Ежедневие

 

Докато мия чашите,
пяната в цветовете на дъгата
е единствената ципа, която ме отделя от страха.
Забивам вилица в пилето, което започва да се вари,
през пробойните кръвта пониква,
превръща се в бяла нишка.

Любимите ми хора.

Не мога да съм сигурна
къде са
в безопасност ли
Надявай се! – усмихнато
и после пак
Надявай се! – с ужаса на цялото ми сърце

Събирам прането,
което е за кърпене заделям настрани,
после ще гладя

Някъде падат самолети,
необясними злодейства в тихи квартали,
автомобили,
вируси забиват жила в гърло, което се смее

Разбърквам.
Опитвам.
Добавям сол.

Нищо повече не мога да направя.

 

Джанката

 

 

Джанката изсъхна в началото на септември. Листата й така си останаха да висят по клоните. Намаше кой да им каже – пожълтейте и падайте, и те се съсухриха зелени, вкопчени във вече мъртвото дърво. Едно по едно другите дървета пожълтяха и за няколко дни изсъхналата слива единствена изглеждаше млада и зелена.
Дойдоха студените дъждове. Обливаха я хладно и безразлично като балсаматори, обгрижващи божество, което не уважават.
После се показваше слънце и изсушаваше сухите листа. Те свиваха продълговатите си анорексични шепи. Ставаха ронливи, разпадаха се, а не знаеха как да се откъснат. Жилките им стърчаха като восъчни фитили за свещи.
Минавах всеки ден покрай това дърво и наблюдавах бавните неестествени промени, през които то си пробиваше път.
Дори дрипавите листа на смокинята опадаха като прогизнали одеяла, оставени без щипки на простора. Брезите се изрусиха, после оплешивяха. По най-високите клони на ябълката останаха оголени няколко ситни криви ябълчици. Хоризонтът се отдръпна, гледката просветна.
Само джанката, която изсъхна точно пред ръба на есента, остави листата си ни живи, ни умрели, преждевременно остарели, закъсняло зелени.
Когато минавам край нея, вече се старая да не я поглеждам, но погледът ми все се плъзва натам. Тя прилича на спяща красавица, починала в съня си. Листата й се трошат като стари пластмасови обици. Вятърът стъпва по нея с неуважение. Корените й безсмислено стискат пръстта, както се стисва ръката на враг, на безразличен, на приятел, но бивш.

 

 

Царицата на мишките

 

Царицата на мишките се грижи за къщата и за всички стопански постройки, за двора и за една малка част от градината.
Работата е много, но и помощниците й са много. Мишките са чистници, носят се спретнато и умеят да вършат по няколко работи едновременно. Не е рядкост да видиш млада майка, която храни десетина от малките си, с една лапичка бърше носа на детето на някоя съседка, с другата държи слънчогледова семка и я бели със зъбки, а с крак подритва люспите под дивана.
Царицата на мишките се усмихва. Почти всички тук са й деца, внуци или пра-пра-внуци. Тя е неестествено стара и понякога малчуганите се промъкват да я видят, а после хукват с църкане по коридора.
Къщата отдавна е напусната от хората и от техните кучета и котки. Вратите са заключени, но в стените зеят удобни пукнатини. Вятърът влиза през счупеното стъкло; водата надниква през покрива и след кратко чудене също влиза вътре.
Празна от хора е и къщата отсреща, и всички други къщи на тази и на близките улици.
На Царицата на мишките й липсва кравата. Тя беше топла, коремът й беше като бяло небе с розов изгрев, провиснал в единия край, а изгревът ухаеше на мляко.
Вече няма нищо освен трева и облаци. И къщата, която се слива ту с тревата, ту с облаците. Кокошарникът вече съвсем се е слял. Топлото и студеното са еднакви отвън и отвътре.
Царицата на мишките се грижи за всичко това. Не че прави нещо.
Само наблюдава. Запомня. Всяко нещо заслужава да бъде докоснато с поглед от някой, който мисли за него. Всяко нещо заслужава някой да признае съществуването му.
Царицата на мишките гледа къщата, големия орех, който влиза с чорлавите си клони в терасата и стърже мазилка от стената. Малките играят и растат, големите търсят храна, щурците щуреят, лястовиците се стрелкат, всичко живо си върши своите неща, а Царицата на мишките, невъзможно стара, вдишва времето, съзерцава света и така крепи несъзнателното му достойнство.

Стефан

 

Почерците на всички стари хора си приличат. Желанията на всички стари хора са безнадеждни по своему.
Стаята беше озарена от светлината на лампата в двора. Откакто листата на дърветата опадаха, Стефан имаше чувството, че нощите са станали по-светли от дните.
В стаята имаше две легла. Онова до вратата се опразни преди три дни, когато Иванов си отиде, и засега не бяха настанили друг на негово място. Леглото беше покрито с кафяво вълнено одеяло и тъмнееше като дупка.
”Като гроб.” – помисли си Стефан и отмести поглед.
Децата на Иванов се бяха появили само за да уредят документите. Тялото вече беше отпътувало за града. Минаха по коридора няколко пъти, дъщерята надникна в стаята на баща си, но не влезе.
Стефан я позна по снимките, които беше виждал – издължено лице, тъмни очи, тъмни, почти лилавеещи устни. Същата, но вече прехвърлила младостта, избледняла. Интересно, преди избеляваха снимките, сега избеляват хората.
Жената не изглеждаше тъжна, по-скоро нервна и напрегната.
Какъв е смисълът да показва привързаност и тъга сега, пред непознати?
Стефан си представи, че я заговаря. Трябваше да я спре, да я извика по име – Катерина! Знаеше за нея толкова много неща, за детството й, за почивките в Китен, за уплаха й от коне.
Иванов говореше почти само за нея, не за брат й, нито за жена си, нито за работата си.
Неусетно бе успял да му прехвърли онова нежно и ненаситно чувство за свързаност, копнежа, всичките спомени. Стефан имаше чувство, че той самият е успял с връзки да купи мънички зимни кънки за Катерина, че той лично я е носил на конче по целия път до Черни връх, че с нея е писал буквите, виждаше червеното палтенце и панделките й. Същите като на снимката, но не черно-бели, не на хартия, а вълнено-грапаво – палтото, бели-прозрачни, с червени точки – панделките.
Можеше да усети миризмата на топлото вратле със залепнали руси къдрици, пламнало от тичането към него. „Татии!”
Стефан помнеше цялото детство на момиченцето.
Иванови се развели малко след раждането на брат й. Жена му се преместила в друг град и той почти не ги виждал повече.
Стар и оглупял, откъснат от света и от реалността в старческия дом и в обърканите си болни мисли, Иванов живееше отново в щастието си от преди 50 години. Говореше, все едно Катерина току-що е тръгнала на училище, тревожеше се, че единият й ботуш протекъл още на първото обуване, сега къде да търси ботушки, като всичко се намира само по втория начин…
Последните дни Иванов прекара в унес, а нощем говореше – бълнуваше – и все за ботушките на Катерина.
Стефан зърна някакво движение по стената, все едно лазят буболечки. Досега не беше виждал буболечки тук, всичко беше оскъдно, но чисто. Седна в леглото и се взря. Бяха сенки. Надигна се с охкане, напипа с крак чехлите си на пода, стана и се изправи пред прозореца.
Валеше сняг на парцали. Снежинките се носеха бавно, като едри пера. Стефан си помисли, че ако отвори прозореца, ще ги чуе как допират земята.
Сняг.
Ще има бяла Коледа за децата.
Стефан легна с лице към сияещия прозорец, зави се до ушите и започна наум да съчинява писмо:
”Скъпи Дядо Коледа, моля те, донеси ботуши на Катерина.”

 

Може…

 

Здравейте, любезни, чудесни, добри!
Желая ви днес много да ви върви!
Каквото започнете – да ви потръгне.
Тъгата сърцата ви да не изтръгне.

По пътя да ходите с весела крачка
и никой достойнството ви да не смачка.
Когото обичате – да ви обича.
Зад ъгъла само смъртта да наднича;

насам да не идва. И днес да успеете
деня, и нощта после, да преживеете.
И тихи, в леглата най-после полегнали,
да не подозирате, че сте избегнали

по чудо, на косъм и по съвпадение
да станете жертва на тежко прозрение,
че може късметът ни да е нетраен,
че може животът да не е безкраен.

 

Изглежда

 

Днес без причина ми просветна
и пак дъгата стана цветна,
и спря да бъде черно-бяла.
Изглежда, пак съм оцеляла.

И този път бе мракът кратък
и съм преминала нататък,
и небесата са огромни.
Кой иска болката да помни?

 

Да си щастлив

 

Да си щастлив, но без да си предател.
Да си спокоен, без да си нелеп.
Да си пробиеш път към тишината,
да й направиш място вътре в теб.

Да си намериш пътя. Да си нужен
и радостта ти да не е тревожна.
Да понесеш, каквото си заслужил.
Възможно ли е да не е възможно?