Рапицата

 

 
Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.

Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,

изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
На много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,

събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,

щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…

 

 

Ден като ден

 

 

Откакто съм станала човек, винаги съм живяла в грях. Напълно съзнателно, с наведена глава и с щастие, защото много от греховете ми са много от моето щастие. Винаги съм знаела, че имам да давам, имам да се поправям, имам да се старая, защото не съм това, което трябва да бъда, а има още много хубаво, много добро, докато стигна до нулата, и от там нататък да започна да раста над земята. И най-малкото стръкче е по-изправено, гордо и повече, отколкото аз ще бъда.
Нека да живея в свят, който ме превъзхожда – и ми е даден за радост и щастие.
Не съм най-добра, дори изобщо не съм добра. Само съм благодарна и щастлива.

 

 

 

Такава

 

Много съм се захабила.
Кожата ми ме издава.
На кого ще стане мила
старичка жена такава?

Мислите ми – умни средно –
взех наум да ги спестявам.
Кой с възхита ще погледне
никаква жена такава?

Прекалено ли избирах,
шанс съдбата ли не дава?
Как се случи – не разбирам.
Боже, аз не бях такава.

Стара сврака, куцо пиле,
кукувица с лоша слава.
Няма кой да ме окриля,
нито да ме защитава.

Зиме, лете – тежко време.
Ум умува, пулс пулсира.
Или дявол да ме вземе,
или Бог да ме прибира.

 

Градче

Улички малки, нагъсто преплетени,
срещат надеждите и страховете ни.
Котка протегне се. Куче подуши.
Светят над двора съседските круши.
Знаем се. Пазим се. Всички сме свои,
средно нещастни и чат-пат герои.
Тясно е, чудим се как да избягаме.
Много естествено, че си помагаме.
По некролозите – наши приятели.
Как сме живяли и колко сме патили –
то на дланта на града е написано.
Многото мина и малко артиса, но
вече е глупаво да се предаваме –
тук сме родени и тук си оставаме.

 

Един за всички

 

Краят е един за всички –
като мускетар.
Избеляват ти боичките
и осъмваш стар.

Млъкваш. Правиш си убежище
в думите „Не знам.“
Гледаш да не забележиш, че
ще замръкнеш сам.

В огледалото посреща те
тъжен господин,
пие и ти ползва вещите –
всички за един.