Мария пише рекламни съобщения

 

Ако трябва да бъда съвсем откровена (а то не трябва), често щях да водя такива разговори:
– Здравей! Какво правиш?
– Ами какво – чета и не харесвам книги.
А също и:
– Здравей! Какво правиш?
– Трупам книги вкъщи и не ги чета.

Любовта и харесването не винаги вървят заедно. Обичаме дразнещи хора и харесваме неща, от които малко или много ни е срам. Човешко е.
Аз поне гъмжа от долни страсти. Ето това с притежаването на книги например.
Откакто Иво е студент, спрях да харча пари за удоволствия. Не си купувам пръстенчета и гривнички. Една жена ме спира преди време на улицата и ми вика: „Защо не се отбивате вече при нас в магазина? Откакто не идвате, няма кой да прегръща стоката.” И аз стоя, взирам се в нея и се чудя какво ли продава… Дрехи? Плюшени играчки? Одеяла? Скъпи обувки? Всичко може да е.
Но аз съм аскет. Аз съм човек с железен дух и стоманена воля.
Аз не харча пари за глезотии. Не и не!

Обаче за книги… Те не са каприз, те са необходимост.
Хубаво е да се имат книги.
Лошо е да не ги четеш.
Но и по-лошо има – ти да ги четеш, а те да не стават за четене.
И това се случва.

Затова попадна ли на книга, която ми харесва и ме трогва и ме очарова и ме въвлича в себе си, а после, след като изляза от нея, тя остава с мен, в ума ми, попадна ли на щедра книга, която ми подарява и знания, и преживявания
Как да не споделя?!?
Как да не подскачам, как да не пея песни за нея, как да не я тикам в ръцете на хората, които харесвам?

Какво печеля от това? Какво мислите, че искам, когато се радвам на някоя книга?

Аз губя от книгите – губя време, губя сън, губя пространство, губя пари. Все работи, дето ги нямам много-много. Ама на, страст.

Имам приятели, които пишат книги. Ние можем да си говорим лично, така че обикновено точно за тях се случва нищо да не напиша и да не кажа публично.

Понякога приятели ми подаряват книгите, които са написали (ако не съм смогнала преди това аз да си ги купя – щом са ми приятели, значи ценя труда им, независимо дали става дума за книги, круши или да речем, автомобили. Не е нужно да ми ги подаряват.)

Уви, приятелите ми не произвеждат автомобили. (Но ако някой произвежда и има в повече…) (Бе не ти ща колата, аз не мога да карам.) (Но благодаря де.)

Пак се отплеснах. Искам да кажа, че не, не пиша реклами. Аз споделям. Не рекламирам. Каквото напиша, излиза само блога ми и във фейсбук. Само когато искам и ако искам.
Ако някой се дразни от това… Сега, като се замисля, дори ще ми бъде още по-приятно.

 

Моята прекрасна книжарничка

В последно време излязоха няколко книги, в които се говори за книжарници.  Без замисляне се сещам за „Книжарничката на острова” (не съм я чела), „Любов, огромна като катедрала” (абсолютно читателско разочарование за мен, видя ми се постна и схематична, може да бъде една от множеството сюжетни линии в „Жълтите очи на крокодилите” например, но не и пълноценен самостоятелен роман), а ето днес дочетох „Моята прекрасна книжарничка” на Петра Хартлиб, преведена на български език от Алеко Дянков.
Не е чак неземно прекрасна, но си е доста хубава, защото:

09cbec0c8d2a723e384749dbae89720c1. Харесах я, защото аз много обичам да чета за мечти и за хора, които поемат рискове и влагат силите и времето си в това, което е тяхна страст. Това ме вдъхновява, дава ми сили, хубаво ми е да чета такива книги.

2. Харесах я също и защото останах с впечатлението, че всичко разказано е вярно. Това не е роман,а автобиографична книга и в нея се споделя опит. В това отношение тя ми напомня за „Уличният котарак Боб“. О, и по първата причина пак напомня за Боб!

3. Книгата можеше да бъде „Моята прекрасна хлебарничка / ферма / училище / замести-го-с-каквото-си-щеш” и пак би ми харесала, ако в нея човешки, спокойно и когато трябва – вълнуващо, се говори за живота на симпатични хора, които правят точно това, което обичат. Разбира се, пристрастна съм към книжарниците, защото в тях има много книги, а аз обичам книгите.
3-А. Лично отклонение. Истината е, че в момента ги обичам улегнало и бавно. Не можах да намеря „Бразилия” на Ъпдайк, исках да извадя от там един цитат, който описва много точно сегашното ми отношение към книгите. Беше нещо такова – след безброй приключения и дългогодишен брак Тристао и Изабел продължават да се обичат и сексът, който правят, е все така прекрасен, макар че те спят заедно доста рядко – както собствениците на безценни бижута не ги носят постоянно, но от време на време раздрънкват кутията, за да се насладят на звука им и да се убедят, че бижутата все още са си там. И аз така с четенето напоследък.
Обаче силно симпатизирам на хора, които обичат книгите.

Има още

Книжният гамбит на кралицата

Прочетох „Книжният гамбит на кралицата“ от Алан Бенет – лека, поучителна книжка… и бързам да споделя колко ми напомни на теб въпросната кралица – по прямото отношение, по нещо… неназоваемо в момента… та така… Добро утро и светък ден!
Ха, ‘светък’ може да означава светски-изпълнен с приятни срещи… или свещи? Ами да, май светулков ще река… Свет-свет! 🙂 – усмивки безчет!

Добре, ако вие получите такава препоръка от човек, който ви е симпатичен, макар и почти напълно непознат, какво ще направите?
e22

Аз веднага потърсих книгата, поръчах я и още на другия ден тя беше моя.
„Книжният гамбит на кралицата“, автор Алан Бенет, превод на български – Аглика Маркова, издателство „Фама+“
Тя е мояяяя!!! (това да се прочете със зловещ глас, като великан)
Аз не мога да играя на шах. Иво има медали от състезания, а пък аз не мога да запомня дори как се редят фигурите. Потърсих в нета какво е това гамбит,  и ако правилно съм разбрала, то е доброволно да жертваш нещо, за да спечелиш преимущество и да направиш играта по-интересна. Заинтригуваха ме тези редове: „Стремежът на ответната страна да запази материалното преимущество по-често води до задълбочаване на проблемите, отклоняване от бързото развитие на фигурите, тяхното нефункционално разполагане, а оттам и неспособност за адекватна защита или атака.”
Добре.
И започнах да чета.
Книгата наистина се чете леко, аз я взех със себе си на плажа и тя ми беше съвсем точно.
Не бих я определила като хумористична книга. Свежа е, но не си спомням да съм се заливала от смях. Просто е хубава.

Има още

Наскоро върнатите книги

Наскоро върнатите книги
във градската библиотека
си имат специална маса
и там в безредие отдъхват.
Така са още по-желани,
като жени, които правят
редовно секс, и очевидно,
че са го правили току-що.
Започнеш ли да ги разгръщаш,
ти осъзнаваш – преди малко
и някой друг ги е докосвал.
Поглаждал е със показалец
и буквите, и редовете.
Отблизо всичко е разгледал,
разбрал е всичките им тайни.
Които ти не знаеш още.
Те са сънливи и достъпни
по начин, който те привлича.
Една със себе си щом вземеш,
спокойно другите заспиват.
От удара на поглед в буква
искрата щом се уталожи –
ще бъде вече безопасно
да сложат книгите на рафта.

Елегии и тържества

В една стара папка от червена мушама стоят прибрани снимки, кръщелни свидетелства, актове за раждане, ученически бележници… и разни вестници от време оно, в които пише по нещо за мен. Майка ми ги пази. Знаех си, че там би трябвало да стои едно интервю… Намерих го!

DSC00548

Много трепетно интервю, даже се смущавам да го чета.
Поставих си за цел да го намеря, защото исках да видя името на журналистката. Така. Подписано е от Нела Ивова.
Тя ме покани в дома си, за да направим интервюто, а когато си тръгвах, ми даде цял куп книги, които да прочета. Това беше първата ми среща с Иван Методиев, Александър Секулов, Георги Рупчев, Добромир Тонев и Калин Донков.
Може би „Нела Ивова” е псевдоним. Аз не познавам госпожа Ивова, но ето, сега й благодаря тук.

Поезията влиза в живота на хората през всичките им сетива, тя живее навсякъде и във всичко може да бъде открита. Стихотворенията са само една възможност за това, една сред многото, най-добрата.
Стихотворенията са чист концентрат поезия.

И ето, това ми е дала тази журналистка, счела е за нужно да ми даде да прочета книгите, когато бях на 14. Скоро трябваше да й ги върна, затова преписах почти целите книги в една дебела тетрадка, и много от стихотворенията научих наизуст, просто защото бяха много хубави. И до сега, 25 години по-късно, още ги зная.
Нела Ивова е била проницателна, засякла ме е точно.
Няма случайности, няма невинност. Всичко е осъзнато и преднамерено!

DSC00547

Тази вечер прочетох „Елегии и тържества” на Калин Донков. Първият том съдържа избрана поезия, вторият том – проза. Аз си купих поезията, как да не си я купя, това е стара любов, силна-силна.
big-KD_1_web
Калин Донков пише поезия от десетилетия – първата му книга със стихове е издадена през 1970, а томчето с избрани стихове е скромно, направо тънко – само около 70 стихотворения. Мисля си за това, през колко ситно сито са прекарани, за да бъдат избрани само толкова и точно тези.

Съдба, като отмерваш свойте грамове,
наглеждай неспокойните везни:
такъв несръчен ангел е баща ми,
че без да иска ще ги наклони… („Ад”)

Тези стихове са свили гнездо в ума ми, там живеят и се обаждат тихо в хора от обичайни шумове, понякога дори не ги разпознавам, но зная, че ми влияят.
Зная ги, но събрани в едно книжно тяло, както ги четях концентрирано и стремително, те пак ме разтърсиха. Разплакаха ме с онази дълбока наслада от предусещаната свежест, чистота и успокоение, които единствено плачът и летният дъжд оставят.
Смешно е да коментирам тази поезия, все едно й давам оценка, смешно е. Затова говоря за своето преживяване на думите, за това, колко пламенно и дълбоко е то всеки път.
Точно сега имам болезнена нужда от красота, и я получих от „Елегии и тъжества”. Усещането за хлад върху пламналото ми лице. Сезоните, видени като за пръв път.

Някъде в света, от който идем,
някъде във черната земя,
едно стръкче, храбро и невидимо
стиска зеленикава кама.
(„Острие”)

Има едно за тапетите на есента, сега ще го намеря…

А днес отвеждат есента във старческия дом.
Отлепва дъжд тапетите й жълти и червени.
(„Днес”)

Прекрасни мъдри неочаквани финали, това е учебник по поставяне на край.

Но гръм начупва сетивата,
а все ми е едно, братлета,
дали е удар на съдбата,
дали е удар на сърцето…
(„Пастел”)

любимолюбимолюбимо

Там със две листа на раменете,
с две случайно паднали листа,
дядо ми се връща от полето
като генерал на есента…
(„Равновесие на чувствата”)

И задължителното

…Но аз тека между добро и зло!
И  със това им преча да се слеят…
(„Ничия вода”)

Непрежалимите загуби и острата радост, прозренията, епифаниите, хладното реалистично приемане на острата необходимост да живееш или да спреш… Съвременна класика в най-чист вид.
Задължителна книга, чест и необходимост за всяка библиотека.

Мелодия декември

Есента ни ограби. Есента ни остави без нищо.
Календарът предлага единствено здрач занапред.
И една самота – като облачно пусто летище.
Без да носим багаж. Без да имаме в джоба билет.

Безопасната жажда за музика тежко възкръсва.
Хоризонтът издишва презрителен сив неуют.
А в света, преизпълнен от близкото наше отсъствие,
равномерните перки на времето скърцат от студ.

От забравени лампи потича снегът вертикално.
Градовете примигват на хляба под погледа мек.
А една самота! Като нощна безлюдна чакалня.
И от всяко търпение сам се отрича човек.

На съдбата във подгъва няма зашита монета.
И щастливият случай отстъпва по свойте следи.
Да затегнем колана, душа – и да вървим на небето,
откъдето през лятото скочиха всички звезди …

Калин Донков

Хроника на второто начало

 Това е една чудно увлекателна книга на Мануел де Педроло, която прочетох на един дъх, а на следващия дъх, накрая, ми разби сърцето, и вече съм сигурна, че по това се познава истинската любов.

Книгата е преведена от каталонски от Нева Мичева, всъщност самата тя ми я изпрати, за да я прочета и да напиша нещо за нея, ако ми се прииска.
Но аз какво да кажа?

Още съм под силното въздействие на романа – роман е, и хроника, и наръчник по оцеляване, и още…  Действието се развива върху руините на света, какъвто го познаваме, но историята е по-скоро като мечта на фона на ужаси и загуби… което е идеалният фон на мечтата, и нейна естествена среда.

Не мога да се съглася с твърдението, че книгата е предназначена за читатели на 12 – 17-годишна възраст. Добре, за тях е, но не само за тях. Аз не мисля, че децата на 12 години познават достатъчно света, за да могат да си представят какво би било да го загубят. Не мисля и че те копнеят  за чистотата и естествеността, които владеят романа. Защо им е на децата да копнеят за нещо, което си имат, и как биха могли да го оценят?
Както си лежим по гръб на тревата и гледаме някой облак, на теб той може да заприлича на кон, а на мен – на кораб. И книгата е облак, само че от думи.
За мене това не е фантастика за деца и юноши, а любовен роман за уморени възрастни, в който се осъществява копнежът да срещнеш своя човек, да го спасиш, да го създадеш и заедно да изградите нов свят.
И старият свят да не ви липсва.
Вероятно чета „Хроника на второто начало“ като лигава женичка, и не виждам причина да се срамувам от това.
Ето Нева какво казва по въпроса, с история, любопитни факти и всичко, както си трябва. Само мога да споделя, че написаното от нея ми беше интересно, но след като прочетох книгата, ми стана 20 пъти по-интересно.

„Хроника на второто начало“ – горещо препоръчвам!