Кафява сойка светва…

 

Кафява сойка светва със синички перца.
За първи ден пръстта излиза на открито.
Сред пясък, сол и кал самотна обица
на дъното на локва блещука упорито.

Градът се мие сам, разтапя си леда
и става все по-мръсен. Обаче как се смее!
Прилича на болник, по чудо оцелял,
внезапно осъзнал, че май ще оздравее.

 

Йосиф

Коледа не е сърцето на зимата.
Тя е в началото. Тя е началото.
А след началото знаеш, че има
пропаст – във всички нюанси на бялото.

Нощи изцъклени. Облаци виснали.
Преспи от страх, ледове от търпение.
Богоявления недообмислени.
Щъркели – през океани от време.

Труд без надежда. Безсмислено знание.
Път, който в чужди земи те отвежда.
Коледа ражда едно обещание
и го оставя на теб – за отглеждане.

И светлината прохожда, и свиква
в своите слаби ръце да я носиш.
Спастриш надеждица. Вяра пониква.
Дойде ли зимата, ти ще си Йосиф.

Много коледни стихотворения

 

Мегапанорамна публикация със стихчета за Коледа в помощ на госпожите в училище. Пък те да не забравят да ме споменат с добра дума на чаша червено вино.

Декември

01/12/2014

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Има още

И пак да мога

*

Какъв урок по лекота накрая зимата ни даде.
Напусна ни изящно, леко, с финес, без никой да обиди.
Накара ни сами да мислим, че повече не я желаем.
Намери си дори заместник. Показа колко е красива по-младата от нея пролет, която с нас ще заживее и сигурно ще ни обича.
Наистина ли не ревнува?
Ще мога ли да се науча да си отивам като зима, в най-подходящо време, тихо, така, че да не забележат, и липсата ми да е радост, да е нормална и спокойна.
Да си отивам деликатно, без никого да нараня, и пак да мога да се върна.
И пак да мога да се връщам.

*

Перушина

Топло е – като за зима.
Слънцето през зъби свети,
а по улиците има
главно гарвани проклети.

Между тях една надежда
гламава – стои и гука.
Заради това, изглежда,
все пак се живее тука.

И градът я чу и живна,
и гневът му поразмина –
заради една наивна
топла топка перушина.

 

 

Година в стихове

Това бе едно от първите неща, които сложих в блога, така започва и книжката „Меко слънце“. 
Малко го поднових – 7 от 12. Може би има и други нови, не се сещам в момента.
Може някога да си направим календар, а? Красив? 🙂 

 

ЯНУАРИ

Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

ФЕВРУАРИ

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

МАРТ

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

Има още