Неделя

 

Есента си накисна прането,
позамисли се и го заряза.
И претегли със поглед, което
с много труд бе събрала и пазила.

Едри шипки и тлеещи въглени,
и врабци между трънките сини.
Цели топки мъгла покрай ъглите,
цели буци тъга във комина.

Боже, колко се е изоставила…
Колко работа има да върши!
Да приготви и да донаправи,
да измие и да позабърше.

За кого? Изведнъж се уплаши –
в тоя студ ей сега ще настине…
Взе една от кристалните чаши
и си сипа от новото вино.

 

Защото есента.

 

Защото есента е синя,
звездите газят в рядка тиня.
Защото е почти лилава,
луна като огромна крава
върви през мокрите дървета
и се разпада на парчета
във локвите. Нощта я гълта.
Защото есента е жълта,
прозорците изгряват рано
и пее тъмното продрано,
и дълго кашля, и заспива.
Защото есента е сива,
денят – безслънчев и безснежен,
безформен, хладен и безбрежен
увисва тежко на простира.
Защото есента не спира
да си променя цветовете,
да си пролива дъждовете,
да си играе във пръстта,
да хвърля пасианс с листа,
да скача в кофите с боята,
да пръска злато, без да смята,
да плаче, да се преоблича,
на себе си да не прилича,
и пак да почва отначало –
накрая всичко става бяло.

 

 

В Долно Осеново

 

Радвам се, че получих покана и още повече – че я приех. Иначе дали щях да попадна в Долно Осеново? Случайно – едва ли.
А там – сърцати учители, сладки ученици, гледки и простор.
Благодаря!

Така наивно се обичаме…

 

 

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.