Вчера беше топло като пролет. Всички бяха изнесли навън кафезите с канарчета. Слънцето пече, канарчетата пеят, та се унисат.
Аз пък си прерових старите папки със снимките от престоя ми тук през лятото и подбрах няколко.
Не съм мрачна, но в ума ми се върти едно изречение: Няма нищо в човека, няма нищо в човека. Звучи като начало на стихотворение, в което се говори за това, как трайните неща са нетрайни и на нищо не можем да се уповаваме… а после с лек финт се стига до това как ни остава да се уповаваме на нетрайното, и разбира се, за финал – всичко има в човека. Но е толкова предвидимо, че се чувствам уморена, като си го мисля. И пак го мисля.
Заради глупавата кашлица ми пропадна алкохолният туризъм, който си бях планирала… Първо ми беше лошолошо, а сега докторът ми изписа антибиотик. Тука здравната система е толкова омотана, че не  е за разправяне. Най-дребен пример: за да си запазиш час за лекар, се обаждаш на един телефон и ти дават час примерно за след месец. Този телефон е общонационален и обаждането струва 1 евро. Ако искаш да вземеш час за себе си и за още някой друг, трябва да направиш две обаждания и да се надяваш, че ще ви дадат часовете в един и същ ден. Има пет частни фирми, които държат тези телефони, и те взимат от твоите парички всеки път, когато ти трябва преглед или рецепта. Нещо като банката, която взима за себе си пари от всяка такса или глоба, която плащаш в съда – което няма нищо общо с правосъдието, камо ли със справедливостта.
Ох, не мога да държа в ума си такива работи…
Най-добре е да си здрав. Освен ако си пенсионер и се чувстваш толкова ненужен, че само болестите ти придават някаква значимост в собствените ти очи.
Да. Млъквам. Снимки от красивото лято: