Пред болницата

Тя като придружител стига само до там.
– Искам нещо да питам! – Не, нататък е сам.

И затварят вратата от стъкло и от лед.
Не поглежда назад той. Тя ще чака отпред.

Коридорът завива и го скрива съвсем.
Той на лошо отива. Той отива на зле.

Пред вратата залостена тя така се е свила,
все едно няма кости, няма никаква сила.

Най-накрая си дава воля, без да се крие,
и в сълзи се задавя, ужаса да отмие.

Нека цял свят да гледа, само той да не види.
Такъв болен и бледен, от дете е по-свиден.

Тя скимти, но не бяга, като куче бездомно.
Плътен облак пристяга в бинт небето огромно.

Щом сега го приемат, те ще го излекуват.
Само да е навреме. Само да презимуват.

Тя си шепне беззвучно с устни тънки и сини.
Дано чудо се случи и да им се размине.

 

 

За повдигането на духа

 

Повдигам си духа. А той,
макар и безтелесен,
измъква се, разплут в покой,
изобщо не е лесен,

променя се, не се държи –
ту лек, но неудобен,
ту, рязко, повече тежи
от паметник надгробен,

забива нокти изведнъж
във чаша, в къща, в книга,
– Млъкни и дръж се като мъж! –
му казвам. „Мъж съм. Лигав.”

– Бъди какъвто щеш, ама
не се съпротивлявай.
Не виждаш ли, че съм сама,
а и по-зле ще става.

Да знаеш другите какви
серт-духове си имат.
Не ти ли се лети – върви,
а ти лежиш за трима.

Е, кой кого ще окрили?
Тръгни и вдъхновявай!
Стани бе! Дух ли си, или…
Обаче той не шава.

Изисквам. Моля го. Крещя!
Ядосвам му се много.
Но щом ми е един, не ща
да го предавам Богу.

 

 

 

Биография

Един кротък микроб
си живеел нетрайно.
На красивото роб,
обитавал той тайно
едно скрито местенце
(няма да го издам!)
от земята парченце
владеел си сам,
оградил си градинка
със тичинки от цвят,
хапвал, акал и спинкал
в своя мъничък свят,
нито паразитирал,
нито пречел със нещо,
през деня медитирал,
нощем пишел на свещи,
съчинявал поеми
и на глас ги четял,
всичко правел навреме,
бил добричък и бял,
той изобщо не пречел
и в живота си къс
скришом мислел, че вече
е посочен със пръст,
че се справя прилично,
че е спец, първенец,
шампион и отличник,
малко нещо светец,
че назаем заема
слънчева светлина,
че използва от времето
милимунда една,
но така я използва,
че я пълни със смисъл,
има някаква полза
от каквото е писал,
и какво пък, че никой
няма да го чете,
ей така все си викал,
не роптаел въобще.
Този малък микробец,
който скромно живял,
благороден, беззлобен,
той баланса крепял,
на земята голяма
бил трошичка от лего.
Даже вече го няма.
Но да пием за него.

Мартеничките тази година

 

Тази година душа не ми остана за мартенички.
Изобщо съм спряла шиенето, то иска освен мерак, време и материали – и душа, а пък моята се е бронирала и е събрала всичките си сили, за да премине през този период.
Цяла зима.
Цяла зима плюс един ден, 29 февруари.
Откривам, че в тежки моменти дори когато някой се обажда да покаже съчувствие, дори и това натрупва допълнителна тежест. Те се обаждат и те дърпат към себе си, протягат ти ръка и сърце и трябва да им отговориш със същото, да се свържеш с тях, за да приемеш даровете им – и значи, да разпукаш бронята си. А тя ти трябва, рано е да тръгнеш без нея, ръцете ти трябват, за да носиш теглото си, не да се здрависваш или да придърпваш парчета от ризница по себе си.
Срам за мен – джанката до блока цъфнала, а аз не слязох да я видя, направих снимка отдалеч, от терасата, със 72 пъти увеличение. Тази пролет ми е такава:

 

Така че купих много хубави мартенички, няколко най-обикновени, няколко керамични котета и едно пиле, и няколко най-яркоцветни вълнени, дето ги прави съпругата на Къци от театъра, светло му небе.
Аз направих една мишка с червено-бял пуловер, сетих се, че тези цветове вече не са коледни, а мартенски, и извадих от зимния запас. Довечера ще я подаря. Отчетох се.

 

Оня ден цял следобед отговарях на неприличните въпроси на Татяна Чохаджиева за едно интервю за Муза БГ. Пита ме едни такива неща като чувствам ли се призната като поетеса, изкушавам ли се да пиша неща, с които да се харесам на повече хора, неудобно да ти стане. Но ние се видяхме с нея неотдавна и все ми беше пред очите; докато отговарях, се чувствах, все едно още си бъбрим и все се опитвах да я изненадам или да я разсмея, мисля, че стана хубаво интервю, дълго такова. Много добре си прекарах, отговаряйки на тези въпроси. Когато го публикува, ще изкудкудякам уведомително.

 

Очаквам от утре животът да се обърне към добро. Нали знаете, тик-так, тананика капчука, любовта ще е тука след 15 минути, тия неща. В новия брой на Тоест Нева Мичева е написала чудно писмо, точно като за моя живот.
А в една подивяла саксия на терасата цъфнало цветенце.

 

Напразно.

 

Човек се хваща за каквото хване.
И за снежинка, ако прехвърчи.
За изгрева, ако е станал рано.
За тишината, ако премълчи.

За думите, щом почне да говори.
За сламка. За сърцето. За главата.
И пуска корен и расте нагоре,
щом смогне да се хване за земята.

На работа се хваща, пренарежда
по свой модел парченце от света.
Жена намира, вярва във надежди
и след това се влюбва в любовта.

Протяга доверчив открити длани.
Забива нокти. Сграбчва във юмрук.
Човек се хваща за каквото хване,
за да се задържи по-дълго тук.

 

Подарък

 

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

Съкровище

 

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.