Стара Загора 6004

Стара Загора 6004

Това е написано на визитната ми картичка.
Цветът ми е жълт и стои красиво през всички сезони, но аз най-много обичам зимните нощи, в които вали сняг и лампата ме осветява.
Лампата ми е приятелка. Когато ме монтираха, тя вече беше тук. Делим си ъгъла. Тя свети нощем, а, смея да кажа, аз го разхубавявам през деня.
Лампата страда от безсъние. Нощем с нея си говорим и понякога аз й чета писма.
Как така „чужди писма не се четат”?!? Нали с това започнах: Стара Загора 6004.
Пише го на визитката ми отпред. Това съм аз.
Пише го и на пликовете. Долу, под „подател”. Очевидно писмата са мои, докато са в мен.
Жалко, че в града рядко вали сняг. Само по няколко пъти на зима.
Тогава дърветата са голи и силуетите им се очертават на фона на небето – черно върху сиво – а нощем не спират светлината на лампата и тя се излива върху мен цялата без остатък.
А ако завали и сняг…
Небето – виолетово, светлината – оранжева, а сенките на клоните – яркосини, върху кристалчета пухкав сняг…
Да, романтичка съм. И не се срамувам от това.
Напоследък пускат сто пъти по-малко писма от преди, за сметка на това пък те са хиляда пъти по-романтични. Явно само романтиците пишат хартиени писма. И старите хора. Те нямат вече много живи близки. Пишат за рентата и данъка, питат за внуците.
Уж нищо особено, а като прочета две-три такива, грохвам. Лампата започва да мига и да гледа настрани. И после не си говорим до сутринта, само си мислим.
Има едно нещо, което никога не съм споделяла с лампата.
Преди време, веднъж, крушката й изгоря.
Помислих си – най-после ще си отспи.
Случи се ранна пролет, листата още се чудеха да излизат ли от пъпките или да не рискуват сега-засега. Липата е такава – чака, чака, и изведнъж потъне в зелени сърцевидни листенца.
Тогава още й беше рано. Въздухът беше студен, но сладък. Нощта се сгъсти и на мен много ми се прииска лампата да светне. Тя не говори с мен, когато не свети, затваря се в себе си. Може би изобщо не чува – нито денем, нито когато изгори.
В онази нощ още нямаше листа, но аз усещах как си поемат дъх… И миришеше на захарен памук и току-що духната свещ… на лалета…
– На теб мирише ли ти на лалета? – попитах лампата и пак се сетих, че сега нея все едно я няма.
Потърсих я с поглед и тогава ги видях.
Не бяха снежинки – пролет е! – не бяха и светулки.
Бяха малки, блещукаха в клоните на липата. Не само там – по цялото небе. Бяха ситни и хубави като мънички руси деца. Като разсипани зърна царевица. Някои – бели, други – жълти като мен.
Звездите!
Звездичките.
В много писма се говори за звезди. Ето ги какви били значи…
Не бях ги виждала, защото се губеха в светлината на лампата, потъваха в нея като златни карфици, забити в мек диван от електрическа светлина.
Миличките ми, свещичките ми, момичетата ми, внучките ми…
Разнежих се и някак отвътре се разтреперих, взех да им търся най-нежните имена и не спрях да им говоря чак до сутринта.
А на сутринта докараха вишка и смениха изгорялата крушка. Вечерта с лампата се поздравихме, все едно нищо не е станало.
Поне лампата така мисли. Аз полагам голямо старание гласът ми да не прозвучи студено. Живеем така. Чета й.
А денем се взирам в небето. Те не се виждат.
Под табелката „Стара Загора 6004” ми притреперва. Копнеж. И страх – ами ако небето е покрито с облаци, когато лампата, някога… когато… поне за една нощ…

 

Кафява сойка светва…

 

Кафява сойка светва със синички перца.
За първи ден пръстта излиза на открито.
Сред пясък, сол и кал самотна обица
на дъното на локва блещука упорито.

Градът се мие сам, разтапя си леда
и става все по-мръсен. Обаче как се смее!
Прилича на болник, по чудо оцелял,
внезапно осъзнал, че май ще оздравее.

 

Йосиф

Коледа не е сърцето на зимата.
Тя е в началото. Тя е началото.
А след началото знаеш, че има
пропаст – във всички нюанси на бялото.

Нощи изцъклени. Облаци виснали.
Преспи от страх, ледове от търпение.
Богоявления недообмислени.
Щъркели – през океани от време.

Труд без надежда. Безсмислено знание.
Път, който в чужди земи те отвежда.
Коледа ражда едно обещание
и го оставя на теб – за отглеждане.

И светлината прохожда, и свиква
в своите слаби ръце да я носиш.
Спастриш надеждица. Вяра пониква.
Дойде ли зимата, ти ще си Йосиф.

Много коледни стихотворения

 

Мегапанорамна публикация със стихчета за Коледа в помощ на госпожите в училище. Пък те да не забравят да ме споменат с добра дума на чаша червено вино.

Декември

01/12/2014

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Има още

И пак да мога

*

Какъв урок по лекота накрая зимата ни даде.
Напусна ни изящно, леко, с финес, без никой да обиди.
Накара ни сами да мислим, че повече не я желаем.
Намери си дори заместник. Показа колко е красива по-младата от нея пролет, която с нас ще заживее и сигурно ще ни обича.
Наистина ли не ревнува?
Ще мога ли да се науча да си отивам като зима, в най-подходящо време, тихо, така, че да не забележат, и липсата ми да е радост, да е нормална и спокойна.
Да си отивам деликатно, без никого да нараня, и пак да мога да се върна.
И пак да мога да се връщам.

*

Перушина

Топло е – като за зима.
Слънцето през зъби свети,
а по улиците има
главно гарвани проклети.

Между тях една надежда
гламава – стои и гука.
Заради това, изглежда,
все пак се живее тука.

И градът я чу и живна,
и гневът му поразмина –
заради една наивна
топла топка перушина.