъчи, особено пасажите, написани от името на Лила, нечетлив и ситен-ситен италик; а печатните грешки са неприятно много.

Напоследък чета бавно, дори когато шрифтът не се отнася така враждебно към очите ми. Но „Скрита камера” и без това не е роман за бързо четене. Разказът е наситен, поетичен и богат на асоциации, които изискват да си дадеш време, за да ги осмислиш.
Авторката е родена през 1971 година. Романът е на ръба между фикцията и автобиографията. И героинята, Лила, е родена в същите тези времена. Това привлече моя интерес – да проследя приликите с моето детство, моментните снимки на обществото и филмчетата за промените, които настъпват в него. Като читател от съседна балканска страна, откривам забавни, уютни, а понякога – горчиви съвпадения.

Разказът тече по няколко линии – интимно-телесната и лична история на израстването и скитането; фантастичната линия за скритата камера, другото Аз, което живее в палеца на крака и не мигва, а записва и запомня; историческата линия за Балканите и Европа; световната линия, която присъствието на Джоузеф прокарва и така разширява хоризонта; размислите и разказът за литературното битие на една писателка, за която писането е и повод и начин да пътува до Америка, Азия, Европа…

Има още →