Семейство котки

 

Лъвовете са в духовни Африки,
тигрите – в печални Азии на чувствата,
в планините дебне рис на риска.
Те ядат човешко, хапят по сърцето.

Затова
преследваме баналното –
както се преследва ценен дивеч.
То се стига лесно,
бързо се опитомява.
Като котка
във ръцете ни само се гали.
Пишка по ъглите
и ни прави свои.
Разбираемо и мило,
с атмосфера.

Става само малко неспокойно,
щом позакърнелият му усет
долови зад потните прозорци,
че навън поезията броди.

 

*

Мария Иванова-Фьон ми направи вълшебен подарък – запазила е и ми изпрати няколко стихотворения, които съм писала 2004-2005 година, когато след десетина години прекъсване си спомних, че ми е харесвало някога да пиша.
В литернет имаше едно място, наречено „Поетична тетрадка“, не се изискваше регистрация, влизах там и пишех, без да мисля, без да имам никаква идея, просто се надявах нещо да се случи. Това за котките е от там.

Благодаря!

Ще се видим…

 

Ще се срещнем насаме
със това стихотворение.
Тънките му рамене
ще потрепват от вълнение.

Ще е меко като дим.
Ще е малко нелюбезно –
ако още помълчим,
като сянка ще изчезне.

Ако му подам ръка,
то гласа ми ще опита.
В думи ще го облека.
Ще го спра да не отлита.

Ще го пусна да върви.
Ще помоля да остане.
Живо ли е – ще кърви.
Цвете ли е – ще се хване.

Слабо ли е – ще се скрие.
Лъже ли – ще го забравя,
сам-само ще се изтрие –
по-добре да го направя.

Да си има собствен ръст,
собствен смях – за да се смее.
Две-три думички на кръст,
а така им се живее…

 

Думите нещо…?

Думите не желаят да другаруват с мене.
Викам ги – те нехаят. Или са уморени,

или припряно дращят със химикалки празни.
Лудост ли ги прихваща? Ми ако е заразно?

Друг път, аха да почнат – тропват с краче и спират.
Ама защо пък точно мене ще саботират?

Все пак сме си познати, знам ги какво умеят!
Сменят ли си перата? Пролетно ли линеят?

Поезията е целувка

Поезията е концентрат. Парфюм. Конкрет, извлечен от цветове.
Тя е малко и е ценна.
Затова поезията се държи в стихове – по същата причина, по която скъпите парфюми се държат в кристални флакони, а не в бидони от пластмаса.
Поезия има и в прозата, но тогава е лекичко напръскана, а най-ясно се усеща в напрегнатите моменти, на разгорещените места и в топлите гънки на историята.
Разбира се, тя не е само в думите. Тя се усеща по-добре със затворени очи, а това доста пречи на четенето.
Понякога поезията е целувка със затворени очи.

За вирнатия нос

Получих прозрение оня ден в София, на премиерата.
Когато дойде ред за подписване на книги, дойде едно момиче и докато аз се канех да пиша, тя ми каза много мили думи!
И аз й казах:
– Ето, сега ще си вирна носа!
И си вирнах носа.
Понечих да напиша пожелание, усетих, видях, разбрах и открих:

С вирнат нос не може да се пише.