Тя е толкова затворена,
че прилича на къща,
от която долита музика,
но никой не знае
колко души я обитават
и съседите никога не са поканени.
Тя е толкова затворена,
че петлите й не пеят,
а тананикат;
котките й бягат,
за да крещят на воля
в чуждите дворове.
Една бяла ръка
полива цветята на прозореца,
но никой не е виждал отблизо
пръстена, който проблясва.
Или това е само капка вода
в мъхестите шепи на мушкатото.
Тя е толкова затворена,
че времето в градината й
изостава винаги с един сезон.
В нея дишат
забравени
следобеди,
тихи ъгли, врабци,
жълти дюли, обляни от дъжд
и думи,
които тя никога няма да каже.
Така ще я имаш –
твоя и своя,
невярна и целомъдрена.
Мария Донева 