Безсилно стихотворение

 

 

Светът ми е навил пътеките
на малко стегнато кълбо.
Това, което беше леко,
днес все едно не е било.

На пролетта й трябват сили
да тръгне рязко и навреме,
и струва ми се, е решила
от мене силите да вземе.

За всички тези остри макове,
които въздуха прогарят.
За розите, които в мрака
завивки дъхави разтварят.

На насекомите народеца
извира и се умножава,
а аз мълча във безизходица
и силата ми се смалява.

Навярно е високомерие –
от мен ли всичко ще покълне? Но
шумяща пролетна империя
прелива пълно във препълнено.

Сред пипалата на тревата
червено конче се изправя.
Издишвам страх, и вдишвам вятър,
и пролет правя, пролет правя.
 

Рожденият ми ден

Рожденият ми ден
потропва със копита.
Оглежда се за мен.
Пръхти, подскача, рита.

Докато нощем спим,
подсеща тайно всички.
Подушва – търси дим
от шарени свещички.

Звънчето му звъни.
С опашка смешно маха.
И всички скучни дни
му дават бучки захар.

Хоп!

 

Ах, то е толкова малко –
потъва цяло в тревата.
Крачета като писалки
и гръбче с фина позлата.

Уши, които внимават,
опашка като ветрило.
Такова конче минава,
премигнеш – хоп! – и се скрило.

Тревата ври и ухае,
погледнеш – хоп! – лайка бликне.
И само майка му знае
къде е, как да го викне.

Такова конче изящно,
в сърцето – хоп! – ще ти влезне.
И е красиво, и страшно –
че може – хоп! – да изчезне.

Кончета

Кончетата нежно стъпват по тревата.
Малките копита тупкат меко-меко.
Всичко е притихнало. Не подухва вятър,
нито слънце грее. Някъде далеко
старите врабчета нещо коментират.
После замълчават. Кончетата спират.
Ето ги – застават прави. Силуети
тънички и живи. Гледат.
Всичко свети.
Всичко е красиво.

koncheta

Може ли

Може ли конче да се ядоса?
Може ли мравка да бъде сърдита?
Спирам, задавам си тези въпроси,
и неусетно ядът ми отлита.

И, за момента, светът се подрежда.
Дъх си поемам, нагазвам в тревата.
Тропвам с копито. През сламка поглеждам –
колко далечни изглеждат нещата.

🙂

Конче

Разтопените релси
са подути и парят.
Потъмнели, унесени
слънчогледи догарят.

Нерешителен, тежък,
гази релсите влакът.
А едно конче нежно
между сенките чака.

Аз случайно минавам.
Мен вагонът ме крие.
Аз съм потен удавник
с пълен куфар на шия.

На седалката сгушена
препрочитам билета.
Това конче под крушата
е от друга планета.