Ще настоявам, че е есен

Изображение

 

Може да съм с половината си зимни дрехи, облечени едно върху друго, но няма да признавам, че се е зазимило.
Може да разглеждам коледните играчки, но с едно затворено и с едно примижало око.
Може да печем свински мръвчици, но отворих последната бутилка бяло вино, мирише си на мускат.

Мустак на мишка, цялата в жълто, сред хризантеми и оранжеви тиквички.
Добавят се есенни пейзажи, зърнати от влак.
И се мечтае – за днешния ден, за този момент в момента.
Болят ме всички зъби горе вдясно, но поне е есен.

Старите дървета

 

В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.

Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.

После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.

Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.

 

 

Попово и Крепча

Изображение

Миналата година в Етрополе се почувствах така. Все едно там съм родена, все едно винаги съм живяла там. Едно нещо каза Щрак и аз си бях на мястото.
Защото ме приеха… не просто добре. Защото така ме приеха моите домакини.
В Попово – Светла и Тони.
В гимназия „Христо Ботев“ и в СОУ „Любен Каравелов“. Снимките са само няколко, но е хубаво да си ги имам.

А после ме заведоха да видя скалния манастир в Крепча. За първи път виждам такова нещо. И още нещо – за първи път тази година почувствах есента, с тишината й, със златистите паяжини в неподвижния въздух, мекото спокойствие, чувството, че в този момент всичко е наред.
Това е, което искам да запазя колкото може по-дълго – това чувство.
А когато то ми изчезне, знам къде да го потърся пак.

На втората вечер за десерт и за съвсем пълно щастие, видях Руми и изпихме една бутилка много хубаво вино. Снимки няма.

Не искам да говоря

 

Наивна радост, пак ела
в деня ми като у дома си.
Една объркана пчела
пълзи в квадратите по масата.

И лятото се инати,
като във капка мед залепнало.
Последен слънчев лъч блести
на пръстена ми, без да трепва.

А пък на мене ми горчи.
Умът ми със лъжи ме храни,
опитва се да заличи
утехите, със труд събрани,

и настоява – гледай, виж,
на календара пише ЕСЕН,
и дворът е противно риж,
и ябълки висят обесени.

Ум, опитен и заядлив,
и от тревогите обсебен,
преуморен и зъл, бодлив,
не искам да говоря с тебе.