Има раздели, които… не са.
Думи, които си търсят гласа.
Сгъчкани, сбръчкани не-до-раздели,
с поглед във нищото цели недели,
с преки пътеки, подхлъзващо кални,
в празни, напразни, омразни чакални,
пух, прахоляк, перушина ръждива…
Някой остава, а уж си отива.
Някой си тръгва, а спира заклещен.
Тича насън срещу влака насрещен,
и е кошмарно, и не, не сънува.
Срам го е, страх го е и се преструва,
и се стъписва пред прости въпроси,
и като дънер водата го носи,
и свободата е вятър и дим.
Даже на себе си не е любим
и от лъжи има пепел в устата.
Глътва ключа и упреква вратата.
Тази любов песента си изпя.
Тръгвай, спасявай се, доста търпя,
вдигай се, махай се, стига се мота.
Хващай си пътя.
Върни си живота.

Първо изхвърлиха дрехите, чаршафите, домакинските съдове. За джезвето ме хвана яд, беше подарък от лелята на майка ми. Беше червено отвън и бяло отвътре, с черна дръжка, с три жълти цветя върху издутото коремче и малък чернобял лъв отдолу на дъното. Беше много старо това джезве. Те затова и го изхвърлиха.
Изчистиха основно апартамента. Премахнаха повечето отпечатъци от пръстите ми, все едно съм престъпник, а те – мои съучастници и бързат да заличат всички следи от пръсъствието ми в този дом.
Изтупаха дюшека и възглавниците на дивана. Дадоха големия килим и двете малки килимчета за пране, после ги оставиха навити и загърнати в найлон на пода под прозореца.
Четири златни монети и десетина сребърни, вързани в носна кърпа на бели и зелени квадрати, намериха в бялата чанта от сватбата ми на най-долния рафт в килера. Монетите запазиха, а всичко останало изнесоха и изхвърлиха в специално докаран контейнер. Стъклени буркани, чанти за път, ожулен куфар, полупразни кутии от стари уреди, кутии с копчета и торби с прежда. Книгите запълниха няколко кашона, които потънаха в светлосин микробус и отпътуваха нанякъде. Мога да се закълна, че книгите не искаха да си тръгват. Те се привързват повече, книгите.
Обувките, шапките, палтата. След кратко колебание – и дюшека, защо изобщо го тупаха, щом все пак отиде в боклука.
Взеха лампите от спалнята и хола, нощната ми лампа също. Оставиха една гола крушка да виси в кухненския бокс към хола, и макар че нямам нужда от изкуствена светлина, заболя ме. Не знам по-тъжно и неуютно нещо от гола електрическа лампа и от възглавница без калъфка.
Дръпнаха дебелите завеси, и те изпрани и излъчващи затихващ мирис на последния одрински прах за пране.
И излязоха.
Остана ми малко.
Почти изтрита лепенка с Мики Маус на една плочка над чешмата. Една опустяла саксия, пълна с щипки за пране – напомниха си да я изхвърлят и накрая тя пак си остана на терасата.
Наистина, толкова ли остана?
Сядам на голата пружина на леглото и преминавам през провисналите й рижави къдрици. Рамката й мирише на желязо и има вкус на желязо.
Влизам и излизам от стаите, от стая в стая. На терасата се показвам само нощем. Пъхам ръка в саксията с щипките, моята ръка, моите щипки. Мразя общия коридор и стълбището, не стъпвам там никога. Стоя си вкъщи аз. Вкъщи съм си.
Постепенно се събирам.
Малки частици от мен след лутане си идват от изхвърлените вещи, от семейните монети. Много от мен си дойде от… ясно е откъде. През капака и пръстта. Ясно е, знае се.
Нишки енергия се завързват, заплитат се. Забравени късчета се скупчват с всеки спомен за мен, изпуснат от хлабавите пръсти на нечия памет. Намирам се и се събирам. Няма какво да правя със себе си. Съм.
Ако имах деца, щях да им оставя по нещо. Всичко щях да им оставя.
Но сега, в себе си, се събирам.
Напоследък си лягам в лампата. Представям си, че когато се събера – всичко, съвсем – ще разбера по това, че лампата ще светне.

Никого не можеш да спасиш.
Себе си? Не можеш. И не бива.
Спри. За почест. Вслушай се и виж:
любовта бе тук. И си отива.

Силните ти някога ръце
вече са смутени и безсилни.
Можеш да убиеш с тях. Но ето,
никого не можеш да помилваш.

Няма от кого да защитиш
изоставената си държава.
Слаб си любовта да задържиш,
а след нея нищо не остава.

Нищо. Празно място. Вятър. Ти.
Чувството разбира, че умира.
Само нещо вътре в теб тупти,
тъй като не знае как се спира.

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

Проявете малко деликатност!
Лятото и без това разбира.
Сигурно не му е най-приятно
да повтаряте, че ще умира.

Със уши зелени, с остър слух
тъжните ви думи то дочува.
И настръхва мекият му пух.
И тревожни сънища сънува.

То си е приготвило за край
дрехите най-бели и искрящи.
И се чувства толкова замаяно,
че не иска никакво изпращане.

Иска до последния си ден
да е силно, младо и красиво.
И в сърцето си е убедено,
че по своя воля си отива.

Затова не говорете с жал,
че било за малко и за кратко.
То си има всичко – тънък шал,
чаша, неизписана тетрадка,

книга с пясък, прежалим багаж,
разлюлян хамак във чуждо село.
То се е целувало на плажа.
То не помни – затова е смело.

То минава само. Не тежи
раницата му на раменете.
Лятото за нищо не тъжи.
Затова и вие не тъжете.

*

Когато стана време да се разделим, сърцата ни отдавна вече бяха разделени.
Самото изнасяне от къщи беше по-скоро неудобно, смътно-тъжно, болезнено като натъртено, не като разрязано. Какъв багаж, само дрехите. Една празна чанта останала, съборих в нея два реда книги от библиотеката.
Взех албумите със снимки, май от всичко предметно само тях исках истински и се страхувах, че ще се наложи да настоявам. Не се наложи. Слава богу и благодаря.
Постояхме малко така.
Понечих да тръгна. После пуснах двете чанти пред вратата и се върнах. Този коридор. Влязох в спалнята. Огледах се, зави ми се свят, солено горещо чувство, че потъвам. Върху гардероба – кутията с играчките за елхата. Хванах се за нея с поглед.
Вече няма да си имам семейство, и играчките за елхата вече си нямат семейство.
Кимнах им за довиждане и ги изоставих.

Топлинката сутрин се успива,
все по-трудно, все по-късно става.
Роклята й, жълта и ръждива,
е започнала да отеснява.

Лятото за път ли се приготвя?
Светофарът на луната свети.
Лястовиците са нервни котви,
напосоки хвърлени в небето.

Топлинката зрее, натежава.
Ляга си, преди да падне мракът.
Лятото защо си заминава?
Сигурно ли е, че ще го чакат?

Докато се усетим – и кестен ще изтропа,
и орех ще извае горчивата си ядка.
Във гроздето прозрачно ще се свари сиропът,
оси ще се замаят – лютиви, сухи, сладки.

Докато се усетим, ще се търкулне – обло,
безценно, тънко, златно, със звън – като монета,
като бисквитка – слънце – във пяната на облак,
и ще сме пак без лято – докато се усетим…