Какво е нужно за една русалка?

 

Вода, и границата между реалното и нереалното да изтънее.
Само две условия, които съвсем естествено съвпаднаха, щом в този южен град с мек климат по прищявка на циклоните и антициклоните една нощ заваля сняг.
Първо само леко ръсна, няколко снежинки неуверено залитнаха из въздуха в удобното безветрие.
Улицата беше стръмна, наклонена странно по ширина. На долния тротоар се редуваха големи нови къщи без дворове и малки стари къщурки с дворчета. Отсреща, на високия тротоар, веднага след плочките започваше иглолистна гора. И тротоарът, и платното бяха наръсени със сухи игли от елхи, люспи от борова кора и шикалки от кипариси.
Снежинките се въртяха и се оглеждаха във всички посоки. Споглеждаха се и си кимваха със сериозни изражения на микроскопичните лица.
После снегът спря.
После се изсипа обилно и рязко, все едно се срина от стряха.
Плътен, дебел, тежък, падна на място. Нощта – на тази улица винаги зелена от дърветата – изведнъж посивя и засребря.
В такъв топъл град да натрупа сняг, и то точно и само на най-закътаната улица – ако не е аномалия, значи е чудо.
Чудо беше, защото снегът сияеше и се надигаше като кипящо мляко, като морска пяна, като сладолед. В кръга от светлина под единствената лампа блестящата повърхност се разпука и от там като ручей се плъзна русалка.
Беше бяла и непрозрачна. По опашката, по тялото и по раменете й проблясваха цветни петна като от разлята нафта по асфалт. Косата й беше много дълга и се носеше като облак около нея. Плуваше между снега и въздуха и ставаше ту въздух, ту вода. Движенията й бяха гладки и безцелни, само заради радостта от гмуркането между мрак и светлина, между студено и ледено. Снегът едва ли беше повече от педя, но тя потъваше в него изцяло, без да забави движението си, без съпротивление. По-плавно от полет на птица, защото не размахваше криле, беше компактна и цяла, от последната люспичка върху ръбчето на опашката до най-малката снежинка, кацнала на носа й.
Изплува над улицата и се потопи в клоните на дърветата, без да ги разлюлее. Боровите игли разресваха косите й, прокарваха пръсти през лицето й, през цялото й тяло и тя започна да се разсейва и да изтънява, все по-бледа. В началото се плъзгаше като сапун през пяна, а сега повече приличаше на облак, на тънка мъгла, на струйка пара над чайника.
Уличната лампа внезапно угасна. Насреща светна висок прозорец.
В мрака, сгъстен като мармалад след дълго варене, русалката излезе от гората. Облегна се на стълба на лампата като уморен човек, който търси по джобовете си кибрит и всеки момент ще запали.
Постоя така. Онзи прозорец там угасна.
Русалката сви рамене, подскочи и с красива дъга се гмурна под асфалта.

И край на зимата

 

Виж, облаците се сгъстяват
и тътенът им се усеща,
когато някой закъснява
за най-отлаганата среща.

Тревогата почти се чува.
Не може радостта да смогне.
Наблизо някой боледува,
а няма как да се помогне.

Бледнее смешното ти право
да се осланяш на надежди
и челото ти озарява
светкавица от остра нежност.

А иде нощ и иде буря.
Ти дълго чака и се моли.
Сега светът ще се разтури.
И край на зимата. И пролет.

 

 

Тя плаче за тебе…

 

Тя плаче за тебе и още е някъде там.
Тя знае, че бърка, особено ако е права.
Човек остарява по-бързо, когато е сам.
Но ако е жив, все едно – то се знае,
човек остарява.

Животът е лек  и е само въпрос на късмет.
Тя много не иска. Любов – както се подразбира.
И щастие днес. Ако може – и ден-два напред.
Но ако живее човек, все едно – то се знае,
че после умира.