Ако не говоря за пейзажа +

 

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

 

Доктор Толев:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.

Жабите

Жабите не спряха да говорят
заради това, че ти отмина.
Те си имат спорове за водене,
почнати предишната година,

цяла зима те не са забравили
за какво си бъбреха тогава.
Днес отново моабет си правят,
чаша от лютиче си подават,

с крякане издигат в тишината
паметник на своята победа,
без да се ослушват за слушатели,
без да се оглеждат кой ги гледа.

Има ли те тук или те няма?
Беше им свидетел и пазител, но
ролята ти, според теб голяма,
всъщност е пределно незначителна.

Уморено стихотворение

 

Като рисунки тебеширени
зачеркваме се в ядни крайности.
По дребни поводи умираме,
възраждаме се от случайности.

Делим си не по равно болката
и нежните усмивки сваляме.
Сега какво? Какво пък толкова –
за първи път ли се проваляме…

Надеждата със зъби трака
и ласките й са подсъдни.
Угасва въздухът от чакане,
което няма да се сбъдне.
 

 

Кухнята на Томинка Гук

Томинка Гук носеше щастие.
Ако беше продавачка на лотарийни билети, всички щяха да са печеливши. Ако беше крупие, собственикът на казиното щеше да фалира, да започне почтен бизнес и да стане благодетел на обществото. Ако беше говорителка по телевизията, всички новини щяха да бъдат добри.
Но Томинка Гук беше домакиня. Тя живееше с мъжа си в яркосиня къщичка в рибарското селище. Мъжът й беше рибар и излизаше с лодката още по тъмно. Лодката беше бяла и се казваше „Одеса“.
Мъжът на Томинка Гук се плъзваше по гладката повърхност на залива, но не влизаше много навътре.
Рибите сами идваха при него, раците се биеха помежду си за място в капаните му. Затова той никога не бързаше. Оставаше на плиткото, близкият бряг почти опираше в гърба му, а очите му се взираха в далечината.
Мъжът на Томинка Гук  беше разбрал по трудния начин, че отдалечи ли се от брега, от синята къщичка и от Томинка, отгоре му се струпваха беди и злощастия. Струпваха се и отдолу, и от всички страни. Премазани пръсти, повреден двигател, пробойни в току-що поправената лодка, бури – и никакъв улов.
Около Томинка той беше защитен, в безопасност и благоденствие. И всяко отклонение се наказваше жестоко и незабавно.
Те нямаха деца и се обичаха от деца. Животът им минаваше в благост и тишина. Като онзи философ, чието име не беше запомнил, мъжът на Томинка Гук обичаше да казва: „Имам, каквото ми трябва. Каквото нямам, не ми е нужно.“
Томинка беше хубаво момиченце и неусетно се превърна в хубава млада жена, а после – в още по-хубава стара жена. Косата й беше мека и чисто бяла, приличаше на глухарче с две тънки черни фиби, които я придърпваха към земята и откриваха широките й сиви очи. Томинка беше бяла, сива и розова като гальовен облак, който е скрил слънце и го носи за някой специален приятел.
Мъжът на Томинка Гук беше доволен. В седефената й сянка той замираше като притихнало дете, като погален котарак, като бучка захар, която се топи в топъл чай.
Но дори и малко да се отдалечеше от дома, неприятностите се превръщаха в беди, а бедите – в злощастия. Той беше благодарен. Беше женен за ангел, за гълъб като божия дух.
Отдалечеше ли се от Томинка Гук, мъжът й започваше да се измъчва от безпокойство, ситни злобни мравчици плъзваха по самата му душа, тормозеше го чувството, че нещо е забравил, че не знае как да нарече това, което го заобикаля, което го притегля към яркосинята къщичка с жълтите пердета.
Дори през зимата пердетата правеха светлината топло-лятна, а вечер къщичката изглеждаше като убежище и той подтичваше, за да се прибере по-бързо, дори ако беше излязъл преди пет минути, за да донесе дърва за печката или да откъсне някой домат през лятото.
Томинка готвеше, грижеше се за кокошките и гълъбите, чистеше ситната риба, която мъжът й носеше от плиткото море, миеше прозорците всеки ден, на масата в кухнята, точно по средата, винаги имаше ваза с цветя.
Лодката „Одеса“ мируваше и вълните галеха облия й корем. Пясъкът се ронеше от ботушите на рибаря, докато те бавно изсъхваха вечер. Тревата се украсяваше със ситни цветчета. Пчелите преяждаха и забравяха да се приберат.
Томинка Гук гледаше през искрящото прозорче на малката си кухня, а мъжът й стоеше с лице към към хоризонта и се опитваше да си припомни нещо, което никога не беше преживял.

Какво правят теменужките

 

Теменужките правят семенца. Аз не знаех. Дори имаше период, в който почти бях повярвала, че съществува специален градински вид лилави мишки, които разсаждат теменужките из целия град и се стараят да направят така, че всичките да разцъфнат в един и същи ден.

То не било точно тъй. Осинових си онези няколко теменужчета, които цъфтят между плочките до блока, и започнах да ги наблюдавам от близо. Това значи да коленича и да се наведа до земята, почти да опра нос в цимента, за да видя как са ми другарчетата. Коленичене и кланяне му е майката. Сигурно се спукват от смях като ме гледат. Те всъщност нищо не крият, погледнеш ли ги – всичко  си показват.

Цветчетата се превръщат в нещо като малки зелени плодове. Един ден те се разпукват, разделят се на три (точно както човек събира палец, показалец и среден пръст, за да се прекръсти). Разтварят си трипръстите шепички и се оказва, че са държали в тях малки семенца, като ситен сусам. И ги пускат.

Тогава се намесват дъждът и вятърът (и лилавите мишки, евентуално). 

Във всяко семенце живее една бъдеща теменужка. Всяко е достатъчно голямо, за да си намери път, място и всичко, което му трябва, за да живее.

Значи не може да е чак толкова трудно. Щом даже те го могат.

 

Рапицата

 
Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.

Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,

изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
През много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,

събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,

щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…

 

 

Ден като ден

 

 

Откакто съм станала човек, винаги съм живяла в грях. Напълно съзнателно, с наведена глава и с щастие, защото много от греховете ми са много от моето щастие. Винаги съм знаела, че имам да давам, имам да се поправям, имам да се старая, защото не съм това, което трябва да бъда, а има още много хубаво, много добро, докато стигна до нулата, и от там нататък да започна да раста над земята. И най-малкото стръкче е по-изправено, гордо и повече, отколкото аз ще бъда.
Нека да живея в свят, който ме превъзхожда – и ми е даден за радост и щастие.
Не съм най-добра, дори изобщо не съм добра. Само съм благодарна и щастлива.