И знаете ли къде го открих?
В пощенската си кутия – там беше.
Благодаря, мила Бени! Рисувай, рисувай!

След цял ден облаци и вятър се прибрах, Дали приготвяше вкусни неща, а аз й бърборех с думи от разни езици, изведнъж забелязах, че нещо става на терасата, погледнах и там беше той.
Залезът беше там, търкулнат на дъното на улицата, подскочил над морето, направил няколко жабки и се показал в процепа между боровете отсреща и ниските облаци.
Обух маратонките на босо, метнах си якето, хукнах по стълбите, върнах се за ключовете, изтрополих пак надолу, тряснах вратата, изскочих на улицата, а там всичко сияеше в тъмно оранжево – колите, тръбите на скелетата, прозорците, паветата, изтъркани от ходене.
Вървях към него и го снимах, слънцето се скри, после се показа още веднъж за малко, наистина го направи, беше лично и специално.
Залез.

Колко много свят има за откриване!
С джип до Свети Илия, с челник и гумени ботуши в Лепеница, с изумление към себе си – ама аз верно ли се спуснах с въжения тролей?!
За три дни минахме през един връх, две ждрела (новата ми най-любима дума -ждрело), три пещери – Лепеница (окаляни от горе до долу и навсякъде); Ягодинската (удивителни форми от капеща вода, досадни смешки на екскурзоводката); Дяволското гърло (къде се губи водата, все пак?!).
Най-свеж изгрев – през прозореца на влака.
Най-вкусна храна – пататникът в Триибрия (хотел за душата).
Най-много крещях – отзад на джипа към Орлово око.
Най-гнусна гадост – препарираните лисици в народни носии.
Най-щастлив миг – всеки път, когато Иво се засмее на шегите ми, когато ми изпревари мисълта и когато просто той съществува.
Най-весела изненада – когато и аз се спуснах по на Батман пряката пътека.
Най-красив боб – онзи, дето цъфтеше в Борино.
Най-неочаквано уютно – край огъня в Триград с лица, изгорени от слънцето.
Най-кално дупе – моето в Лепеница.

Хора, никакво умиране! Знаете ли колко хубости очакват да ги видим.

Лесно е.