Стара Загора 6004

Стара Загора 6004

Това е написано на визитната ми картичка.
Цветът ми е жълт и стои красиво през всички сезони, но аз най-много обичам зимните нощи, в които вали сняг и лампата ме осветява.
Лампата ми е приятелка. Когато ме монтираха, тя вече беше тук. Делим си ъгъла. Тя свети нощем, а, смея да кажа, аз го разхубавявам през деня.
Лампата страда от безсъние. Нощем с нея си говорим и понякога аз й чета писма.
Как така „чужди писма не се четат”?!? Нали с това започнах: Стара Загора 6004.
Пише го на визитката ми отпред. Това съм аз.
Пише го и на пликовете. Долу, под „подател”. Очевидно писмата са мои, докато са в мен.
Жалко, че в града рядко вали сняг. Само по няколко пъти на зима.
Тогава дърветата са голи и силуетите им се очертават на фона на небето – черно върху сиво – а нощем не спират светлината на лампата и тя се излива върху мен цялата без остатък.
А ако завали и сняг…
Небето – виолетово, светлината – оранжева, а сенките на клоните – яркосини, върху кристалчета пухкав сняг…
Да, романтичка съм. И не се срамувам от това.
Напоследък пускат сто пъти по-малко писма от преди, за сметка на това пък те са хиляда пъти по-романтични. Явно само романтиците пишат хартиени писма. И старите хора. Те нямат вече много живи близки. Пишат за рентата и данъка, питат за внуците.
Уж нищо особено, а като прочета две-три такива, грохвам. Лампата започва да мига и да гледа настрани. И после не си говорим до сутринта, само си мислим.
Има едно нещо, което никога не съм споделяла с лампата.
Преди време, веднъж, крушката й изгоря.
Помислих си – най-после ще си отспи.
Случи се ранна пролет, листата още се чудеха да излизат ли от пъпките или да не рискуват сега-засега. Липата е такава – чака, чака, и изведнъж потъне в зелени сърцевидни листенца.
Тогава още й беше рано. Въздухът беше студен, но сладък. Нощта се сгъсти и на мен много ми се прииска лампата да светне. Тя не говори с мен, когато не свети, затваря се в себе си. Може би изобщо не чува – нито денем, нито когато изгори.
В онази нощ още нямаше листа, но аз усещах как си поемат дъх… И миришеше на захарен памук и току-що духната свещ… на лалета…
– На теб мирише ли ти на лалета? – попитах лампата и пак се сетих, че сега нея все едно я няма.
Потърсих я с поглед и тогава ги видях.
Не бяха снежинки – пролет е! – не бяха и светулки.
Бяха малки, блещукаха в клоните на липата. Не само там – по цялото небе. Бяха ситни и хубави като мънички руси деца. Като разсипани зърна царевица. Някои – бели, други – жълти като мен.
Звездите!
Звездичките.
В много писма се говори за звезди. Ето ги какви били значи…
Не бях ги виждала, защото се губеха в светлината на лампата, потъваха в нея като златни карфици, забити в мек диван от електрическа светлина.
Миличките ми, свещичките ми, момичетата ми, внучките ми…
Разнежих се и някак отвътре се разтреперих, взех да им търся най-нежните имена и не спрях да им говоря чак до сутринта.
А на сутринта докараха вишка и смениха изгорялата крушка. Вечерта с лампата се поздравихме, все едно нищо не е станало.
Поне лампата така мисли. Аз полагам голямо старание гласът ми да не прозвучи студено. Живеем така. Чета й.
А денем се взирам в небето. Те не се виждат.
Под табелката „Стара Загора 6004” ми притреперва. Копнеж. И страх – ами ако небето е покрито с облаци, когато лампата, някога… когато… поне за една нощ…

 

Радушни същества

Това е резултатът от почивните дни и от едно вдъхновяващо раирано парченце плат, което си намерих – две неописуеми същества. Вътре в тях има по една звездичка, която издава приятни тракащи звуци. Сърцата им са празнични!

Унесено стихотворение

 

Заслужена умора
по клепките те гали.
Сънят ще дойде скоро.
Мечтаеш ли? Заспа ли?

Звездите караулят
с наметки от мастило.
Луна със цвят на дюля.
Тъга с прибрано жило.

Гнезда уютно скрити
сред сенките грамадни.
Прозорците – отвити.
Завесите прохладни

безшумно се полюшват.
И както си мечтаеш,
сънят до теб се гушва,
за да го приласкаеш.