Забранете тази книга

 

„Забранете тази книга” е кратък детски роман за бързо прочитане. Действието се развива само за няколко дни, но в тези дни на героинята се случват толкова важни неща, че тя със сигурност няма да ги забрави, дори когато стане голяма и има собствени деца и внуци.
Ето така си седя на леглото и си мисля за бъдещето на Ейми Ан, а после се сещам, че тя не е истинско момиченце, а само геройче от книга, и разбирам колко хубава е историята и как хитро ме е приобщила, а уж съм изпечен стар читател.
Сюжетът е прост и може да се разкаже с две изречения: в библиотеката на едно училище забраняват цял списък с книги под предлог, че могат да бъдат опасни за децата. Третокласничката Ейми Ан преодолява срамежливостта си и заедно с приятелите си намира начин да спаси от забрана любимите си книги. Докато се бори за книгите, тя започва да общува по-успешно с другите деца и с възрастните, научава, че има много пътища към една цел и е важно да избереш най-подходящия за момента, разбира какво е да се поставиш на мястото на другия и да вникнеш в гледната му точка, научава се да споделя – мисли, книги, каузи, спечелва уважението на околните. Много й се събира за няколко дни и не й е лесно, но човек не израства от лесното, нали?

Добре, знам, че издадох горе-долу какво става, но имам оправдание:
– децата не четат препоръки за книги от разни лелички, а книгата е главно за детска аудитория.
– възрастните, които биха прочели моя текст, ще се забавляват толкова много като подхванат „Забранете тази книга”, че изобщо няма да се сетят за мен, а ще си следят историята и ще се радват.
Защото:
Преводът на Елена Павлова е хубав, гладък и лек, нищо не ме подразни, толкова е приятно, благодаря!
Книгата е оформена много интересно и уютно и отвън, и отвътре – с купчинката обикнати, спасени и споделени книги, която расте в полето отдясно (ще видите).
Главната героиня е бонбон! Момиченце на девет години с две сестрички, които са истински чудовища (верно са нетърпими, но като не са ми на главата, направо ми иде да ги намачкам и нацелувам). Впрочем, таткото на Ейми Ан също е подходящ за нацелуване.
Ейми Ан, освен останалите чудни качества, които притежава и заради които всяко момиче и момче биха искали да й бъдат приятели, е и много наблюдателна. И понеже историята е разказана през нейния поглед, всички герои са уловени с нещо ярко и характерно, така че аз се чувствам, все едно ги познавам отдавна.
Най-любима ми е библиотекарката с роклята на точки, естествено.
Ейми Ан има навик да премълчава нещата, които мисли. Аз по-често имам същия проблем, само че наопаки – първо казвам думите, а после мисля дали е трябвало да говоря. Но като виждам какви добри неща се случиха с нея, когато се научи да се обажда на място, чудя се дали да не опитам аз пък да си премълчавам понякога.
Развитието на събитията е предвидимо, но не по глупав или дразнещ начин. Освен това предполагам, че за децата нещата няма да са толкова прозрачни.
Много ми харесва чистият и точен изказ, с който са предадени миговете. Чувствата – решителност, колебание, огорчение, досада, моментът, преди да е поемеш риск, моментът на облекчение. С очарователна лекота, без да се натиска прекалено. Емоциите са нарисувани с чисти и ярки бои, които изглеждат красиво и поотделно, в реда, в който се леят, а също и когато се смесени. Няма мръсни и грозни оттенъци. Хубаво е.
Като бивша учителка, беше ми любопитно да хвана някои от похватите, които учителите на Ейми Ан прилагат, начинът на общуване, дори самата организация на училището. Директорката с бананите – каква симпатична директорка! Часът по свободно четене – един час от седмицата, определен за това, всяко детенце да си чете наум книжка, която си е избрало – всяка книга, само да не е учебник. И децата обичат този час.
Ейми Ан обича четенето.
Ако й беше безразлично, тя нямаше да обърне внимание на глупавата забрана. Още повече, че тази забрана е представена по загрижен, политически коректен, съвсем безобиден уж начин. Децата извеждат тази хиперкоректност до абсурд, иначе тя би могла – какво би могла, тя се приема безропотно от обществото и от всеки отделен човек в него. Какво да се занимаваме с тия глупости, нали…
Книгата показва колко е важно да ни пука. Да си разваляме спокойствието в името на нещата, които смятаме за важни. Да правим жертви и да търсим съмишленици. Да не се отказваме. Да не пестим сили.
И, разбира се, това е книга за книгите и библиотеките. Любимото ми!
Ето основната идея, както е на стр. 75.
Хубавите книги не бива да остават скрити. Трябва да се четат от колкото може повече хора и колкото се може повече пъти. Само че това не беше съвсем вярно. Не само хубавите книги не бива да остават скрити. Отнася се за всички книги. За която и да е книга. Няма значение за какво се разказва в тях и дали аз ги харесвам, нито дали ги харесва госпожа Спенсър или пък училищното настоятелство.
Аз имах късмет. Родителите ми бяха готови да ми купят всяка книга, стига да ги помоля. Но не всички родители биха го направили. И не всички можеха да си го позволят. Именно затова съществуват библиотеките: за да осигурят на всеки равен достъп до книгите. Това бе и причината да отворя библиотека „Шкафчето на забранените книги” и заради това възнамерявах да събера всички книги, забранени от госпожа Спенсър. Дори тези за Капитан Гащи.”
Нали е умно дете Ейми Ан!
Разбира се, често забраната прави нещата по-сладки (например ябълките). И обратно, но всъщност същото: задължаването и натрапването отблъскват дори от неща, които сами по себе си не са неприятни. Но това са твърде елементарни методи за събуждане на интерес и обич към четенето и създаване на трайни навици. Разбира се.
И още нещо, с което „Забранете тази книга” спечели и без това отдаденото ми сърце. Много се забавлявах дори само със заглавията на книгите, които са споменати. Откакто четох „Градът на сънуващите книги“, не бях попадала на толкова много чаровни заглавия, а тук става дума за имената на реално съществуващи книги – още по-страхотно. Заглавието е като адрес, като врата, която можеш да отвориш и да влезеш в градина, да тръгнеш по път, да гледаш към различен хоризонт. Имах това чувство – като пред път – през цялото време на четенето.
С удоволствие ще потърся онези книги, които са споменати и са преведени на български. С нетърпение ще чакам да бъдат издадени онези, които още не са. В очакване съм. Списъкът с книгите, споменати в историята, е много по-полезен и интригуващ, отколкото въпросите от Наръчника за ученици и учители. Само той ми покътна настроението, но аз пък с кеф го зарязах след първите няколко реда и така си възвърнах непокътнатия вид.
Обобщение: прочетете тази книга. Умна, забавна, може да помогне на много хора. Точно такива приятели си търсим, нали?

Добрият дух на моя дом

 

Добрият дух на моя дом чете дебела книга.
До втори ред на първи том – нататък все не стига.
Унася се, потъва в сън на книгата до прага.
Не могат да излязат вън, не могат да избягат
героите и мисълта, и умната поука.
Ако посегна да чета, ще ги намеря тука.
Добрият дух похърква в такт, сънува си полека.
Прелиства и заспива пак насред библиотеката.
Невидим, бавен и ленив, разсеян и разглезен,
и мълчалив, и неучтив, сънлив и безполезен.

А друг път, щом се увлече, изобщо не заспива.
Чете, а разказът тече, духът сумти щастливо,
подвиква, смее се на глас, ту стреснат, ту сърдечен.
Добрият дух, живущ у нас, е дух библиотечен.
Той е пропаднал книгоман и иска да си има
и този новия роман от авторка любима,
и стихосбирките онез, обвеяни от слава,
пет броя на „Жената днес”, и „Как се гледа крава”,
и четенето му върви, днес проза, утре драми,
и ми подвиква – Добави, каквото още хванеш!

– А аз кога ще ги чета? А сметката за тока?
Той гледа с потрес подчертан, въздъхва предълбоко,
примигва с кръглите очи и сякаш не разбира,
и не, почти не си личи, че ме манипулира.
Аз викам – прави се на глух. И отказ не приема.
И настоява моят дух сто книги да му взема.
Духът ми се е пристрастил. Книжарят му е дилър.
– Дай нещо в по-изискан стил. И също – онзи трилър,
от първи до последен том.

Не, аз не съм такава –
добрият дух на моят дом така ме принуждава.

 

 

 

Щастливи времена

Картинка

 

Такива са.
Това е заглавието на новата ми книга със стихотворения, която ще излезе скоро.
Автор Мария Донева,
редактор Марин Бодаков,
корица и шрифт – Кирил Златков,
ИК „Жанет 45“

Честит 24 май!

 

Вълшебният вторник

 

За никого не е тайна, че любимото ми време в седмицата е вторник от 19 до 20,30.
Тогава се събираме в литературния клуб „Без заглавие“, за да си говорим, да фантазираме, да съчиняваме и да пишем истории. Тези млади хора са истинско вдъхновение. 

Това е книгата с техните стихотворения и разкази. Да знаете каква е хубава.
Премиерата ще бъде на 30 май от 18 часа в Младежкия дом в Стара Загора.

 

Снимки от Казанлък + защото съм разсеяна…

Казанлък, още се усмихвам.
Удивително е, чудно-видимо и ясно.
Където крещят на децата, и децата крещят.
Сто деца, които едва се сдържат да не се разкрещят, дори и да успеят да се сдържат – това предизвиква главоболие. Вижда се и се усеща. Смисълът панически си събира багажа и скача през прозореца, за да се спаси, а аз се питам – как попаднах тук и защо говоря тези безсмислени неща, и изобщо какво правя с живота си…
А на друго място на децата им се говори благо и спокойно. И ето ти сто деца, които са мили и любопитни, не се притесняват да разговарят и да задават въпроси, усмихнати са. Идват да ми кажат нещо, но се засрамват и вместо това ме гушват, а може ли автограф, не си тръгват, смисълът и той.
Имам снимки, взех ги от ТУК.
А на трето място, бях на среща на „Искра“ 4 и видях верни приятели, малко си поревах, повечко се посмяхме.
Обичам.

 

Щях да казвам следното:
Надписах една книга погрешно. Училището се казва ОУ „Свети Паисий Хилендарски“, пък аз взех, че написах:

На читателите на библиотеката при СУ „Свети Климент Охридски“ с пожелание да бъдат весели, здрави и много щастливи!

Сега търся училище СУ „Свети Климент Охридски“, за да му изпратя един брой от „Патилата на метлата“ – тя си го избра, няма да й троша хатъра.
Някой?

Послепис:
Книгата си намери училище, в понеделник ще я изпратя! 🙂

Безумецът от Таро

 

 

Чух за тази книга още преди да бъде публикувана. Предупредиха ме, че се задава нещо страхотно. Предупреждението дойде не от кого да е, а от едни от най-големите авторитети за мен – Веселина Седларска и Русанка Одринска. Казаха ми го убедено и въодушевено, с онзи вътрешен плам, който не се вижда, но се усеща, защото се предава от човек на човек.
Това е голяма книга.
Деница Дилова е написала нещо прекрасно. Не ме е страх, че ще прекаля със силните думи. Може ли за могъща книга да се говори със слаби?
„Безумецът от Таро“ е кратка, умна и страстна книга. Такова нещо не може да се види всеки век.
Тя ме върна и ме издигна до най-острите любовни пикове, които съм имала щастието да преживея, а после ме запрати на дъното на най-красивите ми отчаяния. Не, не после, а едновременно. Докато я четях, аз живеех в Красивия Живот. Има такъв. Опустошителен е, но о, колко много го има…
В този роман Деница Дилова е вложила най-доброто от предишните си две книги: изяществото, волността и деликатността от сборника с разкази „Тънкости на приготвянето“, и афористичния език от „Дневният живот на нощните пеперуди“. Мярката е точна, емоцията – удържана, езикът – кристален.
Обичам усещането, че съм съвременник на ярки творци и значими личности. Обичам да чета книгите на един автор една след друга, почти в момента на издаването им, и да виждам как той израства и се развива. Мисля си – и се усмихвам – и се засмивам на глас от радост – как всяка следваща книга е все по-силна от предишните. Какъв късмет имам да познавам хора, които със силата на мислите и думите си разширяват света.
Хваля книгата? Да, нямам друг избор. Прочетете я и ще ви видим вас какво ще правите.
Не бих сравнила „Безумецът от Таро“ с друг съвременен роман от друг съвременен автор. Деница си е Деница, тя сама си е и тенденция, и вълна, и подводно течение. Само едно стихотворение има, което не ми излиза от ума, откакто преполових книгата – онова на Бойко Ламбовски за Марина
Нека не говоря повече, стана ми много мъчно.
Само ще кажа – не пропускайте тази книга. Оставете я да ви разбие сърцето.
Сърцето има нужда от това.

 

 

Книга, любов, огледало

 

Напоследък много мисля за книгите и за четенето.
Винаги съм чела, но сега се опитвам да вникна в смисъла на четенето, във връзките, които то създава между мен и света. Винаги съм имала сърце, но и до сега имам само най-обща представа за анатомията и физиологията му. Не е странно, че мисля за книгите – те са мои.
Ето какво мисля днес:
Книгата е огледало.
Разбирам хората, които цял живот четат само една книга. Дали е свещена книга или пък роман като историята за Швейк; дали е томче с поезия, все едно. Те са като хората, които имат само една любов. Това не прави живота им по-беден или по-богат, прави го конкретния и единствен техен живот.
Книгите ги умеят тези работи, да откликват на читател, който е готов за тях.
Връщам се стъпка назад: книгата е огледало.
Можеш от бебе до старец да се оглеждаш в едно и също огледало, и то никога няма да ти покаже един и същи образ. Напротив, показва ту красоти, ту безобразия.
Младо лице и лице с белези, петна и бръчки.
Понякога лицето сякаш се опитва да слезе от лицевите кости. Понякога изглежда, сякаш се топи бавно.
Смело лице.
Покрито с целувки.
Подуто от сълзи.
Бременно тяло; тяло, което се възстановява. Бледо и изнежено; кафяво от слънце; болно.
Голо тяло, обгърнато от голото тяло на друг човек.
Самотно тяло.
А огледалото – все едно и също.
Има книги, които ги могат тези неща. Гледаш тях, а четеш себе си.