Има дни, в които красотата
просто се набива на очи
Няма точна, специална дата
и от сутринта не си личи.

В локвите вода по тротоара
скоква подмладеното небе.
Гълъб. Кран. Момиче със цигара.
Църква със проблясващо кубе.

В цветовете, деликатно бледи
или ярки, светлината ври.
На очите просто им се гледа,
на обувките им се върви.

Всяко нещо нежно и възторжено
си показва най-добрия вид.
Ти ли си така предразположен?
От дъжда градът ли е измит?

И когато стане нещо грозно
и от този свят те хване срам,
казвам ти напълно сериозно –
красотата още си е там.

Жабата Стоянка обичаше красивите неща, но ръцете й бяха вечно мокри и красивите неща се изплъзваха и се чупеха.

– Нетрайна е красотата и не е дадено на жабите да се насладят до край на нищо в дивната природа – въздишаше често Стоянка.
Очите й блещукаха като зрънца хематит и галеха с поглед отблясъците на залеза по малките вълнички – но как да задържиш дори за две секунди отражение, носено от разсеяна и невнимателна вълничка?

Отронено листо от върбата се плъзваше по повърхността на водата, изписваше една или две елегантни линии, а после спираше и те се изтриваха дори от паметта на жабата. Тя диреше следите от лекото движение, но те се топяха и тя не знаеше дали си спомня или си измисля…  а собствените й фантазии бяха груби и еднообразни, толкова тромави… толкова… жабешки.

Насън Стоянка плуваше под озарената от слънчеви лъчи вода, без желание да излиза и без нужда да диша. От време на време, на игра, оформяше с тънките си синкави устни мехурче въздух и с целувка го пускаше на свобода.
Призори, в полусън, жабата повтаряше отново и отново картината в ума си. Оформяше въздухчетата и правеше колелца, играчки за елха, висулки за огромни оперни полилеи, пускаше червени рибки от въздух в сини кубчета от въздух и ги наблюдаваше как се носят из меката блатиста вода.
Наслаждаваше се на гъделичкащото изкушение да хване въздушните мехурчета с лапичките си, успяваше да се въздържи.
Самото докосване щеше да направи нещата несъвършени и представата за кристалните въздушни топчета, помътнели от пръстите й, помрачаваше лазурния сън.

Тя го подхващаше отначало. Водата, шарките от слънце по пясъчното дъно, съвършената жаба от стъкло и светлина – тя самата, Стоянка, мехурчета, искри, колекцията й от недокосван въздух, който по нейна воля не се издига веднага към повърхността, а криволичи, потъва, омайва я, вие се около лицето й, примигва около пръстите й, предизвиква я, бяга…
Приискваше й се да няма ръце, да стане пак капковидна, с тънка слаба опашчица, да се върне дори по-назад, да се превърне в съвършено зрънце хайвер, да не се е излюпвала, да не са я снасяли, да стане пак неотделима част от върховното съвършенство, от идеалната красота.

За която вече можеше само да копнее – неутолимо, жадно и безнадеждно – защото жабата Стоянка обичаше красивите неща.

Най-красиво място на света.
И е голямо, път, дълъг километри, и е високо до небето, а преди небето има скали, драки, дървета, вятър, облаци… и всичко – красиво.
Гледаш, не можеш да се нагледаш. Дишаш, все едно можеш да вдишаш цялата красота. Щракаш с фотоапарата, и в момента на щракането знаеш, че вече си горд собственик на стотици размазани снимки. Както си не по-малко горд собственик на хиляди морски камъчета и милион зърнати облаци и милиард дочути звуци.
Колкото по-нагоре се изкачваш, толкова повече есен намираш.
Иде ти да си покажеш главата през прозореца като някое весело куче, което пътува с отворена уста и ушите му плющят от насрещния вятър.
А после каквото и да правиш, докато си в къщи, на работа или дори когато спиш, вече знаеш, че онези красиви места са там.
Божичко, какъв щастлив живот е това, нашето…

Красива красота.

Красива.

Дъждът лицето ми измива.

Гнева ми вятърът издухва.

Глухарчето без звук избухва.

Медът разтапя се във чая.

Мълча

и гледам

и не зная.

Не съм от тук.

Без час.

Без дата.

Мълча и вдишвам

красотата.