– грубо каза гълъбът, без да помръдне от гредата, на която го завариха
– Защо, кулата да не би да е твоя? – изсъска старата котка, когато най-после успя да си поеме дъх. Дървените стъпала бяха стръмни и потрошени и скърцаха предупредително дори от стъпките на малкия. Последните два метра до най-горната площадка се взимаха със скок. Изобщо, не беше най-приятното място.
Гълъбът не благоволи да отговори.
Беше дебел и черен, с лилави и зелени оттенъци.
Малкият бутна с лапа някакви клечки и те се срутиха. В купчинката белееха късчета от черупки и нежно се слягаха перца.
– Не пипай! – едновременно му се скараха и котката, и гълъбът. Изгледаха се враждебно и котката продължи.
– Тука е само смрад и зарази, точно както ти казах. Поиска – дойдохме. Сега да помислим как ще слезем долу. Не виждаш ли – смрад и зарази.
– И ако! Навсякъде има много ако! Ти ли го направи? – малкият погледна към гълъба с уважение.
– А бе я си…
– Нито гук! Няма да говориш така пред детето – в опита да запази авторитет котката изглеждаше трогателно безсилна.
Гълъбът не се трогна.
Малкият разрови с нокти втвърдения слой птичи изпражнения.
– Под акото има още ако и още много ако! Ти от кога седиш там горе?
– Отдавна.
– Ама и някой път се местиш, а? Понеже има много купчинки.
Котката се намеси.
– Хайде, миличък. Погледни през онази пролука, виж града отвисоко и да слизаме.
– Я да видя? Я? Я? – малкият се затича към пролуката с такава непремерена сила, че блъсна чело в парапета. Котката почти усети как кулата се накланя.
– Малееее! Много е високо! Това е най-високото! Даже това е най-високото високо от всички високи! – от възторг малкия се замая, тупна по дупе, подгони опашката си, после се умори и взе да ближе лапата си. Веднага сбръчи нос:
– Ъъъъ, ако от гълъб!
– Син ли ти е?
– Да – кимна котката. – Сигурно ми е последен. – Помълча малко и добави – Благодаря, дето не каза, че ми е внук.
– Ясно. Не е от най-умните, а? – отбеляза гълъбът и срина цялото настроение.
– Не съм, обаче съм сладък – безгрижно отвърна малкия и пак се зазяпа през пролуката.
Котката легна близо до него. Помълчаха.
– Ти все сам ли си тук? – поднови тя разговора.
– Денем да.
– Другите къде са?
– В небето. Тук-там.
– Хич и не поглеждат към кулата, а?
Той кимна.
– Ти не си ли гладен?
– Вече не.
При по-внимателно вглеждане се виждаше, че гълъбът не е дебел, а настръхнал, и че на моменти трепери.
– Да – улови той погледа на старата котка.
– Скоро ли? – попита тя.
– Да.
– Днес ли?
– Да. Ще ме изядеш ли?
– Не – отговори котката. – Дете, тръгваме си.
– Стига де, тъкмо дойдохме!
– Тръгваме сега.
– Ама ще се върнем ли пак?
– Не. Не и скоро.
Гълъбът, някак, с пера и очи, се усмихна.

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.

Половината картички така и не стигнаха до получателите си, изпогубиха се по пътя, само лошите им снимки като призраци се мотаят из морната памет на фотоапарата.
Ето например тия два котака сигурно още бродят близки по таз земяааааа…

Всичко стана неочаквано – баба Ганка хлопна вратата пред носа му и го обрече на бяла смърт.
Бива ли един черен котарак да загине от бяла смърт, и то точно преди Нова година?
Спиридон измяука възмутено, драсна с нокът по вратата. Дори я блъсна няколко пъти с плоското си теме. Баба Ганка не отвори.
Вятърът му духаше в ушите.
– Непоносимо е! – помисли си Спиридон и потърси закътано място.
До вратата на плевнята видя малка цепнатина и с усилие се промъкна вътре. Беше сумрачно, миришеше на прахоляк и на… да! – на мишленца.
Очите на Спиридон блеснаха с опасна зелена светлина. Ноктите му се показаха от пухкавите лапи като ножове, които излизат от ножниците си, за да сеят ужас и смърт.
Преди местното население да се усети, пред Спиридон се извиси купчина дребен дивеч.
– Ето какъв съм аз. Герой. Защитник. Ловец на глави и опашки! Как не я е срам баба Ганка да заключи такъв славен герой като мен навън на студа! Ще види тя!
Друг път Спиридон носеше на баба Ганка някои от трофеите си, и тя да се порадва. Полагаше върху прага кога миша глава, кога плъхско черво. Нежно и деликатно измъркваше:
– Да си имаш за супичка – и се отдалечаваше, за да може старицата да си похапне, без да се смущава. Все пак тя беше неговото семейство. А не се е родил онзи, който ще посмее да обвини Спиридон, че не е грижовен домакин и мъж на място.
Не и този път! Той започна да яде с настървение, като хрупаше и мляскаше. Първо изяде четири големи мишки, като си оставяше опашките за накрая. Малките мишлета бяха леко безвкусни, но много крехки. Въпреки че по принцип му бяха любим деликатес, към дванайсетото мишле вече едва преглъщаше. Последните три изяде с отвращение, само от инат, нищо да не остане за подлата подлекиня баба Г.
Накрая се просна на пода. Беше се разгорещил от лова и от последвалото го пиршество, а от студения под изведнъж настръхна.
Опита се да се премести, без да става, като гребеше с лапи и влачеше корем. Затътри се до процепа, през който беше влязъл, промуши главата си, но после се заклещи.
Отвън вятърът брулеше носа му, а вътре лапите му изтръпваха все повече. Спиридон вдигна отчаян поглед към небесата…
…и без да ще, надзърна в глъбините под бабината Ганкина пола.
– Бабин Спиро, чедо недосмаслено, защо бягаш, непрокопсанико? Ненагледния ми той, чумата да те тръшне, дето така изкара на баба си Ганка акъла… – занарежда бабичката. Влезе в плевнята, освободи го от капана и на ръце го отнесе у дома.
А там беше топло, та горещо. Върху печката къкреше тенджерка с пилешка яхния.
О, колко лошо му стана на горкия Спиридон! Сякаш мишките в корема му се разтанцуваха като побеснели. Хвърлиха се да се спасяват от Спиридонова власт, метнаха се едновременно към всички изходи.
Баба Ганка, вдетинена, разнежена, му тури шапка на главата, върза му шалче – моля ви се, шалче! – и тикна муцуната му в купичка топло мляко.
Ушите му запищяха, сякаш в тях засвириха с тръби цял сонм миши архангели на отмъщението.
– Само да не повърна в полата на баба Ганка – започна да се моли Спиридон. – Или нещо по-лошо… Да ме отмине тая купа с мляко, обещавам, че от утре ще стана веган. Чесън, лук и краставици – брътвежът му премина в бълнуване.
– Веган! Веган!
Баба Гинка го побутна още по-близо до печката.
– Мъркай, чедо, мъркай си. Нали ти е хубаво? А така, бабин Спиро… – и излезе.
Спиридон дори не погледна след нея. Запуши устата си с лапи и зачака неизбежното.
А в Лапландия едно малко котешко джудже сериозно се замисли за кариерното си развитие. Котаракът бе добър, всичките му желания се изпълниха – и пак лошо.
Над селото тихо заваля пухкав бял сняг.