Среднощен пост за удоволствието

Изображение

 

да си жив.

Пиша сега и знам, че този миг няма да се повтори. И знам, че утре ще прочета какво съм написала (не го трий!!!) и не, няма да го изтрия.

Любовен ден.

Защото беше горещо, но в един момент седях на една зелена пейка, гледах ружите, подухваше ветрец и настръхнах.

Защото пих кафе с майка и с нашата приятелка другарката Благоева в пълно разбирателство.

Защото имам повече любов, отколкото сърцето ми побира.

Защото.

И защото се прибрах далеч след полунощ от стадион Берое, от генералната репетиция на „Набуко“, защото Верди, защото Миленка и Яничка, защото Петя, защото бях между избраните;
и нямаше комари, а изтичах за бялото вино от хладилника – стадионът е точно до нашия блок, и от терасата светнах на Яничка с фенерчето, а тя беше сама на бяла седалка, насред Б от „БЕРОЕ“, защото режисьорът тичаше като луд по сцената, а Набуко е божествен в тази постановка,

защото в моето сърце има място за всичко това

Благодаря.

Ето ви малко снимки от репетицията, представлението е на 8 юли, неделя, отидете, този живот не ви е даден само за глупости, направете още нещо красиво с него.

Турандот

Защо да пиша за това? То няма как да се повтори.
Ако снощи не сте били в салона на операта, ще можете ли да ме разберете? Да си представите блясъка и настроението, чувството, че сме свидетели на нещо неизразимо красиво… Въодушевяващото, а в същото време дълбоко чувство, че си част от нещо огромно и интимно, привлекателно, нещо като
целувка?
Аз седях на стълбите (пропусни това изречение, пожарникарю, а ти, Боже на нарушителите, сложи десницата си върху главата ми и пази тази опера от злополуки, защото ние правим грешките си водени от любов, а не от злоба).
Седях на стълбите и бях на неподходяща възраст, за да правя такива неща, но останали билети просто нямаше, бях облечена неподходящо, пред мен пак на стълбите седеше един от градските луди, но един лош и агресивен, и настоятелно търсеше химикалка, та се наложи после да отида на едни други стълби, от другата страна.
Аз бях предупредена, че ще бъде изключително. Мисля, че всички в залата Знаеха, че това предстои, и очакването беше празнично и уверено.
Гледах репетиция на спектакъла преди около две седмици, преди премиерата, и тогава се влюбих, дори с прекъсванията и маркираните моменти… Но снощи…
Ето ме, снощи: следя текста, гледам приказката на сцената, музиката минава през мен и имам една-единствена мисъл:
ИСКАМ ВСЯКА ОПЕРА ДА БЪДЕ ТУРАНДОТ
Това няма смисъл, но ме е изпълнило отвътре, както когато си току-що влюбен и тялото ти е дреха, в която е облечено името на любимия ти човек. Едно такова чувство е, не пулсира кръвта ти, а името му. Усещането и представата и копнежът по него.
Копнеж.
Гледах „Турандот” и си мечтаех да не спирам да гледам „Турандот”.
Абе, кукувица.
Това е съвместна постановка на Държавна опера – Стара Загора и Държавен куклен театър – Стара Загора. Историята за Турандот е приказка и който се е сетил точно това заглавие да бъде представено и с кукли, е бил погален от ангел в този миг. Визията на спектакъла е цялостна, пълноценна, приказна и цветна. Всичко си е на мястото и детайлите, и мащабните фигури и форми, се допълват, пасват си точно.
Снощи спектакълът мина някак много бързо, динамично, на един дъх.
Диригентът ни събра и ни поведе. Все едно вървяхме през някаква приказна земя, която той познава превъзходно, и с музиката ни откри най-красивите места, позволи ни да погледнем от ръба на страховити пропасти, показа ни хора, които се влюбват, страдат и умират, ние все едно бяхме там – ох, ние наистина бяхме там, не в Пекин, но в Операта – и не можехме да помогнем, но преживяхме всичко и се върнахме, за да разкажем.
Всички казаха, че солистите са на световно ниво.
Аз мога да кажа – беше опияняващо красиво. Безупречно.
Но това са оценките на една смаяна Мария, която още си събира мислите, емоциите и фантазиите, и намира нови стъкълца и парченца от пъзел, каквито до снощи е нямала, нови преживявания и вдъхновения, и като след много бурна любовна среща се чувства изтощена, щастлива, разглобена и после сглобена по нов, по-добър начин.
Това е ехо. Осъзнаване. Хората, които наистина разбират и вникват в оперното изкуство, могат да направят анализ.
Аз само не искам да забравя на какво присъствах вчера. Пинг, Панг и Понг, виртуозни, и в смешното, и в топлата носталгия по домовете си. Лиу с вълшебния глас, която обикваш, о, благост. Турандот, блестяща като сабя. Божествен Камен Чанев като Калаф.
Мисля, че ние, които бяхме в операта снощи, винаги ще копнеем за снощи.

12 април, 19.00 часа, сцена Опера
ТУРАНДОТ опера от Джакомо Пучини
Съвместна продукция на Държавна опера-Стара Загора и Държавен куклен тетатър – Стара Загора
Режисьори Огнян Драганов, Дарин Петков
Диригент Найден Тодоров
Сценография и костюми Каталин Йонеску-Арборе /Румъния/
Васил Рокоманов и Силва Бъчварова
Лайт-дизайнер Васко Лисичов /Македония/
Пластика Хзе Фу-Чиен /Тайван/
Диригент на хора Младен Станев
Диригент на детски хор Зорница Желязкова
Концертмайстор Екатерина Родионова
Оркестър и хор на Държавна опера-Стара Загора

Действащи лица и изпълнители
Принцеса Турандот – Таня Иванова
Император Алтум – Симеон Симеонов
Тимур /детрониран татарски хан/ – Пламен Кумпиков
Калаф /негов син/ – Камен Чанев
Лиу /млада робиня/ – Русалина Мочукова
Пинг /велик министър/ – Теодор Петков,
Панг / велик готвач / – Георги Динев
Понг /велик съветник/ – Ивайло Йовчев
Мандарин – Иван Кабамитов
Актьори от Държавен куклен театър-Стара Загора: Биляна Райнова, Деница Янакиева, Диляна Спасова, Елица Стоянова, Латина Беровска, Таня Георгиева, Гагяна Ансреева, Калоян Георгиев, Кирил Антонов, Любен Чанев, Станислав Матев, Цвети Пеняшки, Янчо Иванов
С участието на детска вокална формация „Маргаритки“
Прабългарска школа за оцеляване „Бага-Тур“

Асистент-диригент Никола Колафеличе /Италия/
Асистент-режисьор Славчо Николов
Помощник-режисьор Пенка Александрова
Корепетитори Светлана Денева, Мирослав Георгиев, Мануела Манолова, Ерна Пушева
Суфльор Антонина Дойчева
Субтитри Росица Михайлова

Фотограф Георги Петков

Виенски салон за влюбени

На 14 февруари в операта в Стара Загора ще има едно красиво събитие, в което ще участвам и аз.
На едно място, само за около час, ще се съберат музика, балет, стихотворения – и хора, които ги обичат.
Един празнува Свети Валентин, друг празнува свети Трифон Зарезан, трети празнува щастието, че красотата съществува, достъпна е, създава се пред очите ни, гали слуха ни, кара телата ни да трептят и да им се танцува.
Това е чудо, някак не мога добре да го разбера – въздухът е мирен и тих, а после започва да трепти така, че образува звуци, които будят чувства и дори ако нямаш любов, те ти я създават.
После звукът утихва, а любовта остава.

С участието на дуо „Капричио“ (Савина Кулова-пиано и Гинка Ангелова-цигулка), балет на Държавна опера – Стара Загора и Мария Донева
В програмата: музикални пиеси от Лудвиг ван Бетовен, Едуардо ди Капуа, Коул Портър, Франческо Паоло Тости, Камий Сен-Санс, Ернесто де Куртис, Енрико Тозели, Франц Лехар.
Танго и валс в изпълнение на балетни двойки от трупата на балета на Държавна опера Стара Загора.

Билети може да се купят и от тук.

 

Селска чест

Ходих на опера!
Аз до последния момент не бях сигурна дали ще отида, защото предната вечер паднах на леда и всичко ме болеше (още ме боли, но по-малко). Обаче татко ми забрани да излизам и просто не ми остави избор.

Таксито ме остави на светофара откъм библиотеката. Както ми е сковано гръбчето, защото здравата се разтърсих, като се приземих по гъз оня ден, едва се добрах до входа на операта. Помислих, че от там ще е по-безопасно, не исках да вървя по мрамора, но се оказа, че вероятно съм сгрешила – грапав лед, заоблен и излъскан от колите, лоша работа. Стигнах де.

Публиката в салона беше с една идея по-многобройна от артистите и музикантите, което е тъжничко.

Програмата беше от две части: първо опера, „Селска чест“, после антракт с чаша вино, което беше, както се казва, комплимент, а после балет – „Делвата“.

Понеже „Селска чест“ е кратка като времетраене, било обичайно заедно с нея да се представя по още нещо.

А това е толкова хубава опера! Музиката е вълшебна! Написало е я момче на 21 години, Пиетро Маскани, а цялата опера има толкова могъщо и страстно звучене, че каквото и да е изпълнението, не можеш да не си съпричастен. Красота и страст, и какво значение има, че е студено? Всичко друго забравяш.

Микеланджело е завършил Пиета, когато е бил на 24 години. Изваял я е от един цял къс мрамор, и това парче камък излъчва толкова много нежност, мъка и красота…
„Селска чест“ ми напомня за Пиета. За непоправимото, за безвъзвратната загуба, за любовта, която буди гняв и ярост и копнеж по смъртта и по Бог. Цялата тази трагична нежност, самота и отчаяние – насред празника, кипналата пролет, множеството от безразлични хора в празнични дрехи, сладките деца, сладките звуци.

Гергана Русекова е Сантуца. Тя е отхвърлена, пренебрегната, изоставена, без чест и без любов. Чувала бях името Сантуца и съм си мислила – леле, какво глупаво име, едно такова пренебрежително и смешно ми звучи. Не, кажи честно, без да познаваш жените, с кого би искал да имаш любовна афера – с жена на име Кармен или с жена на име Сантуца?

Обаче, знаете ли, постепенно, с напредването на действието, те вече не я наричат Сантуца, а Санта. Може да е случайно. Не знам, не познавам тънкостите на италианския език. Но може и да не е случайно. Санта.

Тя е съвсем сама, без подкрепа от никого, потъва в земята от срам, унижение, разочарование и тъга. Тя живее в някакво тъпо италианско село, да му се не види!

Гергана Русекова е прекрасна.

Гласът й, присъствието й, цялата емоция, която излъчва. Затова не искам да пиша за нищо друго. Не можех да откъсна очи от нея, тя ми беше най-важното, в моето преживяване, заради нея ще отида на следващото представление.

По същата причина съжалявам малко, че останах за „Делвата“. Беше веселко и целият балет беше лекокрил и развлекателен, но аз бих искала да си тръгна с операта в ума и в сърцето. Те ме разсеяха, а аз не исках това.

Хайде да ходим на опера! Вярно, рисковано е в тази поледица и в студа, но балерините и певците рискуват много повече от нас. За нас операта е красиво преживяване, смислено развлечение, три прелестни часа от живота ни. За тях операта е тяхната съдба. И те са там.

И нека да споделя нещо прекрасно, което ми изпрати Яница Нешева:
Вижте как този диригент преживява музиката.

„Кармен“ и българското образование

Тъй се случи в моя живот, че станах на 40 +, а нищо не разбирам от опера.
Спомням си топлите следобеди, аз съм малка, в кухнята сме самички с баба ми, майка Мими, така й виках, кой на работа, кой на училище, само двете сме си, по радиото съобщават нивото на река Дунав в сантиметри, а после започва предаване с класическа музика и майка Мими неизменно казва „Ох, смени ги тия, че ме хваща диария.”
От тази изходна позиция, и до наши дни, така и не се случи да опозная операта, за да я обикна. Почти не бях ходила на оперни представления. Слушала съм арии и увертюри (това е най-сладкото и пивкото, нали?) по радиото, по телевизията или онлайн, но като цяло – съвсем бегло и повърхностно. Знам, че има хора, които страстно обичат това изкуство. Знам, че България се слави с най-велики световни изпълнители. И това е.

Преди няколко години реших с ума си, че ще е хубаво за мен поне да опитам, да видя какво е и тогава да реша дали обичам опера. Направих няколко опита с променлив успех.

И ето ме: снощи, с покана за „Кармен” – значи безплатно, заедно с приятелка, да гледам нещо, за което знам, че е много известно и всички са го гледали, или поне твърдят, че са. Не ми липсва елементарна грамотност, за да възприема това, което ще ми поднесат. Малко ми е любопитно. Малко ми е тегаво, че ще стоя там минимум три часа, през които не трябва да говоря и да ям (но пък ще има почивка по средата). Облечена съм прилично, знам, че би могло и още по-прилично, но не съм си дала зор.

Като изключим напредналата за годините ми възраст, аз съм точно в положението на ученик, преди да започне учебната му година в гимназията.

И знаете ли какво?

На мен „Кармен” много ми хареса!

Уляна ми даде покана за опера, която е толкова мелодична, че аз я възприех като песен след песен. Те пееха! Добре, не пееха, както днес се пее на улицата, а по-различно, на места смешно чак – Седни при нас да го почаааакаааааш! Нееее! Той след малко ще дооооййййдееее! О, неееее!
Дрехите им бяха различни от днешните. Известно време отделих да си мисля коя рокля искам да пробвам и къде бих могла да я нося.
Не преливах от почтителност, да ви кажа честно. Ми… Микаела пя като ангел, обаче с тази бутафорна перука, дето й я бяха нахлупили, ми се видя точно като Каубоя С Бялата Шапка – нали, да се сетя, че тя е антипод на Кармен С Естествената Тъмна Коса. Ма моля ве! Рапунцел!
И тъй, в шеги и закачки…
Нямате си представа колко хубаво беше. През цялото време ми беше интересно. Понеже отидох в последния момент, не смогнах да си прочета програмата, а не бях си припомнила либретото и преди това, хем си мислех, че трябва, затова в междучасието, да де, в антракта, веднага прочетох – либретото накратко и мъничко за историята на самата опера.

Бизе е бил с разбито сърце – на премиерата никой не го харесал. Даже приятелката ми Миленка каза, че човекът не могъл да спи след този крах, провал, фиаско и позор, разболял се и скоро след това се споминал от мъка, и не доживял триумфа на „Кармен” само няколко месеца след нещастната премиера. Миличкият Бизе!

И още, там пишеше, че операта е написана през 1875 година. По това време тук сме се готвели за Априлското въстание и най-будните българчета поставяли „Многострадална Геновева”. Не че е състезание, ама ние тук гледаме „Кармен”, а във Франция не съм чула да играят „Геновева”.

И се връщам пак, остават трето и четвърто действие, стори ми се, че минаха за пет минути. Кармен беше много красива и танцувална и артистична (освен в онази сцена, дето тракаше с кастанетите и уж съблазняваше дон Хосе (или Хозе, или Жозе – решете най-накрая, едно ми пеете, друго ми пишете, ми дразня се!!!). Там това съблазняване хич не мина добре, и аз да бях, и аз щях да се прибера в казармата.

И първо Кармен каза, тя си го предупреди, че любовта е дете на бохеми, ако я преследваш – бяга, ако я хванеш – губиш я, и то си е така. Но после ми беше мъчно, че толкова бързо изстина към него. И първо си викам – ето, тя е като мен. А после – ааа, не, аз не съм като нея.

И аз не й повярвах, че тя наистина обича тореадора. Божичко, каква красива музика. Тореадорът беше прекрасен, толкова вълнуващо, и музиката толкова красива. Красиво.

Красиво.

Много ми беше чудно как те говорят за смъртта, и все едно е напълно в реда на нещата дон Хосе да убие Кармен, и не само защото картите така казаха, ами просто явно е нещо естествено, любовсмърт като една дума.

Но когато той я уби и в този миг звучеше победната песен на тореадора…

И сега пак ревнах. Мъчно ми е.

И знаете ли какво стана?

Искам пак да гледам „Кармен”. Със същите изпълнители, с други изпълнители, друга постановка, също трябва да прочета и да намеря какви други опери има от Бизе, искам червена рокля, искам на опера пак.

Но повече от всичко искам децата като влязат в час по литература, да се смеят и да плачат, и да си фантазират, и да бързат да се приберат, за да си дочетат, и не за друго, а само за да имат повече красота в живота си.