Спирка

 

Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.

В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.

Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.

Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.

 

 

На Панаира на книгата в НДК на 14.12

 

Ура!

Ще пием кафе, ще си купуваме книги, ще се веселим както никога, а всъщност както винаги сред свои, сред съкровища от думи, сред златни приятели, коледна украса и…
Аз ще бъда там със сигурност в петък следобед, много ще ми се пие кафе и много ще ми се подписват книги, и много ще ми се прегръщат любими хора. Особено към 17 следобед на щанда на Жанет 45, на третия етаж.
Вижте, аз съм зрял, леконадебелял и определено уравновесен човек. Но като си помисля за Панаира на книгата, започвам да се смея и да очаквам само хубави неща. И ще си играя на „Жената зад щанда“, а пък всъщност предимно ще създавам суматоха. Това ми е любимото! 🙂
Ето и плакат за незабрава и нагледност – снимката е направена от Христо Христов, а плакатът – от Зоре.

 

Стефан

 

Почерците на всички стари хора си приличат. Желанията на всички стари хора са безнадеждни по своему.
Стаята беше озарена от светлината на лампата в двора. Откакто листата на дърветата опадаха, Стефан имаше чувството, че нощите са станали по-светли от дните.
В стаята имаше две легла. Онова до вратата се опразни преди три дни, когато Иванов си отиде, и засега не бяха настанили друг на негово място. Леглото беше покрито с кафяво вълнено одеяло и тъмнееше като дупка.
”Като гроб.” – помисли си Стефан и отмести поглед.
Децата на Иванов се бяха появили само за да уредят документите. Тялото вече беше отпътувало за града. Минаха по коридора няколко пъти, дъщерята надникна в стаята на баща си, но не влезе.
Стефан я позна по снимките, които беше виждал – издължено лице, тъмни очи, тъмни, почти лилавеещи устни. Същата, но вече прехвърлила младостта, избледняла. Интересно, преди избеляваха снимките, сега избеляват хората.
Жената не изглеждаше тъжна, по-скоро нервна и напрегната.
Какъв е смисълът да показва привързаност и тъга сега, пред непознати?
Стефан си представи, че я заговаря. Трябваше да я спре, да я извика по име – Катерина! Знаеше за нея толкова много неща, за детството й, за почивките в Китен, за уплаха й от коне.
Иванов говореше почти само за нея, не за брат й, нито за жена си, нито за работата си.
Неусетно бе успял да му прехвърли онова нежно и ненаситно чувство за свързаност, копнежа, всичките спомени. Стефан имаше чувство, че той самият е успял с връзки да купи мънички зимни кънки за Катерина, че той лично я е носил на конче по целия път до Черни връх, че с нея е писал буквите, виждаше червеното палтенце и панделките й. Същите като на снимката, но не черно-бели, не на хартия, а вълнено-грапаво – палтото, бели-прозрачни, с червени точки – панделките.
Можеше да усети миризмата на топлото вратле със залепнали руси къдрици, пламнало от тичането към него. „Татии!”
Стефан помнеше цялото детство на момиченцето.
Иванови се развели малко след раждането на брат й. Жена му се преместила в друг град и той почти не ги виждал повече.
Стар и оглупял, откъснат от света и от реалността в старческия дом и в обърканите си болни мисли, Иванов живееше отново в щастието си от преди 50 години. Говореше, все едно Катерина току-що е тръгнала на училище, тревожеше се, че единият й ботуш протекъл още на първото обуване, сега къде да търси ботушки, като всичко се намира само по втория начин…
Последните дни Иванов прекара в унес, а нощем говореше – бълнуваше – и все за ботушките на Катерина.
Стефан зърна някакво движение по стената, все едно лазят буболечки. Досега не беше виждал буболечки тук, всичко беше оскъдно, но чисто. Седна в леглото и се взря. Бяха сенки. Надигна се с охкане, напипа с крак чехлите си на пода, стана и се изправи пред прозореца.
Валеше сняг на парцали. Снежинките се носеха бавно, като едри пера. Стефан си помисли, че ако отвори прозореца, ще ги чуе как допират земята.
Сняг.
Ще има бяла Коледа за децата.
Стефан легна с лице към сияещия прозорец, зави се до ушите и започна наум да съчинява писмо:
”Скъпи Дядо Коледа, моля те, донеси ботуши на Катерина.”

 

Какво е нужно за една русалка?

 

Вода, и границата между реалното и нереалното да изтънее.
Само две условия, които съвсем естествено съвпаднаха, щом в този южен град с мек климат по прищявка на циклоните и антициклоните една нощ заваля сняг.
Първо само леко ръсна, няколко снежинки неуверено залитнаха из въздуха в удобното безветрие.
Улицата беше стръмна, наклонена странно по ширина. На долния тротоар се редуваха големи нови къщи без дворове и малки стари къщурки с дворчета. Отсреща, на високия тротоар, веднага след плочките започваше иглолистна гора. И тротоарът, и платното бяха наръсени със сухи игли от елхи, люспи от борова кора и шикалки от кипариси.
Снежинките се въртяха и се оглеждаха във всички посоки. Споглеждаха се и си кимваха със сериозни изражения на микроскопичните лица.
После снегът спря.
После се изсипа обилно и рязко, все едно се срина от стряха.
Плътен, дебел, тежък, падна на място. Нощта – на тази улица винаги зелена от дърветата – изведнъж посивя и засребря.
В такъв топъл град да натрупа сняг, и то точно и само на най-закътаната улица – ако не е аномалия, значи е чудо.
Чудо беше, защото снегът сияеше и се надигаше като кипящо мляко, като морска пяна, като сладолед. В кръга от светлина под единствената лампа блестящата повърхност се разпука и от там като ручей се плъзна русалка.
Беше бяла и непрозрачна. По опашката, по тялото и по раменете й проблясваха цветни петна като от разлята нафта по асфалт. Косата й беше много дълга и се носеше като облак около нея. Плуваше между снега и въздуха и ставаше ту въздух, ту вода. Движенията й бяха гладки и безцелни, само заради радостта от гмуркането между мрак и светлина, между студено и ледено. Снегът едва ли беше повече от педя, но тя потъваше в него изцяло, без да забави движението си, без съпротивление. По-плавно от полет на птица, защото не размахваше криле, беше компактна и цяла, от последната люспичка върху ръбчето на опашката до най-малката снежинка, кацнала на носа й.
Изплува над улицата и се потопи в клоните на дърветата, без да ги разлюлее. Боровите игли разресваха косите й, прокарваха пръсти през лицето й, през цялото й тяло и тя започна да се разсейва и да изтънява, все по-бледа. В началото се плъзгаше като сапун през пяна, а сега повече приличаше на облак, на тънка мъгла, на струйка пара над чайника.
Уличната лампа внезапно угасна. Насреща светна висок прозорец.
В мрака, сгъстен като мармалад след дълго варене, русалката излезе от гората. Облегна се на стълба на лампата като уморен човек, който търси по джобовете си кибрит и всеки момент ще запали.
Постоя така. Онзи прозорец там угасна.
Русалката сви рамене, подскочи и с красива дъга се гмурна под асфалта.

И край на зимата

 

Виж, облаците се сгъстяват
и тътенът им се усеща,
когато някой закъснява
за най-отлаганата среща.

Тревогата почти се чува.
Не може радостта да смогне.
Наблизо някой боледува,
а няма как да се помогне.

Бледнее смешното ти право
да се осланяш на надежди
и челото ти озарява
светкавица от остра нежност.

А иде нощ и иде буря.
Ти дълго чака и се моли.
Сега светът ще се разтури.
И край на зимата. И пролет.