Преди няколко дни в интернет се появи електронният вариант на сборника с разкази на Ина Иванова „Право на избор и други проклетии”, издадена от „АРС”.
Това, и представянето на книгата в музея на Яворов в Чирпан, бяха поводите да си помисля повече за тези разкази и да кажа някои неща за тях тук.
Те са кратки – качество, което ценя изключително високо. Освен това са нежни и тъжни по един трогателен, разтапящ начин; при това без грам лиготия.
Героите им често са хора, които не блестят с изключителни качества и са показани не в най-добрите мигове от живота си – някои от тях са разочаровани, изоставени, измамени в надеждите си. Въпреки това на мен ми се иска да бъда герой от разказ на Ина Иванова, защото тя ги гледа с толкова мил и внимателен поглед, с толкова грижливо уважение и съчувствие, че аз си казвам – не искам да бъда тъжна, но когато съм тъжна, искам да има някой, който да мисли за мен точно с такава топлота.
Вчера забелязах, че в тази малка по обем книга има разкази, които съм прочела по два-три-пет пъти, а също и такива, които още не бях започвала. Мисля, че се случва така, защото те ми въздействат много силно, и след всеки текст имам нужда от време, за да го премисля и да оставя емоцията да отшуми. Не мога да чета няколко един след друг, твърде силни са ми, а тези, които вече познавам, толкова много ми харесват, че не мога да ги прескоча.
По това тази проза прилича на поезия, и вместо сега да цитирам прозаични откъси, аз реших да споделя част от стиховете, които Ина пише, и така да споделя част от топлотата на нейните думи.

Има още →