Две не вижда

Картинка

 

Иво хареса едни такива джуджета и аз вeднага се писах доброволец – ще ти направя бе, маме, как няма! Искаш раница с такова джудже? Ще ти направя!
Ще опитам де…
Ако наистина направя действаща раница, и нея ще снимам. Засега – това.

Коледни картички 2019

Картинка

 

Не знам дали ще ми се правят картички в самото навечерие на Коледа, затова реших да се подготвя отрано. Един ден лепих марки на пликове… друг ден преписвах адреси… днес котка, утре диамант, и неусетно направих първите 15-20.

Елхата каза!

Картинка

Аз си знаех, че пингвините ще стават и за играчки за елха, но все пак трябваше да направя проучване на терен.
Питах елхата.
Елхата каза: Да.
Нещо повече.
Елхата каза: Да, благодаря!

Пренаселване

Картинка

 

Неусетно, вижте какво стана у дома.
Мишлетата са от лятото, а другите мушмороци са шити през този ноември. И други имаше, но те не се застояват. Тези са налични засега.
Предколедна обща снимка:

Коледните ми картички за 2018

Картинка

 

Тази година реших да не лепя, да не рисувам, да не бродирам. Реших да бъдат снимчици.
Вече са надписани, украсени, сложени в пликове, адресирани, имат си марки. 
Остава да минат още няколко дни и да стане прилично да ги изпратя. Обичам това време.

 

Коледни картички 2017

Картинка

 

Измислих ги, направих ги, остава да наближи още малко Коледа и да ги изпратя. 

Приличат ми на дюшеците на принцесата, онази с граха. И на измити чинии, оставени да съхнат. И на подаръци и на дворци. А, да, и малко на елхички също 🙂

 

Христаки и небесната перушина

 

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.

 

 

Йосиф

Коледа не е сърцето на зимата.
Тя е в началото. Тя е началото.
А след началото знаеш, че има
пропаст – във всички нюанси на бялото.

Нощи изцъклени. Облаци виснали.
Преспи от страх, ледове от търпение.
Богоявления недообмислени.
Щъркели – през океани от време.

Труд без надежда. Безсмислено знание.
Път, който в чужди земи те отвежда.
Коледа ражда едно обещание
и го оставя на теб – за отглеждане.

И светлината прохожда, и свиква
в своите слаби ръце да я носиш.
Спастриш надеждица. Вяра пониква.
Дойде ли зимата, ти ще си Йосиф.

Обичам ни

 

Обичам как се чувствам, докато слушам музиката, обичам гласа на Марина, обичам публиката, особено тези хора, които познавам, и онези, които идват за първи път, също така снимките на Евгени Димитров, и това, че ние сме си ние на тези концерти.

А сега почивката може да започне.