За радостта ни

 

Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще й мине.

 

Гневни пожелания

 

Понякога се случва чужди и студени хора с с гневен тон да ни пожелават това, което искаме с цялото си сърце.

Нервничим и викаме: „Няма ли да ти свърши ремонта?!!” на човека с вечния флекс.
Началници съскат на притеснени майки: „Тези ваши деца кога ще спрат да боледуват?”
Шофьори натискат клаксоните, докато някой възрастен човек с всички сили крета и се опитва да пресече колкото може по-бързо, но краката му не държат и ситни едва-едва.

Кой иска повече да види онзи дом чист и подреден – ние или проклетникът с къртача?
Кой желае по-силно тези дечица да са здрави?
Кой си дава душата, само за малко да се почувства силен и свободен от унизителната съпротива на тия два немощни крака, които не сътрудничат, а само пречат вече…

Не знам дали добрите пожелания, изречени с гаден тон, не помагат поне малко. Не вярвам да помагат.
Повече помагат търпението и милостта, обикновената доброта.
Необикновената, чудотворна доброта, която добавя лекота в дишането поне за минутка.

 

Христаки и небесната перушина

 

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.

 

 

Какъв хубав камък…

 

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

 

Днес, сега

 

Днес, докато съм все още цяла
и туптя, и трепкам, и се движа,
докато добре ми служи тялото
и ме носи, и за мен се грижи,

докато е гладно за прегръщане,
докато си вее с радост дрехите,
тръгва и не мисли за завръщане
и се наслаждава на успехите,

докато не гледам час и дата,
докато си имам даром здраве,
нека си използвам свободата,
нека нещо свястно да направя.
 

Ща слънце

Гущерът беше сух и грозен дори като за гущер.
За онова с опашката няма смисъл да се споменава. Пръстчетата на предното и задното ляво краче бяха премазани и зараснали зле, цялата му лява половина беше буцеста и извита, в най-изпънато положение пак беше изкривен надясно и стопчен. Изглеждаше като идея за грозен гущер, която се бори, за да изпълзи от буца пластелин.
Видът лъже. Той не се бореше с никого за нищо.
Доживяваше последните си дни върху камъните на един срутен зид, който някога е опасвал градина и къща сред градината.
Сега градината и къщата бяха разпасани. Къщата се свличаше от тежестта на ниското лятно небе, едната й стена се беше издула, разпукана като презряла смокиня, като корем на жена, която някога е била бременна, а сега стриите по празния й стар корем проблясват безсмислено и незаличимо.
Гущерът беше на мястото си, трудно подвижен, усукан, жълтеникав. Кожата на гушата му туптеше, той преглъщаше сухо. Гледаше, без да мига, с наслада.
Слънце. Този копнеж, който не се насища.
Колкото повече прииждаш, толкова повече ми недостигаш. Ща, ща щастие. Не ща нищо друго.
Гущерът заваляше думите, без да ги изрече, още в мисълта му те се заплитаха, завъртаха се като онези тръни, които вятърът гони през зимата по дългите безснежни полета.
Отвори уста, за да пусне още повече слънце навътре в себе си. Опита се да надигне глава и нещо във врата му изпука и се скъса.
От стрехата капна една керемида.
После нищо.