Благодаря за пролетта (колекция)

 

***

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

 

*
Стихче, написано с крак

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

*
Тревата иска!

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

Има още

Много любовни стихотворения (3)

 

Стана мъничка частна традиция. След 2015 и 2017 снощи си направих нова колекция от любовни стихотворения. За три години – 28.
Няма по-важно от любовта.
Любовта е най-важното.

Подарък

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

 

 

Съкровище

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

 

Готов

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,
раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,
аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,
прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,
готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,
и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба
от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,
и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,
и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Сън

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.

Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

Има още

Героизъм в мирни дни

 

Днес усетих, че ми се иска да направя нещо творческо, нещо смело, нещо, с което да надмина себе си и да смая света.
Пък ме болят очите напоследък, затова като станах и пихме кафе с майка, пак си легнах.
Поспах, събудих се, вслушах се в себе си – не, не ми е минало.
Главоболието как да е, за него има беналгин, но не ми беше минал и меракът за нещо изключително, нещо нечувано, нещо… Нещо!

И скочих в дълбокото.
Подредих четири шкафа и един рафт.
Шкафове с материали. Платове, изрезки, парцалчета, по-малки от пощенска марка.
Пуловери с един ръкав, другият превърнат в мече. Претендирам да съм собственичка на най-голямата купчина разноцветни единични чорапи (другарчетата им са се превърнали в човечета). Също така съм се запасила с поне 20 чифта бледорозови чорапи за глави на кукли, и съм ги скрила от себе си на различни места. Имам и десетина чифта ярко розови с цвят на възпаление, които мили продавачки са настояли да купя и аз не съм могла да им откажа, а не стават за кукленски личица (освен ако не искам куклите да изглеждат, все едно са заспали на припек, изгорели са от слънцето и освен това се задушават). Започнати и недовършени животни, неуспешни опити, проби и грешки.
Събрах в една торба десетки малки кълбенца изостанала прежда.
Има две планини разноцветна вълна. Едната планина ми е подарък от Йовка Христова, втората съм я купила с пари.
Каква лакомия е това, братя и сестри!
Събрала съм цяло чекмедже панделки. И две кутии копчета – една кутия скучни и една кутия весели. Поне три килограма стъклени мъниста. Казвам 3, защото ме е срам да кажа 5. Истината тежи, но ме е срам пред себе си да претегля точно колко.
Не се хваля, изповядвам грехове.

А сега – хваля се: изхвърлих четири чувала изрезки, парцалчета, стари тетрадки, хартии, списания, даже не искам да мисля какво още. Междувременно се развеселявах все повече и с всяко следващо нещо в чувала се чувствах все по-лека, мятах със замах, смях и квичене, и давай-давай-давай, сега е моментът!
Заделих стотина молива да ги подаря на едни съседски дечица. И пастелчета и тебеширчета и химикалчета, нека да си рисуват. Това беше добра идея. Събрах еднородните неща заедно. Изнамерих полезни изкопаеми, закопани лично от мен в незапомнени времена.

Все някъде пише, че това е добро за душата ми.
Чувствам се прекрасно, благодаря за вниманието.

Още много нови любовни стихотворения

 

На 14 февруари 2015 направих една любовна подборка за празника.
За близо 3 години от тогава любовта си разиграва коня, както тя си знае.
И ето, още много нови любовни:

 

Любов

Огромна, а уютна.

 

*

Така наивно се обичаме…

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

 

*

Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.

И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.

 

*

Ако ме забравиш…

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

 

*

Един ужасен тигър

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

 

*

Когато някой те обича…

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

Има още

Много любовни стихотворения

Чувството

Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.

Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.

Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.

 

История

Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

 

 

***

Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.

Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.

Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?

Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.

 

 

***

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

 

Има още