Киселчово

 

Това ябълково дърво си стоеше ниско долу в дерето под пътеката, а ябълките му светеха.
То не беше отрупано с плод като другите дръвчета наоколо, имаше си само няколко ябълки, но какви ябълки си имаше само! Едри, алени, лъскави и ярки като коледни играчки.
Да бяхме решили, сигурно щяхме да успеем да се спуснем на зиг-заг по хлъзгавия стръмен склон и да си откъснем някоя, те изглеждаха примамливи и вкусни, напълно готови да бъдат обрани.
Аз само снимах тази и я запомних с очите си, с представата за сока й, за вкуса и аромата.
А и ние вече си тръгвахме, бяхме шили, яли, пили, бърборили край камината, всичко както си трябва. Аз имам само тези няколко снимки по-долу, защото ръцете ми бяха заети я с чаша, я с вилица, а през повечето време – с иглата, нали шихме човечета, котета и един заек.
Снимки ще има, и къщата, и планината са ненагледни, всички снимаха.
Аз почти не.
Но направих снимка на ябълката.

Киселчово е като тази ябълка.

Проходът Елена – Твърдица

Най-красиво място на света.
И е голямо, път, дълъг километри, и е високо до небето, а преди небето има скали, драки, дървета, вятър, облаци… и всичко – красиво.
Гледаш, не можеш да се нагледаш. Дишаш, все едно можеш да вдишаш цялата красота. Щракаш с фотоапарата, и в момента на щракането знаеш, че вече си горд собственик на стотици размазани снимки. Както си не по-малко горд собственик на хиляди морски камъчета и милион зърнати облаци и милиард дочути звуци.
Колкото по-нагоре се изкачваш, толкова повече есен намираш.
Иде ти да си покажеш главата през прозореца като някое весело куче, което пътува с отворена уста и ушите му плющят от насрещния вятър.
А после каквото и да правиш, докато си в къщи, на работа или дори когато спиш, вече знаеш, че онези красиви места са там.
Божичко, какъв щастлив живот е това, нашето…

Умора

 

Аз гледам със обичащи очи
и няма начин да не забележа –
с нехайно боядисани лъчи
излиза сутрин слънцето. Небрежно,

загърнато със сивкава мъгла,
набързо гледа работа да свърши.
Примижало зад тежки очила,
студено му е и гърбът го кърши.

А цял свят на ръцете му лежи
и цялата земя на него чака.
И не че да се грижи му тежи,
но отдалеч се вижда, че е плакало.

Притопля и подрежда. Стисва зъби.
Отива двора си да поошета.
Ръждиви, уморени, с крехки ръбове,
листата му подлагат плитки шепи.

 

И пак да мога

*

Какъв урок по лекота накрая зимата ни даде.
Напусна ни изящно, леко, с финес, без никой да обиди.
Накара ни сами да мислим, че повече не я желаем.
Намери си дори заместник. Показа колко е красива по-младата от нея пролет, която с нас ще заживее и сигурно ще ни обича.
Наистина ли не ревнува?
Ще мога ли да се науча да си отивам като зима, в най-подходящо време, тихо, така, че да не забележат, и липсата ми да е радост, да е нормална и спокойна.
Да си отивам деликатно, без никого да нараня, и пак да мога да се върна.
И пак да мога да се връщам.

*

През ноември – топло време

 

Мария:

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.
 

Доктор Толев:

Пак ноември. Този път
случи се на кръстопът.

Уж е слънчево, пък хладно.
Есенно, но някак гладно.

Вече няма сладък плод,
вече всичкият народ

се скатава в кафенета,
а по улиците кретат

тук-там дядовци и бабки.
Знаят, дните им са кратки,

та разбързано ги срещат.
То… същото и аз усещам…