Книгите, които те разплакват

Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Някъде има едно стихотворение

 

Като в хотел с прекалено тънки стени,
пишеш своите стихотворения едва-едва,
с върховете на пръстите,
с молив на какъвто лист има.

Но когато любовта дойде,
стихотворенията се изливат направо върху чаршафите
и няма значение кой чува,
никой не чува всички чуват причернява просветва ти

Когато се събуждаш в дома си,
знаеш, че някъде има
едно стихотворение.

 

Стихотворение и поезия

 

Днес говорих надълго и нашироко с децата за разликата между стихотворение и поезия.
Много е интересно да разгръщаш с думи някоя идея, която за теб е очевидна, а се оказва, че за друг не е.
За римуваните стихотворения говорих, и по-пламенно от нужното. По едно време сравнявах стихотворения и дограма, и как поезията е светлината, която минава през новия прозорец, а пък всичките пълнежи и тромави натаманени думи са като огромно количество грозна силиконова пяна.
И за диаманти говорих, за смрадливи тунели, вагонетки, руда, нешлифовани камъни и бляскави брилянти.
Накратко (а то не беше накратко), изнервих всички, особено с отказа си да кажа коя дума точно е грешна и как е правилният начин.
Аз си блъскам главата над тези неща от 30 години, че и повече.
После влязох във фейсбук и първото, което видях, беше снимка на този опал, който прозира през камъка, както поезията прозира през някои стихотворения.

 

Буквалното четене на стихотворения

 

Буквалното четене на стихотворения ражда изчадия като:
– Ти си влюбена!
– Ти не си влюбена!
– Това е писано за мен!
– Това не е писано за мен!
– Защо (не) пишеш за мен?!
– Мъжът ти (майка ти, детето ти, началникът ти, Бог) знае ли?!
– Знам я тази.

На снимката: Франк Гери, гений в архитектурата. Просто така, за обща култура.

 

За стихотворенията – 8

 

За стихотворенията, и по-точно за римата. 

Че римата не прави един текст стихотворение, нито пък липсата на рима, отдавна го знаем.

Тия дни в разговор ми хрумна един пример, доста ясен, записвам го тук, за да го предоставя за ползване.

Да смяташ, че единствено римуваните стихотворения са стихотворения, то е същото като да смяташ, че само синеоките жени са жени. Ти може да харесваш синеоки, може да харесваш единствено синеоки, но това не значи, че не-синеоките са по-малко жени.

И знаете ли, сигурна съм, че Омир харесва това.

 

Наблюдение

 

Не е достатъчно един текст да прилича на стихотворение, за да бъде стихотворение.

Не е достатъчно един текст да е стихотворение, за да има в него поезия.

Не е достатъчно един текст да е римуван, за да бъде стихотворение. Римата е само едно от безбройните възможни изразни средства, които могат да бъдат използвани или не, при създаването на стихотворение. Тя е като цвят от палитрата на художник – например оранжево или сиво. Съществуват картини (и прекрасни, и не), в които има оранжево. В други пък няма, и не е достатъчно един текст да няма рими, за да бъде стихотворение.

Не е достатъчно един текст да е искрен.

Не е достатъчно да прелива от ярки чувства и страсти. Не е и задължително.

Не е достатъчно да има силна тема. Не всеки текст, посветен на смъртта на близък, на загиващата родина или на тежката емигрантска съдба, е стихотворение.

Не всеки текст с красиви думи в него е стихотворение. Не всеки текст с грозни думи също.

Не всеки текст с твърдения, на които никой не може да възрази, е стихотворение.

Не всяко стихотворение изразява ясна мисъл.

Не всяко стихотворение е текст в тесния смисъл на думата.

Не всяко стихотворение е стихотворение всеки път при всеки прочит.

 

За скъпоценното

 

Много хора могат прекрасно да си живеят и без бижута, но за мен бижутата са ценни и незаменими.
Човечеството ги изработва и ги носи още от древността.

Техният смисъл е да украсяват, да свидетелстват за богатство, да изразяват чувства, да ни връщат към спомени, да открояват индивидуалността на този, който ги е изработил, и на другия, който ги носи; те се предават в наследство, те са талисмани и ни закрилят, те са част от нашите свещени ритуали. За един са каприз, за друг са необходимост. Един никога не е носил бижута, друг без тях се чувства, все едно е гол. Бижутата са разточителност, лукс, но и нещо естествено като усмивката.

Бижутата са красиви по дефиниция. Дори когато са закачливи и забавни, в тях има нещо празнично, извън-ежедневно, което предава блясък на деня. Красотата им се предава и на приносителя, те подчертават грацията на жената и силата на мъжката ръка.

Модите се сменят и в едни времена се носят колиета от платина с диаманти колкото лешници. В други времена – колиета от бетон. Честно, виждала съм колиета от бетон. Модата принажда стойност, окото свиква, бетонът е красив, поне за известно време, докато трае общественият договор по този въпрос.
Някои бижута имат приложен характер – копчета, токи – други пък затрудняват ходенето или не могат да се носят от сам човек.
Има бижута за всеки повод и ситуация. Не върви да си сложиш тиара, за да отидеш да изхвърлиш боклука. Не върви да се накичиш с пластмасови гривни от зрънчо, когато отиваш да се бракосъчетаваш. Не можеш да откажеш гердана от макарони, който детето ти е направило за теб, защото с този гердан ти си най-хубавата мама на света.

Ние у нас имаме златна обица-кошничка с буквата М, един брой. Имаме скъсана гривна от сребърни монети с лика на цар Борис. Имаме пръстена с детелинките от лелка Мичи и един бял пръстен от майка Мими, вероятно железен. Аз нямам брачна халка, след като ме ограбиха в Борисовата градина посред бял ден. За онези момчета с пистолета моята брачна халка е означавала една доза, за мен означаваше семейство и любов. Бижутата пазят чувствата и спомените ни; пазят ги дори по-добре от нас самите.
Някога някой ще подари моя пръстен на друга жена, и те ще се обичат завинаги. Не като нас.

Имам любима дървена гривна с меченце. Имам и златни, и сребърни, и хартиени, и стъклени украшения. Кой друг ще тръгне с хартиени лодчици на ушите? Има кой, познавам няколко като мене. Много сме, силни сме. За някого любимите ми бижута може да са нелепи, твърде екстравагантни или твърде старомодни. Затова аз имам такива, а той си няма.

По бижутата се разпознаваме. По кръстовете са се разпознавали християните. Ръката на Фатима, свети Антоний. Синьо око на златна безопасна. Розов кварц за любов, пирит за приятелство, планински кристал за бистра мисъл и спокойни сънища. Дайте аметисти на тоя пияница, да се кротне.
Дайте диаманти на годеницата, дайте сребърна паричка за каната с вода, дайте златни монети за очите на покойника.

А сега заместете „бижута” със „стихотворения”.