ЯГИ*

В край далечен чудо има:
мощна армия от трима.
Там, на склада в хладините,
те чертаят бъднините,
определят съдбините
и помагат на добрите.
Впрочем, там то лоши няма.
Славата им е голяма,
силата – непобедима.
Мощна армия от трима,
(за да сме по-точни, три),
справедливи и добри,
и неземно търпеливи,
работливи и красиви,
всяка смята с калкулатор,
кара като авиатор,
действа като медиатор,
бие като гладиатор,
топли като радиатор…
Толкова са мили-драги
тези симпатични ЯГИ,
че направо… че изобщо…
Който с тях е имал общо,
знае. Думите са бледи!
Днес, за общите победи
и за капките китайски,
за усмивките им райски,
и за тайните завери,
и за празника на Гери,
(за рождения й ден)
МНОГО ПОЗДРАВИ ОТ МЕН!

*ЯГИ: Яна, Гери, Ива

201…

Още 200 километра
спорове със джипиеса,
още 200 километра
скучно е, не знам къде съм,
още 200 километра
боже, колко сте досадни,
още 200 километра
с крак изтръпнал, гладни, жадни,
спи ми се, недей да пееш,
много глупаво се смееш,
хайде, натисни газта,
пречите ми да чета,
кучето пърди ужасно,
тлъст си, много ми е тясно,
стига, правиш го нарочно,
казвайте кой пръв започна,
спрете, искам да изляза,
я изпревари камаза,
оставете ме на мира,
бързо, още два-три тира,
кой ти даде тая книжка,
изразителна въздишка,
дупка, дупка, магистрала,
Айседора Дънкан с шала,
(утре ще ти купя шал)
газ, спирачка, ляв педал,
колко е далеч морето,
чак ми липсва бедежето,
виж, дървото, дето бяга!
всички млъквайте веднага,
ще играем ли на нещо?
ох, ужасно е горещо,
ох, ужасно е студено,
аз пътувах споделено
и човекът беше странен,
ако взема влака ранен…
банския не си ли носиш…
брат ми, явно си го просиш…
аз шофирам – аз решавам…
о! това ли заслужавам?!?!
давай, всичко ти се пише,
хора, на какво мирише,
аз ви казах от одеве…
199…

Все едно е писано от друг

Пиша думи, после ги чета
и не мога да си ги позная.
Някой казва плашещи неща
и неща, които аз не зная.

Все едно са писани от друг,
с други планове във друго време.
Някой, който е захвърлен тук
и не знае как да се съвземе.

И поглежда – кой ли го следи,
чувства се без избор и на тясно.
Някой, който думите реди,
сякаш прави бент с чували пясък

Някой по-сърцат, ожесточен,
който даже няма намерение
да прегърне всичко като мен,
за да съчини стихотворение.

Минута

Пазя си силите. Пазя ги, не че са много.
Даже на мене не ми е известно какво точно мога.

Няма къде да отида. Не твърде далече.
Аз съм растение с форма и цвят на човече.

Зная, че лошото идва. Но още пътува.
Няма да плача по принцип, че то съществува.

Може би днес е последната мирна минута.
Тя е безценна, не бива да мине нечута.

Гледам. Внимавам. Поемам си въздух разкошен.
С няколко души общувам. Познавам ги. Те не са лошите.

Времето скача. Замайва се. Меко присяда.
Някой, уютно завит, предварително страда.

Някой си глътва ключа. Друг сънува, че бяга.
Друг пък, безпомощен, дава ръка и помага.

Аз съм единият, другият, третият, петият.
Тази минута не сменям за десет столетия.

Много е тъмно и страшно, разбирам го, само че
крия във шепа живот като трепкащо пламъче.



Коледното чудо

Звездите си заплетоха лъчите.
В батериите няма йонче ток.
И бяла мечка, вързала кънките.
И меденки с отдавна минал срок.

Пластмасови гирлянди във кашона,
прибрани със замах на две – на три.
От поглед само златото се рони
и чувствам как ще захвърчат искри.

И всичката украса боклучава,
която цяло лято само пречи…
Но дойде ли декември – нещо става.
Дали аз ставам празнично човече,

дали са ме облъчили с реклами,
дали по навик стар ей тъй си плача…
Играчките се галят във дланта ми,
наперват се, накриво се закачат,

блещукат със такава смешна гордост,
искрят с пукнатини като с медали,
и стъкленото жълъдче е орден
за времето – че сме го преживяли.

Когато завали

Мисля за буболечките, щом дъждът завали.
Запъхтените, вечно заети пчели
влизат в някое цвете и забърсват прашеца.
– Почисти си краката! – сопват се на щуреца.
– Наводнение! Прилив! – мравките се катерят.
Дали всички успяват място да си намерят?
Дали плуват и плават? Щом водата ги носи,
дали ритат и цопат със крачката си боси?
Как в калта не залепват. Как откриват дома си.
Как крилата им клепват, щом роса ги наръси.
Сухо кътче на завет дали има за всички.
Как така се оправят във потопа самички.
Как попиват водата от тунелите тесни.
Дали гребват със шепа от потоците пресни.
Дали помнят, чe друг път пак така е валяло.
Дали махват с антенка в настроение вяло,
дали стават тревожни, треперливи, печални,
или с радост се плъзгат по пързалките кални?
О, дали е измислено и добре наредено
във града между плочките, на полето зелено,
всички твари незнайни, всички ситни гадинки,
всички букови сечковци, миризливки, калинки,
дали с тях е късметът, дали имат умение –
всякое буболече да намери спасение?

https://imgur.com/gallery/5Wsxa

Улица

Хората са непрогледни.
Пламнали, сънливи, бледни,
идат – хубави, забързани,
непознати, а пък свързани,
извисяват се, пропадат,
без причина те нападат,
гледат слънцето, вълнуват се,
плачат, смеят се, преструват се,
правят се на сериозни,
не допускат, че са грозни,
меки са отвътре, пазят се,
ближат сладоледи, мразят се.
Кожата, косата, дланите.
Близките, неразгаданите.
Нежните, недостижимите.
Колебливите. Любимите.
Смазаните от умора,
скучните познати хора,
първи – станали последни.
Хората са непрогледни.

Запис от срещата в София

Аз съм подивяла през последните месеци и се притеснявах много преди тази среща, ще речеш че е за първи път.
То наистина е за първи път, защото не може да се повтори – мястото, хората, светлината, хрумванията. Даже грешките всеки път са нови, а ако се повтарят, са по-големи.
И толкова се притеснявах, че притеснението ми „как ще мине какво ще стане ами ако се изложа“ продължи и много след като срещата вече беше минала. И още е някъде тук, защото не мога да събера смелост да изгледам видеото.
Оставям го тук, ако някой е искал да дойде, но не е успял; а също и за мен, но след време.
Само да кажа, че във Фокс буук кафе се чувствах удобно; приета и обичана. И че в Жанет 45 съм като у дома си, с чувството, че книгите ми са в добри ръце.
И благодаря, че бяхме заедно с всички, които дойдоха!

Паметта си има свои правила…

 

Паметта си има свои правила.
Тя редува розови с черни очила.
Изсушава мигове с аромати тънки.
Препрочита листове със прозирни гънки.
Къта дрехи бебешки, шалове от баба.
Стиска със внимание в хватката си слаба
сенки и съкровища пообезценени,
векове пропуснати и минутки спрени.
Бие се отчаяно с новостите груби.
Побеждава времето, след което губи.
Лъжат я очите й, а ушите мамят.
Първо – сладки спомени. После – вечна памет.

 

Лошо стихотворение

 

Приемането на помощ
изисква време и сили.
Повярвайте, ще запомня
какви сте щедри и мили.

И колко съм благодарна,
и колко се подобрявам.
И всичко, всичко е вярно!
Но чувствам, че се смалявам,

топя се, свивам се, съхна,
превръщам се в какавида,
не знам къде да се пъхна,
как мога да си отида,

да стана сянка, безшумно
през входа да се промъквам,
да идвам само по тъмно,
изобщо да не изпъквам,

да стягам своята броня,
без никой да я оглежда,
сама страха си да гоня,
да си създавам надежда.

Крепя се почти удобно
на мускули, бяс и воля.
Добре съм! Мерси подобно!
Не ми помагайте, моля!

 

Австралийско стихотворение


Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.

 

 

Добър човек

 

Добър човек. И грее. До пламъка му тих,
до светлинката мека когато приближих,
открих, че той не иска да свети надалече.
В спокойствие обгърнат и в топлина облечен,
във сила, до която без страх да се допра,
със скромна и смирена, но весела искра,
за да не се прекърши, и пак да е добре,
животът и да свърши, но пътят да не спре,
със труд да си заслужи щастливата умора,
и да остане свързан със близките си хора,
след всички колебания да си остане цял,
гръбнакът на душата му – нормалният морал,
вроден, отгледан нежно от всички у дома,
за да върви прилежно в мъгла и в тъмнина,
сред хищни изкушения и шарена развала
да си държи посоката, и да си знае хала,
и да не пипва чуждо с ръцете си заети
със занаят и с работа, и тихичко да свети,
да диша, да се радва, да дава, без да смята,
и да ми бъде ангел, и да върти земята.

 

ВНИМАНИЕ!

 

Във някои дни съм направо ужасна.
Врата ако има, то аз ще я трясна.

Вода ако има, аз ще я размътя.
И черните котки, щом мина им пътя,

се кръстят, припадат, квичат, пребледняват.
В такива моменти очите ми стават

студени, зелени, и виждат дефекти.
Откривам пробойни във всички проекти.

За дума се хващам, заяждам се злобно,
а после изпадам в мълчание гробно,

а после избухвам, а после се зверя,
не мога минута покой да намеря,

и жертви случайни аз взимам на мушка,
очите тъмнеят, главата се люшка,

и колко съм гадна напълно съзнавам,
разкайвам се, мразя се и съжалявам,

но тройно по-лоша, петорно по-крива,
на втората дума съм пак заядлива.

И всичко това ви го казвам, защото
усещам, че пак ми играе окото,

и слънцето свети ей тъй, да ме дразни,
и знам лошотиите че са заразни,

и целият ден ще е лош, без съмнение.
За ваше спокойствие – предупреждание!

Тъй както в природата греят във ярки
и предупредителни весели шарки

отровните, крайно опасни гадинки,
по улици, къщи, площади, градинки,

днес всеки да гледа, когато излиза:
ВНИМАНИЕ! – днес ще съм с шарена риза,

със син панталон, със обувки червени,
във смисъл – избягвайте спорове с мене!

 

В съвсем обикновения живот…

 

В съвсем обикновения живот
и хубаво, и лошо – всичко става.
Не зная кой е определял квотите:
да те предават и да ти прощават.

Да те въздигне страст, а да те смаже
нехаен жест, замислен като щедрост,
и после някак си да се окаже,
че си продаден евтино на едро.

Но въпреки различните мащаби,
по същество е все едно и също:
спасява те с усмивката си слаба
надеждата, която си прегръщал.

 

Поклонение

Според крачкомера от първи юни до сега съм извървяла 241 километра. Средно крачките ми са 11 986 на ден.
Сега прочетох, че Ел Камино е 800 километра; за преминат се счита, ако минеш поне 100 километра пеша или поне 200 на кон.
Разбира се, поклонението не е само да вървиш.
Поклонението включва да се съсредоточиш върху това, което е истински ценно и важно, да не пестиш време и физически сили, да бъдеш отдаден, по пътя си да виждаш нови неща, да помагаш на хората и да търсиш помощ, когато имаш нужда, да си благодарен за храната, за водата, за безопасното място, на което си имал щастието да пренощуваш. И може би накрая на дистанцията да усетиш не само умора, но и чиста радост, удовлетворение, да се почувстваш по-силен от преди, да получиш надежда, че нещо ти е простено, да бъдеш възнаграден някак, от някого.
Има неща, които ме задържат в Стара Загора. Не мога да пътувам (копнея). Всеки ден отивам на работа, до магазина, до болницата, до Аязмото, на разходка до стадиона с майка и татко. Не правя нищо необикновено. Понякога имам чувство, че всичко ми тежи, даже и въздухът, чак ме болят раменете и ключиците.
На терасата посадихме няколко корена домати и краставици, те растат, вече имаме няколко доматчета колкото грахчета.
Започнах да шия мишки, искам да ги подаря на едни хора.
Преведох нещо, написах нещо. Слушах много хубава музика.
Гледам, вървяла съм средно по два часа на ден. Търпеливо и естествено, не е нещо особено, но колко хубаво, че мога, моето всекидневно поклонение, моят извънредно мъничък хаджилък.
Не прилича на Камино, но все пак малко е. На кой колкото му е по силите.