Дума проправя си път през езика.
Някой не чува, че аз не го викам.
Нещо във мислите се мержелее.
Ново решение тегне и зрее.
Вие се тъничка пара над плажа.
Блага вест чака кога ще я кажа.
Бледо предчувствие, слънчице зиме.
Няма понятие, няма ли име.
Пиша думи, после ги чета
и не мога да си ги позная.
Някой казва плашещи неща
и неща, които аз не зная.
Все едно са писани от друг,
с други планове във друго време.
Някой, който е захвърлен тук
и не знае как да се съвземе.
И поглежда – кой ли го следи,
чувства се без избор и на тясно.
Някой, който думите реди,
сякаш прави бент с чували пясък
Някой по-сърцат, ожесточен,
който даже няма намерение
да прегърне всичко като мен,
за да съчини стихотворение.
Разбрах като кого пиша и на кого искам да приличам в писането си. Да наподобявам старателно и да подражавам дори на случайните жестове.
Казвам му „мушкато“, за да ме разберете, а иначе майка Мими му казваше „моловка“, защото то така се казва. Нито едното име е кой знае каква хубост, нито другото. Мога да го назова и „пеларгониум“, хептен да не ме разберете.
Но аз много искам да ме разбират! Толкова е самотно и унизително да не те разбират. И страшно, като в онзи сън, в който нещо зло те гони и ти бягаш, а стоиш на едно място, и крещиш, а не се чува нито звук. Същото е – да говориш и да не те разбират.
Затова обожавам самата идея за превод – да направиш неразбираемото разбираемо, и то само с помощта на думите.
Както поезията е превод от езика на нещата на езика на хората.
Наесен човек се изправя пред избора кои цветя да прибере на топло и на завет и така да им спаси живота, и кои саксии да остави на терасата. Поне в града е така, за хората, които живеят в къщи и в села, сигурно има разлика. Аз казвам за това, което знам от живота си.
Даже още от пролетта, по време на първоначалното натрупване на пръст, тор, саксии и нови растения, все си има едно наум – хубаво ги носиш тук и садиш и поливаш, ама наесен…?
Едногодишните ми действат лековито. Наблюдавам тихото им умиране без голяма жалост, те са взели и дали всичко, което са могли, целият им живот е спретнато пакетиран в малко вързопче топли месеци и край. Хайде да не преиграваме и да не се тръшкаме, всичко е наред, цветето е дошло, взело си е момента, своите минути слава, поклон и точка.
Някои хора не харесват мушкатото, защото било много селско. Ами това му е най-хубавото! Някакво… провинциално… Е да де! Да го видиш как свети по уличките в Прованс, това ти пожелавам. Или в Гърция в каменните саксии пред белите къщи, със сини первази – ако е по островите. Или в Южна Африка, там била родината му и там мушкатата растели като дървета, представяш ли си!
Името „мушкато“ идвало от голямата му жизненост – където го мушнеш, се хваща, расте и цъфти. Името „моловка“ не знам откъде идва. От баба ми идва. Името „пеларгониум“ идва от гръцката дума за „щъркел“, любимата ми птица. Впрочем вижте каква смешка си намерих тук: „латинското наименование идва от гр. πελαργός (pelargos) – „щъркел“. Много латинско!
Мушкатото мирише на хубаво, дори стъблото и листата му имат разпознаваем аромат.
То се гледа лесно, издръжливо е, цъфти като лудо зиме и лете. Цветовете му могат да бъдат от бяло през розово и лилаво до каквото се сетиш червено. Цъфти в бъбриви съцветия.
И да го забравиш неполято, или на студено, или на горещо, и хич да не го погледнеш, то си води своя скромен живот, пази си вода в къдравите мъхести листа и съществува с нея.
Мушкатото не става за букети. Няма да го видиш на президиум или награждаване, нито пък на траурен венец. За всеки повод, висок, тържествен или домашен, си има други подходящи цветя. Мушкатото е само за отглеждане и живеене заедно.
Мушкатото е изобилно, скромно, дълготърпеливо. То е придружаващо растение, дружи си с тебе и те съпътства. Мушкатото се отблагодарява за вниманието и времето, което му отделиш, и цъфти още по-възторжено, и ти показва всяко свое цветче поотделно, и ти дава аромата си, ако се приближиш до него.
Не всеки го харесва, но нали дори и солта и захарта не понасят на всеки, какво остава за едно просто цвете.
Като най-обикновеното цвете. Така искам да пиша.
Мисля, че да пишеш римувани стихотворения в класически стих, е като да плуваш в открито море с делфин.
Трябва да си добър плувец, да си силен, да отделиш неопределено и непредвидимо време, да се ориентираш добре, да си смел,
и да се оставиш на този делфин да те заведе, където той е решил, и да не допуснеш да се удавиш, хем да му се довериш, хем да следиш къде е брегът и накъде се носите, да станете едно, и ти самият да си цялостен – душа и тяло, да виждаш, да чуваш и да запомняш, без да мислиш прекалено много,
и да се наслаждаваш през цялото време.
Може и без рима. То и без делфин може, ама не е същото…
Стихотворение? Къде си?
Мълчиш си, спуснало завеси,
и слушаш музика безшумна,
на вкус опитваш мисъл умна,
почиваш си във топла вана…
Или си скрито под забрана,
отдолу някъде, под нея,
отглеждаш следваща идея.
Или под тежка ланска шума
си посадило звук от дума
и чакаш да ти проговори.
Или пък някой те затвори
в буркан, и зиме да те има.
Или те прати при любима.
Аз знам, на теб ти подобава
да бъдеш жител на държава
от неизмислени все още,
от недоизмечтани нощем
задачи недоизчислени,
със домове непостроени,
със роклички на първа проба,
с бележки, смачкани във джоба,
с годежи, още непредложени,
със мини, още незаложени,
при бебетата незаченати…
Стихотворение, при мене ти
си с толкова възторг очаквано,
отсъствието ти – оплаквано,
тревожно – всяко закъснение.
Ще ти постеля настроение
и ще си имаш своя стая,
чудесно ще те измечтая,
за нищо няма да те спирам,
и образи ще ти намирам,
и ще ти дам от тишината си.
Стихотворение? Ината си
доказало си. Стига вече.
Усещам, че не си далече.
Жужиш и дразниш ме нарочно
и чакаш мигчето си точно.
По идея и вдъхновение от Иво.
Трудно е да бъдеш дума
в глупав и лъжовен свят.
Ти се мъчиш да си умен,
те те дърпат все назад.
Казват те в обратен смисъл,
ползват те със задна цел..
Някой криво те записал,
друг пък криво те прочел.
Трети тъй те е цитирал,
сам не можеш се позна.
Сляп на тъмно те гримирал,
глух те чул сред тишина.
По въпроса с правописа…
Той е болен, тъп въпрос.
Зле ти става и те втриса
с автор, граматично бос.
А редакторът те реже,
и те мачка, и те кълца.
Друг пък, прекалено нежен,
над останките ти хълца.
Извратени преводачи
бавно те въртят на шиш.
Ако нещо друго значиш,
най-добре да си мълчиш.
Да си дума е прокоба.
Да си дума е съдба.
Роб си в речника на роба,
на слугата си слуга.
Ако политик те сдъвче,
си изплют и погнусен –
жребият ти е такъв, че
си оставаш омърсен.
В сух доклад ти е затворът.
В кома си във скучна книга.
Мило с теб да си говорят
хората – това ти стига.
В приказка да те разкажат.
Във писмо със случки стари.
Нежността ти да покажат
в хайку – като във хербарий.
Да си дума е щастливо,
ако мъдрост вложат в тебе.
А от всичко най-красиво е
да те изговори бебе.
Миналата година гостувах в класа на госпожа Мима Бакоева в Езиковата гимназия, и днес за втори път пак. Как да не приеме човек покана от такива мили домакини? Умни и внимателни погледи, красиви лица, усмивки – и после вървя по улиците и се опитвам да позная някого от моя клас. Госпожа Бакоева даже каза, че всяка година на 20 ноември ще ме канят! Един си има едно, друг си има друго, а този девети клас си е осиновил поетеса 🙂
Обичам такива срещи, а и когато срещата е в твоя си град, е много лесно – ставаш и отиваш.
Когато е в друг град, срещата може да е 40 минути, но преди и след нея има пътуване с рейсове (влакове, самолети, автомобили, камили). Ако е вечерна, няма как да се прибереш веднага и трябва да намериш хотел. Симпатични непознати ти казват – ела да спиш у нас, обаче ти, с цялото си уважение, вероятно няма да си склонен да ходиш по къщите на хората. Междувременно, за да отидеш в града Х, взимаш отпуск от работното си място.
Абе, цял филм е.
Аз този филм го обичам пламенно и неприкрито, но все пак когато е лесно, също е приятно.
А сега отивам да проверя сладък ли е шоколадът, който ми подариха от моя клас. Чао!
Ред мълчание, ред тишина.
Между тях, като бебе повита –
малка думичка, тайна, сама,
непоискала още да скита.
Чиста, крехка, все още без звук –
ненаучила се да говори.
Като жива калинка в юмрук,
като дъжд върху шепа разтворена,
неоформена още съвсем,
тази дума едва се досеща
за какво е родена, къде
ще отиде, с кого ще се среща.
Още няма намислена цел
и сега си избира идея.
Тихо. Малката дума расте
и светът се ослушва за нея.
Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.
Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.
Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?
Като в хотел с прекалено тънки стени,
пишеш своите стихотворения едва-едва,
с върховете на пръстите,
с молив на какъвто лист има.
Но когато любовта дойде,
стихотворенията се изливат направо върху чаршафите
и няма значение кой чува,
никой не чува всички чуват причернява просветва ти
Когато се събуждаш в дома си,
знаеш, че някъде има
едно стихотворение.
Днес говорих надълго и нашироко с децата за разликата между стихотворение и поезия.
Много е интересно да разгръщаш с думи някоя идея, която за теб е очевидна, а се оказва, че за друг не е.
За римуваните стихотворения говорих, и по-пламенно от нужното. По едно време сравнявах стихотворения и дограма, и как поезията е светлината, която минава през новия прозорец, а пък всичките пълнежи и тромави натаманени думи са като огромно количество грозна силиконова пяна.
И за диаманти говорих, за смрадливи тунели, вагонетки, руда, нешлифовани камъни и бляскави брилянти.
Накратко (а то не беше накратко), изнервих всички, особено с отказа си да кажа коя дума точно е грешна и как е правилният начин.
Аз си блъскам главата над тези неща от 30 години, че и повече.
После влязох във фейсбук и първото, което видях, беше снимка на този опал, който прозира през камъка, както поезията прозира през някои стихотворения.
Буквалното четене на стихотворения ражда изчадия като:
– Ти си влюбена!
– Ти не си влюбена!
– Това е писано за мен!
– Това не е писано за мен!
– Защо (не) пишеш за мен?!
– Мъжът ти (майка ти, детето ти, началникът ти, Бог) знае ли?!
– Знам я тази.
На снимката: Франк Гери, гений в архитектурата. Просто така, за обща култура.
За стихотворенията, и по-точно за римата.
Че римата не прави един текст стихотворение, нито пък липсата на рима, отдавна го знаем.
Тия дни в разговор ми хрумна един пример, доста ясен, записвам го тук, за да го предоставя за ползване.
Да смяташ, че единствено римуваните стихотворения са стихотворения, то е същото като да смяташ, че само синеоките жени са жени. Ти може да харесваш синеоки, може да харесваш единствено синеоки, но това не значи, че не-синеоките са по-малко жени.
И знаете ли, сигурна съм, че Омир харесва това.
Не е достатъчно един текст да прилича на стихотворение, за да бъде стихотворение.
Не е достатъчно един текст да е стихотворение, за да има в него поезия.
Не е достатъчно един текст да е римуван, за да бъде стихотворение. Римата е само едно от безбройните възможни изразни средства, които могат да бъдат използвани или не, при създаването на стихотворение. Тя е като цвят от палитрата на художник – например оранжево или сиво. Съществуват картини (и прекрасни, и не), в които има оранжево. В други пък няма, и не е достатъчно един текст да няма рими, за да бъде стихотворение.
Не е достатъчно един текст да е искрен.
Не е достатъчно да прелива от ярки чувства и страсти. Не е и задължително.
Не е достатъчно да има силна тема. Не всеки текст, посветен на смъртта на близък, на загиващата родина или на тежката емигрантска съдба, е стихотворение.
Не всеки текст с красиви думи в него е стихотворение. Не всеки текст с грозни думи също.
Не всеки текст с твърдения, на които никой не може да възрази, е стихотворение.
Не всяко стихотворение изразява ясна мисъл.
Не всяко стихотворение е текст в тесния смисъл на думата.
Не всяко стихотворение е стихотворение всеки път при всеки прочит.
Много хора могат прекрасно да си живеят и без бижута, но за мен бижутата са ценни и незаменими.
Човечеството ги изработва и ги носи още от древността.
Техният смисъл е да украсяват, да свидетелстват за богатство, да изразяват чувства, да ни връщат към спомени, да открояват индивидуалността на този, който ги е изработил, и на другия, който ги носи; те се предават в наследство, те са талисмани и ни закрилят, те са част от нашите свещени ритуали. За един са каприз, за друг са необходимост. Един никога не е носил бижута, друг без тях се чувства, все едно е гол. Бижутата са разточителност, лукс, но и нещо естествено като усмивката.
Бижутата са красиви по дефиниция. Дори когато са закачливи и забавни, в тях има нещо празнично, извън-ежедневно, което предава блясък на деня. Красотата им се предава и на приносителя, те подчертават грацията на жената и силата на мъжката ръка.
Модите се сменят и в едни времена се носят колиета от платина с диаманти колкото лешници. В други времена – колиета от бетон. Честно, виждала съм колиета от бетон. Модата принажда стойност, окото свиква, бетонът е красив, поне за известно време, докато трае общественият договор по този въпрос.
Някои бижута имат приложен характер – копчета, токи – други пък затрудняват ходенето или не могат да се носят от сам човек.
Има бижута за всеки повод и ситуация. Не върви да си сложиш тиара, за да отидеш да изхвърлиш боклука. Не върви да се накичиш с пластмасови гривни от зрънчо, когато отиваш да се бракосъчетаваш. Не можеш да откажеш гердана от макарони, който детето ти е направило за теб, защото с този гердан ти си най-хубавата мама на света.
Ние у нас имаме златна обица-кошничка с буквата М, един брой. Имаме скъсана гривна от сребърни монети с лика на цар Борис. Имаме пръстена с детелинките от лелка Мичи и един бял пръстен от майка Мими, вероятно железен. Аз нямам брачна халка, след като ме ограбиха в Борисовата градина посред бял ден. За онези момчета с пистолета моята брачна халка е означавала една доза, за мен означаваше семейство и любов. Бижутата пазят чувствата и спомените ни; пазят ги дори по-добре от нас самите.
Някога някой ще подари моя пръстен на друга жена, и те ще се обичат завинаги. Не като нас.
Имам любима дървена гривна с меченце. Имам и златни, и сребърни, и хартиени, и стъклени украшения. Кой друг ще тръгне с хартиени лодчици на ушите? Има кой, познавам няколко като мене. Много сме, силни сме. За някого любимите ми бижута може да са нелепи, твърде екстравагантни или твърде старомодни. Затова аз имам такива, а той си няма.
По бижутата се разпознаваме. По кръстовете са се разпознавали християните. Ръката на Фатима, свети Антоний. Синьо око на златна безопасна. Розов кварц за любов, пирит за приятелство, планински кристал за бистра мисъл и спокойни сънища. Дайте аметисти на тоя пияница, да се кротне.
Дайте диаманти на годеницата, дайте сребърна паричка за каната с вода, дайте златни монети за очите на покойника.
А сега заместете „бижута” със „стихотворения”.
Мария Донева 