Готов.

 

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,

раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,

аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,

прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,

готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,

и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба

от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,

и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,

и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Лека нощ

 

Стана късно, вземи си такси.
Предпочитам да ходя. Мерси.
Бабо Мецо, ела и изяж ме.
Силуети и сенки изящни,
яркосини, блещукащи, тънки,
черни клони, замръзнали, звънки,
и луната оранжева лъсва,
едра капка вода се откъсва
и замръзва, и тупва в снега,
пускат клоните черни рога,
яркосиньото става лилаво,
и сърцето ми става кораво,
виждам как се разделям с дъха си,
мисля как да посрещна страха си,
и изобщо не е безизходно,
продължавам да крача свободно,
просто всичко е нощно и трудно,
виждам ясно, спокойно и будно,
беше тежко, по-тежко ще става,
но съдбата – каквато-такава,
и животът – добър-лош, но мой си,
а така, мила моя, герой си,
повърви си сама още малко,
поплачи си, дори да е жалко,
прибери се, звънни на вратата,
сваляй якето, стопляй краката,
поприказвай, какво ново има,
нищо ново, все същата зима,
всички знаят, че близо е краят,
всички знаят, че другите знаят,
някак справят се, всеки различно,
всеки собствено, скрито и лично,
слава богу, че весела ти си,
и късметът е с тебе, личи си,
да бе, гледам те, все лъчезарна,
трябва много да си благодарна,
благодарна съм много, така е.
Лека нощ, лека нощ.
И това е.

Сапунът е мръсен.

Разтребила съм след като обядвахме и оглеждам доволно кухнята. Погледът ми се закача за шишето с препарат за съдове. Използвано многократно, сапунът се е свършвал и е доливан пак и пак, преливал е, правил е пяна. Топлата вода е текла, хвърчали са капки и балончета.
Следобедът е застинал в ярката светлина на януарското слънце. Завесите са оранжеви, тънки. Масата е покрита с кафява покривка. Ухае на хляб. От измитите чинии бавно се оттичат последни капки вода.
Шишето със сапун е единственото мръсно нещо тук. Изцапано е с всичко, най-вече със самия сапун и капки от неговата пяна.
Някаква мисъл натрапчиво се опитва да ме накара да я измисля, някаква прилика, някакъв извод.
Не ми се правят изводи.
Просто ще го измия, сега, след като го забелязах.

Тук съм.

 

Как да избягам,
като не искам да бягам.
Как да се скрия,
като не искам?

Като дърво
във вятър от всички посоки,
стискам пръстта, стискам въздуха,
пускам корени,
пускам листата да падат.

Тук съм.

 

Седем признака, че се занимаватe със СВОЯТА работа

Смирявам се с реалността. Встъпвам в мир с нея. Прекалено е голяма, за да я овладея, прекалено тежка – за да се примиря и да приема да я нося на раменете си. Аз себе си не мога да понасям понякога, остава и цялата реалност да помъкна.
Затова й признавам правото да бъде такава, каквато е, и внимавам сблъсъците по границите ни да не стават твърде кървави.
Понякога я надхитрявам за малко. Друг път върша, каквото тя настоява, и се старая да го върша добре, за да имам право да изисквам уважение.
Най-хубаво е, когато успея да направя нещо на ръба между реалното и въображаемото.
Дълбок, засищащ, удовлетворителен мир. Спечелено парче земя от територията на тревогата. Вкусна хапка, щастлив час. Удоволствие. И никак не е трудно!

Нужно е само да правя, каквото обичам.

То няма нужда от много разсъждения. Пиша това, за да въведа няколко реда, които прочетох в един сайт за ръкоделие и си преведох от руски, за да си ги имам.
Този текст е цитиран на много места и не зная къде е била оригиналната публикация, аз го видях първо тук.
Отнася се както за шиенето на парцалени урунгели, така и за лекуването на хора, приготвянето на храна, шофирането – за всяко нещо, което обичаш да правиш, със съответните нюанси. Аз например се сещам за няколко учителки, за които важи изцяло.

Седем признака, че се занимавата със СВОЯТА работа

Евгений Иванов

  1. Можете да се занимавате с работата на своя живот по всяко време, при всякакви обстоятелства и независимо от това, как се чувствате.
  2. Потапяте се в процеса на работа мигновено и за дълго. Съсредоточеността в любимото занимание прилича на дълбока медитация. Времето и всичко, което става наоколо, престават да имат значение.
    3. Изпитвате непрекъсната потребност и стремеж към професионално израстване и получаване на нови знания. Участвате в разговори, свързани с любимата ви работа.
    4. Безвъзмездно споделяте получения опит с други хора. Трупате знанията си с лекота и затова с лекота сте готови да ги споделите. Изобщо не ви тревожи мисълта, че някой ще стане по-добър от вас с помощта на това, на което сте го научили.
    5. Открити сте към всичко ново. Любимата работа ви дава голям заряд от енергия, който искате и можете да вложите в интересни неща. Открити сте към нови запознанства, пътешествия и експерименти.
    6. Парите изобщо не са определящ фактор за вас. Ако изцяло сте отдаден на делото на живота си, с лекота харчите за него значителна част от парите си. И с течение на времето любимото занимание започва да ви се отплаща, и то със същата лекота.
    7. Забелязвате, че това, което искате да се случи, започва да се случва спонтанно, а за вас остава само да наблюдавате щастливото стечение на обстоятелствата. Новите запознанства и творческите идеи все едно сами идват във вашия живот.

Щастие съвсем обикновено

Щастие – съвсем обикновено:
да не се изложим прекалено.
Важните ни хора да прощават.
Да ни искат. Да се забавляват.
Слабостите ни да са ни сила
и наивността ни да е мила.
Нежността ни някого да трогне.
Поривът ни искрен да помогне.
И телата ни да бъдат верни.
И по-малко да са дните черни.
Белите пари със кеф да пръснем.
Щом умрем от мъка – да възкръснем
по-добри, по-светли, по-полезни.
Нощите ни будни да са звездни.
Сънищата ни да са щастливи.
Близките ни хора да са живи.
Щом добро направим – да се връща.
И да има кой да ни прегръща.

И все не е симетрично сърцето…



– Купени картички?! Много са скучни! –
скръцват със зъб целофаните звучни.
Тръгват из къщи бонбоните голи:
– Взимай. Даряваме ти станиоли!

Лак на звездички. Прозрачно лепило.
Смешни целувки с червено червило.
Няколко шепи насипен брокат.
Пъстра хартия и късчета плат.
Пликове. Марки. Украси. Адреси.
Там ли сте още? Приятел? Къде си?

Масата, подът – с пайети посипани.
Режа, лепя, с маникюри съсипани.
И химикалчетата на детето.
И все не е симетрично сърцето.
И на елха не прилича елхата.
И постепенно възлиза тъгата.

Ама че глупости. Тъпо е. Стига.
Този дори телефона не вдига.
Втори замина, а трети загина.
– Пак ли детинщини! – казват мнозина.
Тези сърца не задържат броката.
И замъгляват ми се очилата.

Що за наивност – да вярваш все още
в живите мощи на Български пощи…
Кой гледа в пощенската си кутия?
Сипвам си нещо, макар че не пия.
”Приказни празници да ни се случат!
Ти да си здрава! Децата да учат!”

Щастие. Обич. Любов. Приключение.
Ние със тъжното ми настроение
пишем, рисуваме и оцветяваме,
и си припомняме, и си прощаваме.
Празникът светва по цветните листи.
Нека преспим така. Утре ще чистя.