Ще се видим…

 

Ще се срещнем насаме
със това стихотворение.
Тънките му рамене
ще потрепват от вълнение.

Ще е меко като дим.
Ще е малко нелюбезно –
ако още помълчим,
като сянка ще изчезне.

Ако му подам ръка,
то гласа ми ще опита.
В думи ще го облека.
Ще го спра да не отлита.

Ще го пусна да върви.
Ще помоля да остане.
Живо ли е – ще кърви.
Цвете ли е – ще се хване.

Слабо ли е – ще се скрие.
Лъже ли – ще го забравя,
сам-само ще се изтрие –
по-добре да го направя.

Да си има собствен ръст,
собствен смях – за да се смее.
Две-три думички на кръст,
а така им се живее…

 

Думите нещо…?

Думите не желаят да другаруват с мене.
Викам ги – те нехаят. Или са уморени,

или припряно дращят със химикалки празни.
Лудост ли ги прихваща? Ми ако е заразно?

Друг път, аха да почнат – тропват с краче и спират.
Ама защо пък точно мене ще саботират?

Все пак сме си познати, знам ги какво умеят!
Сменят ли си перата? Пролетно ли линеят?

Поезията е целувка

Поезията е концентрат. Парфюм. Конкрет, извлечен от цветове.
Тя е малко и е ценна.
Затова поезията се държи в стихове – по същата причина, по която скъпите парфюми се държат в кристални флакони, а не в бидони от пластмаса.
Поезия има и в прозата, но тогава е лекичко напръскана, а най-ясно се усеща в напрегнатите моменти, на разгорещените места и в топлите гънки на историята.
Разбира се, тя не е само в думите. Тя се усеща по-добре със затворени очи, а това доста пречи на четенето.
Понякога поезията е целувка със затворени очи.

За вирнатия нос

Получих прозрение оня ден в София, на премиерата.
Когато дойде ред за подписване на книги, дойде едно момиче и докато аз се канех да пиша, тя ми каза много мили думи!
И аз й казах:
– Ето, сега ще си вирна носа!
И си вирнах носа.
Понечих да напиша пожелание, усетих, видях, разбрах и открих:

С вирнат нос не може да се пише.

За негативното мнение

 

Разсъждавам си тази сутрин…

Чувала съм хора да разказват за пустош или за самота, или за бизнес, който никак не върви, и да описват ситуацията със следните думи:

– Пустота, мъртвило, няма кой да дойде да те напсува!

Това ли си пожелаваме ние? Да тънем в безпросветно усамотение, без обратна връзка? Без всякаква връзка, може и да не е обратна?

Не бива!

Добре дошли сте, негативни мнения.
Е, още по-добре дошли сте вие, положителни мои любими 🙂

🙂

Стихотворение за горкичкия човек, настинал през август

 *

Търся смешно стихотворение, в което да се описва колко е лошо да си болничък през лятото. Да пази господ, не искам пенсионерския тип „детска поезия“ за другарите, които ритат топка, а героят пази леглото. Нещо без нафталин, без мухъл.
Да е смешно, но трогателно, да показва разбиране на материята, но и да повдига духа.

Няма! Дори аз не съм написала такова. Специфично като за лято.

Усещам го да наднича през прозореца, но не е готово да влезе, а съм толкова безсилна от кашляне, че нямам търпение да го примамя да дойде насам.
Ако имаше такова стихотворение, сигурна съм, че щях да се почувствам по-добре. Щеше да ми подейства общоукрепващо.

Къде си бе, стихотворение…

*

Думите са призраци

.

Думите са призраци на истинските неща.

С думи истинските неща се призовават да се явят и да се разкрият.

Не можеш да стигнеш до дъното на думата, не можеш да я сграбчиш.

Тя се поражда в ума ти и се оформя в устата ти, но не можеш да я захапеш, да я сдъвчеш и да я погълнеш.

В думите се вселява същината на нещата и остава свежа и жива, дори ако самите неща изчезнат.

Думите са мъчително недостатъчни. В думите е най-важното.

А стихотворенията са призраците на думите.

.