Такава

 

Много съм се захабила.
Кожата ми ме издава.
На кого ще стане мила
старичка жена такава?

Мислите ми – умни средно –
взех наум да ги спестявам.
Кой с възхита ще погледне
никаква жена такава?

Прекалено ли избирах,
шанс съдбата ли не дава?
Как се случи – не разбирам.
Боже, аз не бях такава.

Стара сврака, куцо пиле,
кукувица с лоша слава.
Няма кой да ме окриля,
нито да ме защитава.

Зиме, лете – тежко време.
Ум умува, пулс пулсира.
Или дявол да ме вземе,
или Бог да ме прибира.

 

Градче

Улички малки, нагъсто преплетени,
срещат надеждите и страховете ни.
Котка протегне се. Куче подуши.
Светят над двора съседските круши.
Знаем се. Пазим се. Всички сме свои,
средно нещастни и чат-пат герои.
Тясно е, чудим се как да избягаме.
Много естествено, че си помагаме.
По некролозите – наши приятели.
Как сме живяли и колко сме патили –
то на дланта на града е написано.
Многото мина и малко артиса, но
вече е глупаво да се предаваме –
тук сме родени и тук си оставаме.

 

Един за всички

 

Краят е един за всички –
като мускетар.
Избеляват ти боичките
и осъмваш стар.

Млъкваш. Правиш си убежище
в думите „Не знам.“
Гледаш да не забележиш, че
ще замръкнеш сам.

В огледалото посреща те
тъжен господин,
пие и ти ползва вещите –
всички за един.

 

За въодушевлението

Човекът е направен от месо. Тялото е от месо, и като така, бързо се разваля.
Това, което го поддържа здраво, цяло и добре ухаещо, е животът. Душата.
Докато е одушевен, човек може да прави всичко, може да постигне всяко нещо, което си намисли.
Докато е одушевен, човек може да мисли.
Да чувства, да усеща, да мечтае. Да работи. Да събира камъни и да разхвърля камъни.

Имам нужда от онези неща, които ме въодушевяват. Които добавят душа към душата ми и живот към живота ми.
Може да са книги, хора, събития или идеи.
Може да е място, което ме изпълва с въодушевление, и винаги копнея да се върна там, за да усетя прилив на сили и щастие.
Може да е любов, която събира душата и тялото ми заедно. Сигурно точно затова децата се правят, правейки любов – с душа и тяло в единодушие.
Може да е гледка, която ме изпълва с гняв и плам и кара душата ми да стегне редиците си, да изправи знамената си и да се бие за правдата.
Имам нужда от въодушевление, да храни душата ми и да я прави повече – повече жива, повече будна, повече тук.

На никого не давам да ми убива въодушевлението. Няма да дочета нито една не-вдъхновена книга. Няма да търпя нито един началник, който ме тъпче, само защото си мисли, че може.
Искам да съм душа-човек.
Искам да живея вечно, докато съм жива.
После… Ще видим.

 

Синята мравка се готви за бал

 

(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:

Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.
То е трагедия, даже е драма –
свършва училище, вече е дама,
има три чифта лазурни обувки,
виж й антенките – целите в джувки,
а пък коланът я стяга през кръста,
златният пръстен не влиза на пръста.
И като връх в нейните патила –
май че й никнат прозрачни крила.
Точно сега ли? Защо все на мене?
Майка ми мисли как да ме жени!
Аз имам планове, гледам напред –
мен ми се ходи в университет.
Мравката щъка и нокти гризе,
шават антенките й фантазе.
Гризва си поничка, хрусва си сладки
и пак антенките стават й гладки.
Тя си разхлабва с въздишка корсета
и се запътва пеша към банкета.

Доктор Толев:

А пък насреща й иде мравок,
в погледа силен, с тембър дълбок,
гащите лъскави, ясно е – сини,
мърдат му ноздрите – също комини
и прохриптява със властно: ела!
Олеле, мравчице, имаш крила –
бързо политай, спасявай се, бягай –
този мравок насериозно се спряга,
виж го какъв е опасен, зловещ –
в страшното ловък, в лошото – вещ,
той те изгаря, поваля, оплита,
той те омайва и даже не пита –
той е разбойник, направо е враг,
ти да не вярваш на профила драг,
той е разплакал поредица мравки,
ако е нужно – прилагам и справки,
ти го разкарай – сега е момента,
щото мравоци по принцип са мента
и на невинни кат тебе създания
носят бели и големи страдания,
правят живота им грозен и чер,
той е за тебе на рана – пипер!

Тъй и наричаше дребна калинка,
мигаше честно – лоялна дружинка,
даваше укази, даваше зор –
мравката слисана литна без спор
и се загуби нанейде в небото.
Туй бе достатъчно – тъкмо защото
бързо калинката грабна мравока –
тумбеста, лъскава и пъстроока,
взе го под мишница, бръмна с крилце,
даде му своето кръгло телце,
та му антенките сгъна и скърши,
и със това епизодът привърши…

Човекът диша

 

 

Щом всеки порив е осъден
и ако всичко отминава,
най-скъпоценен нека бъде мигът,
усетен да изгрява.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си да отсипе
човекът, стъпил на земята.

Да сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат и пребогат със мигове,
които светват и изчезват.