Героизъм в мирни дни

 

Днес усетих, че ми се иска да направя нещо творческо, нещо смело, нещо, с което да надмина себе си и да смая света.
Пък ме болят очите напоследък, затова като станах и пихме кафе с майка, пак си легнах.
Поспах, събудих се, вслушах се в себе си – не, не ми е минало.
Главоболието как да е, за него има беналгин, но не ми беше минал и меракът за нещо изключително, нещо нечувано, нещо… Нещо!

И скочих в дълбокото.
Подредих четири шкафа и един рафт.
Шкафове с материали. Платове, изрезки, парцалчета, по-малки от пощенска марка.
Пуловери с един ръкав, другият превърнат в мече. Претендирам да съм собственичка на най-голямата купчина разноцветни единични чорапи (другарчетата им са се превърнали в човечета). Също така съм се запасила с поне 20 чифта бледорозови чорапи за глави на кукли, и съм ги скрила от себе си на различни места. Имам и десетина чифта ярко розови с цвят на възпаление, които мили продавачки са настояли да купя и аз не съм могла да им откажа, а не стават за кукленски личица (освен ако не искам куклите да изглеждат, все едно са заспали на припек, изгорели са от слънцето и освен това се задушават). Започнати и недовършени животни, неуспешни опити, проби и грешки.
Събрах в една торба десетки малки кълбенца изостанала прежда.
Има две планини разноцветна вълна. Едната планина ми е подарък от Йовка Христова, втората съм я купила с пари.
Каква лакомия е това, братя и сестри!
Събрала съм цяло чекмедже панделки. И две кутии копчета – една кутия скучни и една кутия весели. Поне три килограма стъклени мъниста. Казвам 3, защото ме е срам да кажа 5. Истината тежи, но ме е срам пред себе си да претегля точно колко.
Не се хваля, изповядвам грехове.

А сега – хваля се: изхвърлих четири чувала изрезки, парцалчета, стари тетрадки, хартии, списания, даже не искам да мисля какво още. Междувременно се развеселявах все повече и с всяко следващо нещо в чувала се чувствах все по-лека, мятах със замах, смях и квичене, и давай-давай-давай, сега е моментът!
Заделих стотина молива да ги подаря на едни съседски дечица. И пастелчета и тебеширчета и химикалчета, нека да си рисуват. Това беше добра идея. Събрах еднородните неща заедно. Изнамерих полезни изкопаеми, закопани лично от мен в незапомнени времена.

Все някъде пише, че това е добро за душата ми.
Чувствам се прекрасно, благодаря за вниманието.

Още много нови любовни стихотворения

 

На 14 февруари 2015 направих една любовна подборка за празника.
За близо 3 години от тогава любовта си разиграва коня, както тя си знае.
И ето, още много нови любовни:

 

Любов

Огромна, а уютна.

 

*

Така наивно се обичаме…

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

 

*

Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.

И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.

 

*

Ако ме забравиш…

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

 

*

Един ужасен тигър

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

 

*

Когато някой те обича…

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

Има още

Много любовни стихотворения

Чувството

Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.

Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.

Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.

 

История

Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

 

 

***

Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.

Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.

Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?

Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.

 

 

***

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

 

Има още