Есен

Хич не се лутам, защото зная къде съм: тук.
Кестенът удря плочките с малък кафяв юмрук.

Стига с това развяване на рокли и знамена.
Ако ще се спасяваме, чакам те – ей ме, на.

Дори не си луд за връзване, а сам си носиш въже.
На мен пък ми е омръзнало от колебливи мъже.

Чудене, галимации… Искам, ама ако…
Господ изпраща знаци… откъм сляпото ти око.

Времето мина. Милост? Дано, ама надали.
Едно е сигурно, мило – всичко ще ни боли.

И аз направо се питам какво е всъщност късмет.
На метафорично лудите всичко им е наред.

И като онзи кестен отърсвам се от листа.
Добре, че поне сме местни… на старите си места.

Промяна? Какво бе? Есен? За първи път? Как пък не.
Добре, ела. Ще се сместим. До пролетта поне.

Време е.

Има раздели, които… не са.
Думи, които си търсят гласа.
Сгъчкани, сбръчкани не-до-раздели,
с поглед във нищото цели недели,
с преки пътеки, подхлъзващо кални,
в празни, напразни, омразни чакални,
пух, прахоляк, перушина ръждива…
Някой остава, а уж си отива.
Някой си тръгва, а спира заклещен.
Тича насън срещу влака насрещен,
и е кошмарно, и не, не сънува.
Срам го е, страх го е и се преструва,
и се стъписва пред прости въпроси,
и като дънер водата го носи,
и свободата е вятър и дим.
Даже на себе си не е любим
и от лъжи има пепел в устата.
Глътва ключа и упреква вратата.
Тази любов песента си изпя.
Тръгвай, спасявай се, доста търпя,
вдигай се, махай се, стига се мота.
Хващай си пътя.
Върни си живота.

Кака

Който няма кака, нищичко не знае.
Раждаш се – тя чака да се запознаете.
Бебе си. Тя става изведнъж голяма.
А пък ти заставаш между тях със мама.
След това те учи, казвате си всичко.
И не ви е скучно, и не сте самички.
Биете се често. Белег й оставяш.
Малко я излагаш. Много те поправя.
Тя пораства после, а пък ти досаждаш.
Казва нещо остро, ти пък я обаждаш.
Нея я наказват, теб не пипват даже.
После те зарязва. (Вече има гадже.)
После се разделят. После кака плаче.
Искаш да го смелиш. Траеш си обаче.
После тя ти дава някакви съвети.
После заминава. После сте заети.
После се омъжва. После ставаш леля.
За да се разтъжите, ходиш там в неделя.
После – всичко. Точно както е в живота.
Все едно нарочно, ту като по ноти,
ту съвсем напротив, всеки нещо прави.
Нещо страшно става с майка ви, с баща ви,
само тя е тука, само тя разбира,
иде ти да пукнеш, тръгваш, тя те спира,
после нещо с нея, нещо със децата,
вместо да беснееш – хващаш й ръката,
в някакви минути ти си по-голяма,
вие сте си татко, вие сте си мама,
вие сте си всичко, в светлото и в мрака.
Как ще си самичка, щом си имаш кака?

Мечтаното тяло


Мечтаното тяло не идва с диети,
ръцете му са от прегръдки заети,
така е родено – напълно безплатно,
уютно, приятно, и плажно, и лятно,
чувствително, нежно, тук-там го боли,
в пуловер се сгушва, развява поли,
то има дефекти и с тях е прекрасно,
със своите слабости то е наясно,
то има стремежи, то вдишва копнежи,
готово е всеки миг да се разнежи,
то носи на страх, то тупти от въпроси,
то гордо минава през погледи коси,
но аз пък го виждам във розови краски –
оформено е от милувки и ласки,
гальовно, усмихнато, лакомо, щедро,
то може да бъде и дребно, и едро,
то може да бъде каквото си ще,
дали се смалява или пък расте,
дали боледува или оздравява,
дали тържествува или се спасява,
докато е живо, докато е цяло,
мечтаното тяло е твоето тяло.

ЯГИ*

В край далечен чудо има:
мощна армия от трима.
Там, на склада в хладините,
те чертаят бъднините,
определят съдбините
и помагат на добрите.
Впрочем, там то лоши няма.
Славата им е голяма,
силата – непобедима.
Мощна армия от трима,
(за да сме по-точни, три),
справедливи и добри,
и неземно търпеливи,
работливи и красиви,
всяка смята с калкулатор,
кара като авиатор,
действа като медиатор,
бие като гладиатор,
топли като радиатор…
Толкова са мили-драги
тези симпатични ЯГИ,
че направо… че изобщо…
Който с тях е имал общо,
знае. Думите са бледи!
Днес, за общите победи
и за капките китайски,
за усмивките им райски,
и за тайните завери,
и за празника на Гери,
(за рождения й ден)
МНОГО ПОЗДРАВИ ОТ МЕН!

*ЯГИ: Яна, Гери, Ива

201…

Още 200 километра
спорове със джипиеса,
още 200 километра
скучно е, не знам къде съм,
още 200 километра
боже, колко сте досадни,
още 200 километра
с крак изтръпнал, гладни, жадни,
спи ми се, недей да пееш,
много глупаво се смееш,
хайде, натисни газта,
пречите ми да чета,
кучето пърди ужасно,
тлъст си, много ми е тясно,
стига, правиш го нарочно,
казвайте кой пръв започна,
спрете, искам да изляза,
я изпревари камаза,
оставете ме на мира,
бързо, още два-три тира,
кой ти даде тая книжка,
изразителна въздишка,
дупка, дупка, магистрала,
Айседора Дънкан с шала,
(утре ще ти купя шал)
газ, спирачка, ляв педал,
колко е далеч морето,
чак ми липсва бедежето,
виж, дървото, дето бяга!
всички млъквайте веднага,
ще играем ли на нещо?
ох, ужасно е горещо,
ох, ужасно е студено,
аз пътувах споделено
и човекът беше странен,
ако взема влака ранен…
банския не си ли носиш…
брат ми, явно си го просиш…
аз шофирам – аз решавам…
о! това ли заслужавам?!?!
давай, всичко ти се пише,
хора, на какво мирише,
аз ви казах от одеве…
199…

Все едно е писано от друг

Пиша думи, после ги чета
и не мога да си ги позная.
Някой казва плашещи неща
и неща, които аз не зная.

Все едно са писани от друг,
с други планове във друго време.
Някой, който е захвърлен тук
и не знае как да се съвземе.

И поглежда – кой ли го следи,
чувства се без избор и на тясно.
Някой, който думите реди,
сякаш прави бент с чували пясък

Някой по-сърцат, ожесточен,
който даже няма намерение
да прегърне всичко като мен,
за да съчини стихотворение.

Минута

Пазя си силите. Пазя ги, не че са много.
Даже на мене не ми е известно какво точно мога.

Няма къде да отида. Не твърде далече.
Аз съм растение с форма и цвят на човече.

Зная, че лошото идва. Но още пътува.
Няма да плача по принцип, че то съществува.

Може би днес е последната мирна минута.
Тя е безценна, не бива да мине нечута.

Гледам. Внимавам. Поемам си въздух разкошен.
С няколко души общувам. Познавам ги. Те не са лошите.

Времето скача. Замайва се. Меко присяда.
Някой, уютно завит, предварително страда.

Някой си глътва ключа. Друг сънува, че бяга.
Друг пък, безпомощен, дава ръка и помага.

Аз съм единият, другият, третият, петият.
Тази минута не сменям за десет столетия.

Много е тъмно и страшно, разбирам го, само че
крия във шепа живот като трепкащо пламъче.



Коледното чудо

Звездите си заплетоха лъчите.
В батериите няма йонче ток.
И бяла мечка, вързала кънките.
И меденки с отдавна минал срок.

Пластмасови гирлянди във кашона,
прибрани със замах на две – на три.
От поглед само златото се рони
и чувствам как ще захвърчат искри.

И всичката украса боклучава,
която цяло лято само пречи…
Но дойде ли декември – нещо става.
Дали аз ставам празнично човече,

дали са ме облъчили с реклами,
дали по навик стар ей тъй си плача…
Играчките се галят във дланта ми,
наперват се, накриво се закачат,

блещукат със такава смешна гордост,
искрят с пукнатини като с медали,
и стъкленото жълъдче е орден
за времето – че сме го преживяли.

Когато завали

Мисля за буболечките, щом дъждът завали.
Запъхтените, вечно заети пчели
влизат в някое цвете и забърсват прашеца.
– Почисти си краката! – сопват се на щуреца.
– Наводнение! Прилив! – мравките се катерят.
Дали всички успяват място да си намерят?
Дали плуват и плават? Щом водата ги носи,
дали ритат и цопат със крачката си боси?
Как в калта не залепват. Как откриват дома си.
Как крилата им клепват, щом роса ги наръси.
Сухо кътче на завет дали има за всички.
Как така се оправят във потопа самички.
Как попиват водата от тунелите тесни.
Дали гребват със шепа от потоците пресни.
Дали помнят, чe друг път пак така е валяло.
Дали махват с антенка в настроение вяло,
дали стават тревожни, треперливи, печални,
или с радост се плъзгат по пързалките кални?
О, дали е измислено и добре наредено
във града между плочките, на полето зелено,
всички твари незнайни, всички ситни гадинки,
всички букови сечковци, миризливки, калинки,
дали с тях е късметът, дали имат умение –
всякое буболече да намери спасение?

https://imgur.com/gallery/5Wsxa

Улица

Хората са непрогледни.
Пламнали, сънливи, бледни,
идат – хубави, забързани,
непознати, а пък свързани,
извисяват се, пропадат,
без причина те нападат,
гледат слънцето, вълнуват се,
плачат, смеят се, преструват се,
правят се на сериозни,
не допускат, че са грозни,
меки са отвътре, пазят се,
ближат сладоледи, мразят се.
Кожата, косата, дланите.
Близките, неразгаданите.
Нежните, недостижимите.
Колебливите. Любимите.
Смазаните от умора,
скучните познати хора,
първи – станали последни.
Хората са непрогледни.

Запис от срещата в София

Аз съм подивяла през последните месеци и се притеснявах много преди тази среща, ще речеш че е за първи път.
То наистина е за първи път, защото не може да се повтори – мястото, хората, светлината, хрумванията. Даже грешките всеки път са нови, а ако се повтарят, са по-големи.
И толкова се притеснявах, че притеснението ми „как ще мине какво ще стане ами ако се изложа“ продължи и много след като срещата вече беше минала. И още е някъде тук, защото не мога да събера смелост да изгледам видеото.
Оставям го тук, ако някой е искал да дойде, но не е успял; а също и за мен, но след време.
Само да кажа, че във Фокс буук кафе се чувствах удобно; приета и обичана. И че в Жанет 45 съм като у дома си, с чувството, че книгите ми са в добри ръце.
И благодаря, че бяхме заедно с всички, които дойдоха!

Паметта си има свои правила…

 

Паметта си има свои правила.
Тя редува розови с черни очила.
Изсушава мигове с аромати тънки.
Препрочита листове със прозирни гънки.
Къта дрехи бебешки, шалове от баба.
Стиска със внимание в хватката си слаба
сенки и съкровища пообезценени,
векове пропуснати и минутки спрени.
Бие се отчаяно с новостите груби.
Побеждава времето, след което губи.
Лъжат я очите й, а ушите мамят.
Първо – сладки спомени. После – вечна памет.

 

Лошо стихотворение

 

Приемането на помощ
изисква време и сили.
Повярвайте, ще запомня
какви сте щедри и мили.

И колко съм благодарна,
и колко се подобрявам.
И всичко, всичко е вярно!
Но чувствам, че се смалявам,

топя се, свивам се, съхна,
превръщам се в какавида,
не знам къде да се пъхна,
как мога да си отида,

да стана сянка, безшумно
през входа да се промъквам,
да идвам само по тъмно,
изобщо да не изпъквам,

да стягам своята броня,
без никой да я оглежда,
сама страха си да гоня,
да си създавам надежда.

Крепя се почти удобно
на мускули, бяс и воля.
Добре съм! Мерси подобно!
Не ми помагайте, моля!

 

Австралийско стихотворение


Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.