Диагноза

Лятото си плаща
за тарикатлъка –
хремата го хваща
и преглъща с мъка.

Като залез тлее
гърлото червено.
Лятото немее
и е уморено.

Пръстите си скрива
в дългите ръкави.
Вкъщи си отива.
Киха. Чай си прави.

То да е завито
никак не обича.
Спи, на точка свито,
и не си прилича.

И не е щастливо,
че е изменено.
И му е горчиво.
И му е студено.

Слънцето е бледо.
Хоризонтът – тесен.
– Край на сладоледа.
Пипнало съм есен!

Есен

Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.

Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.

И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

Картинката е на Елица Сърбинова, слагам пак това стихотворение, защото пак е есен, и защото тази картинка ми е сред най-любимите.

В телевизора в телевизора

Слагам това интервю тук, защото искам да ви погледна в очите и да ви кажа на глас най-важното, което мисля и знам: има хора около нас, които ни обичат и ще ни подадат ръка, попаднем ли в беда; и още – ние самите сме такива хора.

Благодаря за поканата и за разговора, Велизара!

И за по-голяма красота – няколко снимки на есенно гинко.

Октомври


О, не, не е то от ЕГН-то –
и тази рима непреводима,
страха, ината, студенината,
копнеж неясен, листо от ясен,
сънливо тяло понатежало…
Обидно лесен урок по есен,
след който всичко е по-мъничко –
надежда, младост, подскок от радост,
възторг, утеха, дебела дреха…
Дълбоко скрита, в мъгли повита –
искра, която привлича лято.
Проливно щедър, противно ведър,
дъждът попива без съпротива.
Боли, което ти е отнето,
и не, не то от ЕГН-то…

Смокинята тази есен

Картинка

 

Тази есен е дълга и щедра. Толкова много топли дни! На старите снимки по това време вече съм била загърната в оранжевото палто, а тази година още не съм го потърсила, да видя къде е спало летен сън.
Още от първите по-топли дни майка започва да пере якета, палта и шапки и да ги прибира, за да спят като къпани. Често се налага пак да си извадим някоя зимна дреха, само за едно обличане през някой изостанал мразовит ден – и хайде пак пране.
Като ги извадя и ги събудя, миришат на прах за пране. Сънували са чисти сънища, благодарение на майка.
Благодарение на есента и на това, колко тиха и спокойна беше, смокинята успя да си опази листата. За първи път я виждам такава – жълта, озарена отвътре. Преди студът я попарваше и дебелите й мъхести листа окапваха още зелени, като дрипави мокри хавлии, и ставаха на кал в калта.
Ние може да сме много твърди и да понесем и студ, и жега, и пак да оцелеем. Можем и без чужда помощ. Каквото дойде, ще го понесем и ще го преживеем.
Но колко е хубаво да има кой да се погрижи… не за нас, за смокинята да се погрижи. Да разхубави листата й веднъж.

Ще настоявам, че е есен

Картинка

 

Може да съм с половината си зимни дрехи, облечени едно върху друго, но няма да признавам, че се е зазимило.
Може да разглеждам коледните играчки, но с едно затворено и с едно примижало око.
Може да печем свински мръвчици, но отворих последната бутилка бяло вино, мирише си на мускат.

Мустак на мишка, цялата в жълто, сред хризантеми и оранжеви тиквички.
Добавят се есенни пейзажи, зърнати от влак.
И се мечтае – за днешния ден, за този момент в момента.
Болят ме всички зъби горе вдясно, но поне е есен.

Старите дървета

 

В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.

Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.

После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.

Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.