Тихо е да живееш сам.
Заекът Зюмбюл имаше 11 братя и сестри, и майка, и баща, и цялото му детство беше преминало с настъпани уши, нагризана храна и сън поне под пет-шест други спящи зайчета. Голям купон. Пухкаво, вечно заето детство.
Не че беше нещо лошо. Зюмбюл не би се оплакал, не, но да се отдели и да заживее сам беше добро решение.
При това беше първото му решение изобщо!
Една сутрин се събуди рано, стана, излезе от дупката, небето беше яркосиньо, въздухът остър и ароматен като борова игла, и Зюмбюл последва носа си, прекоси цялата поляна, мина под храстите отсреща – това беше границата, нататък не се ходи – но той не спря, после имаше още храсти, полянка, храсти, полянка, храсти, и след това – дървета без брой и без край.
Зюмбюл се спря до една рошава леска. Копна малко пръст – беше рохкава и поддаваше, все едно само това беше чакала. Чудесна пръст, ароматна. Зюмбюл почувства… нещо като… Не знаеше как се казва това чувство: да не си плътно обграден от зайчета и ушите ти да могат да се протегнат в която посока си поискаш, а като погледнеш нагоре, листата на лешника да пропускат тънки слънчеви лъчи.
– Не я знам тази дума – каза на глас Зюмбюл, – но ако намеря думата, чувството ще влезе в нея, и ще остане по-малко от него вътре в мен.
Той легна по гръб и се загледа в трепкащите листа, като се опитваше да отгатне къде ще се промуши следващият слънчев лъч.
И тогава реши да не се връща вкъщи.
Направи си хубава голяма дупка, излишно голяма може би, но не можеше да се насити на широтата. Спеше ту надлъжно, ту напреки, с разперени уши и лапи. Примъкваше вкусотии вътре и си лягаше рано, ядеше в леглото. Наблюдаваше как светлината помръква и тъмнината се сгъстява, и размишляваше за думите, които не знае. Например:
– дума за хрупкането, което се чува, когато дъждовен червей похапва пясък в топъл ден от другата страна на пръстта
– дума за нетърпението, което те обзема, когато видиш на сутринта, че тревата е пораснала с ей толкова от снощи
– дума за малинка, която е зелена, но има и две-три червени топченца от слънчевата страна.
Той знаеше малки прости думи, а чувстваше, че му трябват други, които да съдържат всичко за нещата – уханието и топлината им, която се променя в различните часове на деня, и какво си помисля заек, който ги е зърнал и си е набелязал да се върне пак, за да ги доразгледа в по-спокойно време. Не можеше да няма такива пъстри и многослойни думи, защото нещата бяха такива, а всеки знае, че нещата копнеят да бъдат назовавани точно и цялостно. Беше толкова пренебрежително да кажеш, че изгревът е бил червен. Червен, моля ви се! Все едно да кажеш, че той самият се нарича само З. Или Зю. Или Зюм. Или Зюмб.
Или Юмбюл.
Трънки!
Понякога, най-често следобед, се свиваше на шарена сянка и си мислеше за своето семейство. Изброяваше имената им: Здравка, Златка, Роза, Лайка, Кукуряк, Шипка, Теменужка, Детелин, Подбел, Равнец и Синчец. Питаше се дали се сещат за него. Понякога му се искаше да хукне през храстите и полянките, да ги намери и всичко да им разкаже.
Но си спомняше, че няма думите, които му трябват, затова оставаше на мястото си.
Помръдваше с нос, мачкаше си мека пръст в шепата, ветрецът рошеше опашката му, а думите прелитаха наоколо и кацаха все по-близко.