Семейство котки

 

Лъвовете са в духовни Африки,
тигрите – в печални Азии на чувствата,
в планините дебне рис на риска.
Те ядат човешко, хапят по сърцето.

Затова
преследваме баналното –
както се преследва ценен дивеч.
То се стига лесно,
бързо се опитомява.
Като котка
във ръцете ни само се гали.
Пишка по ъглите
и ни прави свои.
Разбираемо и мило,
с атмосфера.

Става само малко неспокойно,
щом позакърнелият му усет
долови зад потните прозорци,
че навън поезията броди.

 

*

Мария Иванова-Фьон ми направи вълшебен подарък – запазила е и ми изпрати няколко стихотворения, които съм писала 2004-2005 година, когато след десетина години прекъсване си спомних, че ми е харесвало някога да пиша.
В литернет имаше едно място, наречено „Поетична тетрадка“, не се изискваше регистрация, влизах там и пишех, без да мисля, без да имам никаква идея, просто се надявах нещо да се случи. Това за котките е от там.

Благодаря!

Ще се видим…

 

Ще се срещнем насаме
със това стихотворение.
Тънките му рамене
ще потрепват от вълнение.

Ще е меко като дим.
Ще е малко нелюбезно –
ако още помълчим,
като сянка ще изчезне.

Ако му подам ръка,
то гласа ми ще опита.
В думи ще го облека.
Ще го спра да не отлита.

Ще го пусна да върви.
Ще помоля да остане.
Живо ли е – ще кърви.
Цвете ли е – ще се хване.

Слабо ли е – ще се скрие.
Лъже ли – ще го забравя,
сам-само ще се изтрие –
по-добре да го направя.

Да си има собствен ръст,
собствен смях – за да се смее.
Две-три думички на кръст,
а така им се живее…

 

Думите нещо…?

Думите не желаят да другаруват с мене.
Викам ги – те нехаят. Или са уморени,

или припряно дращят със химикалки празни.
Лудост ли ги прихваща? Ми ако е заразно?

Друг път, аха да почнат – тропват с краче и спират.
Ама защо пък точно мене ще саботират?

Все пак сме си познати, знам ги какво умеят!
Сменят ли си перата? Пролетно ли линеят?

Поезията е целувка

Поезията е концентрат. Парфюм. Конкрет, извлечен от цветове.
Тя е малко и е ценна.
Затова поезията се държи в стихове – по същата причина, по която скъпите парфюми се държат в кристални флакони, а не в бидони от пластмаса.
Поезия има и в прозата, но тогава е лекичко напръскана, а най-ясно се усеща в напрегнатите моменти, на разгорещените места и в топлите гънки на историята.
Разбира се, тя не е само в думите. Тя се усеща по-добре със затворени очи, а това доста пречи на четенето.
Понякога поезията е целувка със затворени очи.

За вирнатия нос

Получих прозрение оня ден в София, на премиерата.
Когато дойде ред за подписване на книги, дойде едно момиче и докато аз се канех да пиша, тя ми каза много мили думи!
И аз й казах:
– Ето, сега ще си вирна носа!
И си вирнах носа.
Понечих да напиша пожелание, усетих, видях, разбрах и открих:

С вирнат нос не може да се пише.

За негативното мнение

 

Разсъждавам си тази сутрин…

Чувала съм хора да разказват за пустош или за самота, или за бизнес, който никак не върви, и да описват ситуацията със следните думи:

– Пустота, мъртвило, няма кой да дойде да те напсува!

Това ли си пожелаваме ние? Да тънем в безпросветно усамотение, без обратна връзка? Без всякаква връзка, може и да не е обратна?

Не бива!

Добре дошли сте, негативни мнения.
Е, още по-добре дошли сте вие, положителни мои любими 🙂

🙂