Най-лесните кукли за пръсти

 

В скоро време ще дойдат една група малчугани да ги забавлявам и като си помислих, ето какво измислих.
Ще си съчиняваме истории, но за да участват непосредствено всички деца, реших да си направим куклено театърче с кукли за пръсти. Така героите ще се виждат и ще си общуват, ще могат да се намесват в действието и да се разхождат от приказка в приказка.
Направих 20-30 примерни герои, само не съм ги залепила, за да не се смачкат преди да са влезли в употреба. Те, децата, и сами ще могат да си нарисуват, каквото им хрумне. Не знам по-лесно от това.
Спомних си, че на Панаира на книгата тази зима издателство Точица така представи „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия“. 
Добрият пример трябва да се следва!

Джелсомино в Страната на лъжците

Имало едно време една любима книга.
Тя била моя.
Чела съм я много пъти. Колко много? Безброй.
Толкова много, че след като минаха 20-30 години и напълно я забравих, още я помня.
ИСТИНАТА СЕ РАЗКРИВА – НА ВЛАДЕТЕЛЯ ГЛАВАТА Е ПЛЕШИВА!
И други такива важни неща, всичко помня. И конската опашка на Ромолета. Помня имената на героите. Помня рисунките. Помня смисъла.

Когато разбрах, че предстои премиера на Старозагорския куклен театър – „Джелсомино в Страната на лъжците”, просто трябваше да го гледам. Получих дар – два билета за премиерата. Не! Не беше достатъчно скоро.
Затова отидох да гледам Джелсомино цели три дни преди премиерното представление.
Аз съм Човек С Привилегии.
Салонът беше пълен с деца (Децата са Истинските Хора С Привилегии.) (Копнежът по Рая е копнеж по детството.) (Напуснеш ли го веднъж, никога не можеш да се завърнеш в него, както Кандид не може да се върне в Елдорадо.) (Бил си там, знаеш пътя, върни се! Е, не може. Точка.)
А мен представлението ме върна.

Не съм препрочела книгата преди това, не съм някоя даскалица, която проверява за грешки и отклонения от темата.
Представлението беше страхотно!

Модерно, шантаво, изненадващо, живо, а в същото време ми даде точно същото усещане, което си спомням толкова ясно. Хем интересно, хем малко неуютно, защото Джелсомино наистина има проблем и е нещастен и отхвърлен, и приятелите му са странни, и трябва да се крие и да се промъква, да търси помощ от непознати, да разбира неразбираемото и да се бори с непобедимото, а през цялото време да се опитва да се промени. Ама не може да се промени, не може. И докато се мрази и се обвинява за това, че е такъв, какъвто е, губи сили. А когато заживее със себе си, когато застане рамо до рамо със себе си, му идва сила и може да победи всичко.
Знам, че звуча неясно и, да пази Господ, може би малко лигаво, но имам предвид съвсем конкретно нещо.

Джелсомино е кукла. Гласът му е човек, голям и силен човек. Докато се срамува от гласа си, докато се плаши от силата му, Джелсомино е колеблив, несигурен, носен от съмнения и сенки без лица. Трябва да плати много скъпо, докато повярва, че гласът му не е негова слабост, а част от него, негова сила. Тогава сенките се махат, Джелсомино и неговият глас стават едно и човек усеща такава радост, такова облекчение…

Друг най-любим момент в спектакъла ми е моментът, в който котето Дзопино се освободи от стената, и когато той виждаше гласа и каза, че го харесва.
Май трябва да изписвам Гласа с главна буква, той е главен герой все пак, а?
И когато най-после някой хареса Гласа и започна да му се радва, и си галеше гърба в него, и му каза хубави думи,

божичко, какво освобождение е това. Някой да те обикне за всичко, даже заради онова, което не харесваш в себе си, и даже точно в него да се влюби. Това си е любов, откъдето и да го погледнеш.
Някой път трябва да те обикне друг (човек, котарак, каквото ще да е), за да ти покаже как и да се научиш сам да обичаш себе си. То се учи. Умение е като всяко друго.

Непременно трябва да кажа колко хубаво играха актьорите, как умело и забавно водеха куклите, какви чудни кукли!, колко модерно бе поставен спектакълът, с въздействаща и красива музика, трикове с магнити и анимация, на която ръкоплясках всеки път заедно с другите деца.
Но аз се чувствах толкова добре, потънала в пиесата, че не мислех кое как е правено, мислех за Джелсомино и за неговия Глас, смях се на лаещите котки и плаках за Бенвенуто, и последната ми грижа беше как успяха да ме прилъжат и къде са ме завели. Просто бях там.

Сега, не бих възразила Джелсомино да не беше с толкоз крив нос, но скоро и това спрях да забелязвам. Гласът му брули круши, за носа му ли ще мисля? Много стилно беше всичко. А децата се забавляваха и нямаха никакви прегради за възприемането на тези пикасовски муцуни с по два профила, които все едно постоянно се дуелират върху лицата на куклите. Мисля, че и за майките им няма да е проблем.
Мен лично Иво ме е отгледал с Cartoon Network, така че нищо не може да ме изплаши, закалена съм.

Само едно нещо не ми хареса – когато освободиха Бенвенуто, забравиха да освободят леля Панокия. Според мен е недоглеждане това, че не казаха какво става с нея. Достатъчно беше просто да видим, че и тя излиза от затвора.

Обобщение:
Драги зрители, непременно гледайте „Джелсомино в Страната на лъжците“ в Държавен куклен театър – Стара Загора, защото това е чудесен спектакъл!