Има самота

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Иска да се пише слято.
Да се слива и събира.
Да се буди във прегръдки.
Обща – пастата за зъби.
Иска споделени глътки
в петък и гальовни съботи.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Иска да мълчи, когато
смисълът не се намира.
В сенките, в тълпите, в бурите
тази самота е скрита.
Пламъкът й е потулен.
Тишината й – честита.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Хвърля се във красотата,
възхищава се, поспира
да послуша, съзерцава
хубост – колкото поеме.
На света се наслаждава.
Само нейно си е времето.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Хапе и ръмжи, когато
тежко болката пулсира.
Зъби се и злобна става,
на жестока се преструва,
с мрака си сама остава
и самичка се лекува.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
И през зимата, и лятото
удоволствия намира,
работа си търси, знае си
пътя, и в това я бива –
най-напред и най-накрая,
в себе си, да е щастлива.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Неизмерна, необятна,
във сърцето се побира,
черна, кървава и бяла,
и непоносимо лека
има самота. И цялата
дадена е на човека.

Пред зима

 

„Впереди одна тревога,
И тревога позади…
Посиди со мной немного,
Ради Бога, посиди!…“ (Сергей Клычков)

 

Студено стана. Палим огън.
Като змийче пролазва дим.
Привечер. Не остана много.
Постой да си го споделим.

Ако сами не се съсипем,
ще ни довърши старостта.
От вчера ли вървим по сипеи
и падаме като листа.

Ще вдигнем къща от несигурност.
И после ще обзаведем
скривалище за ценни мигове.
Взаимно ще се предадем.

Ще се превържем от привързаност.
Ще боледуваме от страх.
Не помня за къде сме бързали.
Не помня бях или не бях.

Скръбта какво ще ни отнеме –
перо от сажди, дъх от дим.
Постой така, да се съвземем
и заедно да помълчим.

 

Живял едно време…

 

Живял едно време не знам какъв кон.
Дори не съм сигурна кон ли е бил.
Отчаян и мрачен, с огромен балтон,
вървял през мъглата смутен и унил.

Като сиропирани в гъстата влага,
тъмнеели къщи, пропити с печал.
А конят се влачел, чепикът го стягал,
белеел му в джобчето мокър парцал.

Парцал не било, ами кърпичка носна.
Защото той плачел, горкичкият кон.
На всичко отгоре се спънал и пльоснал
в една кална локва. Поне не бил гол.

Но мокър балтон е по-тежък от участ
на червей-каторжник със куци крака.
О, знае ли някой какво се е случило,
че нашият кон се измъчвал така?

Защото е есен? Защото е кьопав?
Защото е тъжен дене и ноще?
Защото съдбата на портите хлопа?
Защото не ще да е кон въобще?

Мъгливото време е много коварно.
Не виждаш какво се задава насреща.
И нищо от тези неща не е вярно,
а просто в момента така се усещам.

 

 

Всичко е било със цел

 

Всичко е било със цел,
но не се е провидяло.
Учеха ни да сме смели,
да сме честна част от цялото,

да си даваме играчките,
да мълчим и да не пречим.
Трябва ли – да си поплачем,
но да сме добри човечета.

След години на отричане,
на раздели и заблуди,
зле изхарчено обичане,
вяли и излишни лудости,

жалост, разочарования,
чаши, пълни с отчаяние,
изтърпени наказания,
недочакано признание,

спираме, и пак се връщаме
както бяхме отначало:
чисти и добри, пак същите,
пръст в пръстта и част от цялото.

 

Книгите, които те разплакват

Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Събирам се

 

Първо изхвърлиха дрехите, чаршафите, домакинските съдове. За джезвето ме хвана яд, беше подарък от лелята на майка ми. Беше червено отвън и бяло отвътре, с черна дръжка, с три жълти цветя върху издутото коремче и малък чернобял лъв отдолу на дъното. Беше много старо това джезве. Те затова и го изхвърлиха.
Изчистиха основно апартамента. Премахнаха повечето отпечатъци от пръстите ми, все едно съм престъпник, а те – мои съучастници и бързат да заличат всички следи от пръсъствието ми в този дом.
Изтупаха дюшека и възглавниците на дивана. Дадоха големия килим и двете малки килимчета за пране, после ги оставиха навити и загърнати в найлон на пода под прозореца.
Четири златни монети и десетина сребърни, вързани в носна кърпа на бели и зелени квадрати, намериха в бялата чанта от сватбата ми на най-долния рафт в килера. Монетите запазиха, а всичко останало изнесоха и изхвърлиха в специално докаран контейнер. Стъклени буркани, чанти за път, ожулен куфар, полупразни кутии от стари уреди, кутии с копчета и торби с прежда. Книгите запълниха няколко кашона, които потънаха в светлосин микробус и отпътуваха нанякъде. Мога да се закълна, че книгите не искаха да си тръгват. Те се привързват повече, книгите.
Обувките, шапките, палтата. След кратко колебание – и дюшека, защо изобщо го тупаха, щом все пак отиде в боклука.
Взеха лампите от спалнята и хола, нощната ми лампа също. Оставиха една гола крушка да виси в кухненския бокс към хола, и макар че нямам нужда от изкуствена светлина, заболя ме. Не знам по-тъжно и неуютно нещо от гола електрическа лампа и от възглавница без калъфка.
Дръпнаха дебелите завеси, и те изпрани и излъчващи затихващ мирис на последния одрински прах за пране.
И излязоха.
Остана ми малко.
Почти изтрита лепенка с Мики Маус на една плочка над чешмата. Една опустяла саксия, пълна с щипки за пране – напомниха си да я изхвърлят и накрая тя пак си остана на терасата.
Наистина, толкова ли остана?
Сядам на голата пружина на леглото и преминавам през провисналите й рижави къдрици. Рамката й мирише на желязо и има вкус на желязо.
Влизам и излизам от стаите, от стая в стая. На терасата се показвам само нощем. Пъхам ръка в саксията с щипките, моята ръка, моите щипки. Мразя общия коридор и стълбището, не стъпвам там никога. Стоя си вкъщи аз. Вкъщи съм си.
Постепенно се събирам.
Малки частици от мен след лутане си идват от изхвърлените вещи, от семейните монети. Много от мен си дойде от… ясно е откъде. През капака и пръстта. Ясно е, знае се.
Нишки енергия се завързват, заплитат се. Забравени късчета се скупчват с всеки спомен за мен, изпуснат от хлабавите пръсти на нечия памет. Намирам се и се събирам. Няма какво да правя със себе си. Съм.
Ако имах деца, щях да им оставя по нещо. Всичко щях да им оставя.
Но сега, в себе си, се събирам.
Напоследък си лягам в лампата. Представям си, че когато се събера – всичко, съвсем – ще разбера по това, че лампата ще светне.