Пак прочетох книга!
Не мога да си се нарадвам, ей!
Подхождам към четенето внимателно, желанието ми да чета е крехко. Такава проста и достъпна наслада, като водата, като тихия плясък на малките морски вълнички или като аромата на кокиче. Обаче трябва да си жаден. Или да си на плажа. Или да се задава пролет.
Много си обичам желанието за четене аз.

Ето например тези дни прочетох една новичка книга и сега ми е хубаво. Сладко ми е, все едно съм чела Чудомир или „Чичовци”, а пък ми е свежо и леко заради новия автор.
Ето, чуйте как започва:
„Ех, че прелест е да си в Смилево през май! В зори, когато черната чвореста сянка, която наднича в прозореца ти като страховито чудовище на месечината, под прокрадващата се иззад синкавите хълмове виделина постепенно се превръща в бадемово дърво. Или по пладне, когато черковната камбана ехти така, сякаш скъпият Бог е сътворил небето от калайдисана мед, а селяните на къра нагъват твърдо сварени яйца, пресен лук и сирене, панчета и тиролски колбас, наредени върху бели месали с изрисувани ягоди. Или може би най-прекрасно е по здрач, когато алените облаци се разгорят от вятъра, допилял се кой знае откъде? Или щом падне нощ и утихне всичко живо освен щурците, кучетата и пияниците, които крещят, пеят и се смеят или се карат с жените си, зарязали ги отдавна, и с часове се измъкват от шубраците, където пиянски са се натресли, за да заспят най-подир сред тях и да се събудят чак към осем, че и по-късно, покрити с мравки и роса.”

Напомня ми на сладки редове като тези:
„Село наше, пусто село! От както се е заселило, все в тоя дълбок дол си стои. Отвсякъде баири, хълмове, тепета, могили и прочие възвишения планински. А пък небенцето му, едно такова мъничко, мъничко… Колкото едно… фередже, да речем.”
Нали! Нали!

Говоря ви за „Какво е мъж без мустаци”, написана от Анте Томич, преведена от Русанка Ляпова и издадена от Алтера през 2013 година. Аз от тогава още се заглеждам по тази приветлива корица, но човек не може да купи всички книги (пробвала съм – не може!), и затова чак сега стигнах до нея, а и тя до мен via Снежа Маринова, благодаря.
Миналата година четох „Чудото в Поскокова Драга”, от същия автор, и много се забавлявах, но тази с мустаците ми харесва даже повече.
Сладък живот, бавен, без много действие, но с такъв размах в страстите и с такава страст в нищоправенето, с такова дълбокомислие във философстването по световни теми като например как се пече агнешко… Големи хора са сърбите, сърбите, още хърватите!

Има още →