Виенски салон за влюбени

На 14 февруари в операта в Стара Загора ще има едно красиво събитие, в което ще участвам и аз.
На едно място, само за около час, ще се съберат музика, балет, стихотворения – и хора, които ги обичат.
Един празнува Свети Валентин, друг празнува свети Трифон Зарезан, трети празнува щастието, че красотата съществува, достъпна е, създава се пред очите ни, гали слуха ни, кара телата ни да трептят и да им се танцува.
Това е чудо, някак не мога добре да го разбера – въздухът е мирен и тих, а после започва да трепти така, че образува звуци, които будят чувства и дори ако нямаш любов, те ти я създават.
После звукът утихва, а любовта остава.

С участието на дуо „Капричио“ (Савина Кулова-пиано и Гинка Ангелова-цигулка), балет на Държавна опера – Стара Загора и Мария Донева
В програмата: музикални пиеси от Лудвиг ван Бетовен, Едуардо ди Капуа, Коул Портър, Франческо Паоло Тости, Камий Сен-Санс, Ернесто де Куртис, Енрико Тозели, Франц Лехар.
Танго и валс в изпълнение на балетни двойки от трупата на балета на Държавна опера Стара Загора.

Билети може да се купят и от тук.

 

Селска чест

Ходих на опера!
Аз до последния момент не бях сигурна дали ще отида, защото предната вечер паднах на леда и всичко ме болеше (още ме боли, но по-малко). Обаче татко ми забрани да излизам и просто не ми остави избор.

Таксито ме остави на светофара откъм библиотеката. Както ми е сковано гръбчето, защото здравата се разтърсих, като се приземих по гъз оня ден, едва се добрах до входа на операта. Помислих, че от там ще е по-безопасно, не исках да вървя по мрамора, но се оказа, че вероятно съм сгрешила – грапав лед, заоблен и излъскан от колите, лоша работа. Стигнах де.

Публиката в салона беше с една идея по-многобройна от артистите и музикантите, което е тъжничко.

Програмата беше от две части: първо опера, „Селска чест“, после антракт с чаша вино, което беше, както се казва, комплимент, а после балет – „Делвата“.

Понеже „Селска чест“ е кратка като времетраене, било обичайно заедно с нея да се представя по още нещо.

А това е толкова хубава опера! Музиката е вълшебна! Написало е я момче на 21 години, Пиетро Маскани, а цялата опера има толкова могъщо и страстно звучене, че каквото и да е изпълнението, не можеш да не си съпричастен. Красота и страст, и какво значение има, че е студено? Всичко друго забравяш.

Микеланджело е завършил Пиета, когато е бил на 24 години. Изваял я е от един цял къс мрамор, и това парче камък излъчва толкова много нежност, мъка и красота…
„Селска чест“ ми напомня за Пиета. За непоправимото, за безвъзвратната загуба, за любовта, която буди гняв и ярост и копнеж по смъртта и по Бог. Цялата тази трагична нежност, самота и отчаяние – насред празника, кипналата пролет, множеството от безразлични хора в празнични дрехи, сладките деца, сладките звуци.

Гергана Русекова е Сантуца. Тя е отхвърлена, пренебрегната, изоставена, без чест и без любов. Чувала бях името Сантуца и съм си мислила – леле, какво глупаво име, едно такова пренебрежително и смешно ми звучи. Не, кажи честно, без да познаваш жените, с кого би искал да имаш любовна афера – с жена на име Кармен или с жена на име Сантуца?

Обаче, знаете ли, постепенно, с напредването на действието, те вече не я наричат Сантуца, а Санта. Може да е случайно. Не знам, не познавам тънкостите на италианския език. Но може и да не е случайно. Санта.

Тя е съвсем сама, без подкрепа от никого, потъва в земята от срам, унижение, разочарование и тъга. Тя живее в някакво тъпо италианско село, да му се не види!

Гергана Русекова е прекрасна.

Гласът й, присъствието й, цялата емоция, която излъчва. Затова не искам да пиша за нищо друго. Не можех да откъсна очи от нея, тя ми беше най-важното, в моето преживяване, заради нея ще отида на следващото представление.

По същата причина съжалявам малко, че останах за „Делвата“. Беше веселко и целият балет беше лекокрил и развлекателен, но аз бих искала да си тръгна с операта в ума и в сърцето. Те ме разсеяха, а аз не исках това.

Хайде да ходим на опера! Вярно, рисковано е в тази поледица и в студа, но балерините и певците рискуват много повече от нас. За нас операта е красиво преживяване, смислено развлечение, три прелестни часа от живота ни. За тях операта е тяхната съдба. И те са там.

И нека да споделя нещо прекрасно, което ми изпрати Яница Нешева:
Вижте как този диригент преживява музиката.

„Кармен“ и българското образование

Тъй се случи в моя живот, че станах на 40 +, а нищо не разбирам от опера.
Спомням си топлите следобеди, аз съм малка, в кухнята сме самички с баба ми, майка Мими, така й виках, кой на работа, кой на училище, само двете сме си, по радиото съобщават нивото на река Дунав в сантиметри, а после започва предаване с класическа музика и майка Мими неизменно казва „Ох, смени ги тия, че ме хваща диария.”
От тази изходна позиция, и до наши дни, така и не се случи да опозная операта, за да я обикна. Почти не бях ходила на оперни представления. Слушала съм арии и увертюри (това е най-сладкото и пивкото, нали?) по радиото, по телевизията или онлайн, но като цяло – съвсем бегло и повърхностно. Знам, че има хора, които страстно обичат това изкуство. Знам, че България се слави с най-велики световни изпълнители. И това е.

Преди няколко години реших с ума си, че ще е хубаво за мен поне да опитам, да видя какво е и тогава да реша дали обичам опера. Направих няколко опита с променлив успех.

И ето ме: снощи, с покана за „Кармен” – значи безплатно, заедно с приятелка, да гледам нещо, за което знам, че е много известно и всички са го гледали, или поне твърдят, че са. Не ми липсва елементарна грамотност, за да възприема това, което ще ми поднесат. Малко ми е любопитно. Малко ми е тегаво, че ще стоя там минимум три часа, през които не трябва да говоря и да ям (но пък ще има почивка по средата). Облечена съм прилично, знам, че би могло и още по-прилично, но не съм си дала зор.

Като изключим напредналата за годините ми възраст, аз съм точно в положението на ученик, преди да започне учебната му година в гимназията.

И знаете ли какво?

На мен „Кармен” много ми хареса!

Уляна ми даде покана за опера, която е толкова мелодична, че аз я възприех като песен след песен. Те пееха! Добре, не пееха, както днес се пее на улицата, а по-различно, на места смешно чак – Седни при нас да го почаааакаааааш! Нееее! Той след малко ще дооооййййдееее! О, неееее!
Дрехите им бяха различни от днешните. Известно време отделих да си мисля коя рокля искам да пробвам и къде бих могла да я нося.
Не преливах от почтителност, да ви кажа честно. Ми… Микаела пя като ангел, обаче с тази бутафорна перука, дето й я бяха нахлупили, ми се видя точно като Каубоя С Бялата Шапка – нали, да се сетя, че тя е антипод на Кармен С Естествената Тъмна Коса. Ма моля ве! Рапунцел!
И тъй, в шеги и закачки…
Нямате си представа колко хубаво беше. През цялото време ми беше интересно. Понеже отидох в последния момент, не смогнах да си прочета програмата, а не бях си припомнила либретото и преди това, хем си мислех, че трябва, затова в междучасието, да де, в антракта, веднага прочетох – либретото накратко и мъничко за историята на самата опера.

Бизе е бил с разбито сърце – на премиерата никой не го харесал. Даже приятелката ми Миленка каза, че човекът не могъл да спи след този крах, провал, фиаско и позор, разболял се и скоро след това се споминал от мъка, и не доживял триумфа на „Кармен” само няколко месеца след нещастната премиера. Миличкият Бизе!

И още, там пишеше, че операта е написана през 1875 година. По това време тук сме се готвели за Априлското въстание и най-будните българчета поставяли „Многострадална Геновева”. Не че е състезание, ама ние тук гледаме „Кармен”, а във Франция не съм чула да играят „Геновева”.

И се връщам пак, остават трето и четвърто действие, стори ми се, че минаха за пет минути. Кармен беше много красива и танцувална и артистична (освен в онази сцена, дето тракаше с кастанетите и уж съблазняваше дон Хосе (или Хозе, или Жозе – решете най-накрая, едно ми пеете, друго ми пишете, ми дразня се!!!). Там това съблазняване хич не мина добре, и аз да бях, и аз щях да се прибера в казармата.

И първо Кармен каза, тя си го предупреди, че любовта е дете на бохеми, ако я преследваш – бяга, ако я хванеш – губиш я, и то си е така. Но после ми беше мъчно, че толкова бързо изстина към него. И първо си викам – ето, тя е като мен. А после – ааа, не, аз не съм като нея.

И аз не й повярвах, че тя наистина обича тореадора. Божичко, каква красива музика. Тореадорът беше прекрасен, толкова вълнуващо, и музиката толкова красива. Красиво.

Красиво.

Много ми беше чудно как те говорят за смъртта, и все едно е напълно в реда на нещата дон Хосе да убие Кармен, и не само защото картите така казаха, ами просто явно е нещо естествено, любовсмърт като една дума.

Но когато той я уби и в този миг звучеше победната песен на тореадора…

И сега пак ревнах. Мъчно ми е.

И знаете ли какво стана?

Искам пак да гледам „Кармен”. Със същите изпълнители, с други изпълнители, друга постановка, също трябва да прочета и да намеря какви други опери има от Бизе, искам червена рокля, искам на опера пак.

Но повече от всичко искам децата като влязат в час по литература, да се смеят и да плачат, и да си фантазират, и да бързат да се приберат, за да си дочетат, и не за друго, а само за да имат повече красота в живота си.