Днес е днес

 

Шумът избледнява още с първите стъпки. Мъх. В гората тук-там между преплетените клони се сгромолясва стръмна светлина. Тук мракът е зелен, не дъжд, а лято и спокойствие вали. На светло и открито една затоплена скала посреща едрите дъждовни капки и в същата секунда те изсъхват.
Докато превали, за никъде не бързам. Отблизо наблюдавам как се стича водата. Даже първо не намокря пръстта, а вадите се плъзгат върху нея и понасят на раменете си крилца от мравки, борови игли и семена.
Пукнатините в камъка не се запълват, дъждът долива свежест и вода. Протягам си ръката и я мокря. Измивам си лицето.
Започва да вали и под дърветата. Една студена капка под яката ми. Студено и горещо едновременно. Ако се върна, откъдето съм дошла, след две минути ще съм на алеята, след пет – в града.
Но този дъжд така прилича на приключение – представям си, че трябва да спасявам кожата си, да струпам дом, прикритие, и после да намеря какво да ям. Да открия огъня.
Съвсем сама, в началото на пътя, на гората, на друг живот, на нулата, начисто, без дата, и вече уморена от вековете, които трябва да догоня.
Но днес е днес.  И камъкът пред мен ми заприличва на надгробен камък, под който някой спи – и може да съм аз. По мокрите пукнатини и жили почти разчитам образ на човек, елен, шишарка и светкавица.
Светкавица! Почти веднага – гръм.
Усещам се така проливно мокра, че просто няма смисъл да се крия – освен под камъка.
Но вече ми е рано.

 

Кафене

Любимите ми маси в кафенето са до прозореца. Первазът му е широк, тапициран със златиста изкуствена кожа. В къщата на мечтите ми прозорците ще имат точно такива первази, там ще си седя и ще чета. Ще виждам дървета и цветя. Без съседи. Ще има ъглова стая с прозорци на изток и на юг, за да се крия, когато слънцето е слабо, и да му се наслаждавам, когато е слабо.
Жена, момиче, буболечка, отворила книга, по-голяма от целия й ум, коя си ти, че ще се наслаждаваш на слабостта на слънцето?

Днес любимата ми маса в ъгъла е свободна. Ако седна с лице към заведението, ще виждам всички. Ако избера стола отсреща, ще виждам лицето си в огледалото в ъгъла. То е сложено върху широкия перваз и сбъдва мечтата ми, но не чете книги, а хора. Отразява масата и мен, а зад гърба ми светят лампи, преминават мъже и жени – тук идват предимно възрастни хора – минават като букви пред очите на читател.
Хората, които огледалото чете, приличат на стихотворения. Кратки са – отминават за миг. Вървят изправени, загърнати в дрехите си като в метафори на собствената им представа за себе си. Без да кажат и дума, създават пейзажи и времена. Днес повечето са тежко облечени, черни като мокри клони, а пронизително цикламеният шал на онази госпожа разцепва унилата сутрин като вик за помощ. Огледалото разбира: зима. То чете хора с весели дрехи и уморени чела. Бръчките върху челото на този мъж приличат на празни редове. Баба ми казваше – ако ти е драснато на челото да се обесиш, няма да се удавиш.

Днес вали дъжд, но не е много студено. Отвън, точно пред прозореца, има тясна ивица пръст, но в нея нищо не е посадено. Върху пръстта са подредени саксии. Две сребристозелени иглолистни – кипариси ли ще станете, когато пораснете? – отрупани с дъждовни капки. Вятърът е лек, колкото да разлюлее вейките, и ту една, ту друга капчица вода проблясва. Приискват ми се такива обици.
Между малките кипариси има четири саксии, от които стърчат неопределени пръчки с почернели листа. Само по върховете има по две-три листенца, запазили някакъв цвят – избледняло жълто, поръбено с кафяво. Дъждът подчертава цветовете. В края на една пречупена клонка виси лилаво-кафяво цветче. Приисква ми се да нарисувам тези окаяни и некрасиви бивши цветя. Вместо това ги гледам с широко отворени очи, после бързо се обръщам към огледалото, за да му ги покажа, преди отпечатъкът им да се е изличил от очите ми.

Минувачите отвън са редки. Дрехите им са си просто дрехи, превръщат се в метафори само ако има кой да ги прочете и да ги разгадае.
Вятърът се е засилил, отпивам от забравения си чай – изстинал е.
Вятърът се засили,
чаят ми вече е студен.
Минава момиче с оранжев чорапогащник, оранжева мълния от коленете до ръба на късата й пола, все едно ярка птица ще се излюпи между черните ботуши и черните дрехи.
Една кола прави завой и фаровете й ме посочват с дебелите си жълти показалци.
Обзело ме е силно, особено чувство, че виждам всичко наоколо за първи път, че за първи път виждам дъжд, пръст, прозорец, чаена чаша, ръцете си, купчинка монети – кога съм ги извадила? – подредени по големина, най-горната е бяла, с фигурка на конник. Побутвам купчинката и монетите падат със съскащ звън.
Изправям се внимателно, без да накланям глава, старая се да не мигам – мигнах! – примигвам бързо няколко пъти, обличам палтото си, слагам шапката, заставам права пред огледалото – виж ме – излизам в дъжда, като се опитвам да закрепя това настроение за още няколко мига.

 

 

Непроницаема яснота

Картинка

В бистрите очи на птица, в прозорец без перде, в отраженията във водата. Всичко е пред теб, но е недостижимо; открито, а неразбираемо. После вятърът разбърква отраженията. Нищо не се е случило, няма нужда от напрежение.

Има дни…

 

Има дни, в които красотата
просто се набива на очи
Няма точна, специална дата
и от сутринта не си личи.

В локвите вода по тротоара
скоква подмладеното небе.
Гълъб. Кран. Момиче със цигара.
Църква със проблясващо кубе.

В цветовете, деликатно бледи
или ярки, светлината ври.
На очите просто им се гледа,
на обувките им се върви.

Всяко нещо нежно и възторжено
си показва най-добрия вид.
Ти ли си така предразположен?
От дъжда градът ли е измит?

И когато стане нещо грозно
и от този свят те хване срам,
казвам ти напълно сериозно –
красотата още си е там.

 

 

Така наивно се обичаме…

 

 

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

 

 

Разсеяно и нежно

 Мария

Подстригано поле
със щъркел зад ухото.
Деца със колелета –
забързани, защото

дъждът се е засилил
и всеки миг ще скочи.
Две мравки мерят сили
на каменните плочи.

Два облака се сбутват,
разплискват се небрежно.
Вали – като наужким,
разсеяно и нежно.

Обира прахоляка.
Лозниците изпира.
Развява си байрака,
разкършва се и спира.

 

ТТ

Разрошено поле
със клечки и със драки,
един раздърпан орех
и две-три вехти свраки,

събрани клюн до клюн
да си обменят клюки,
стърнища в цвят тютюн
и прахоляк от скуки.

А облачният свод
изцапан е във сиво
и мравчият народ
бере храна, топливо,

че лято – пък вали
и чуй – ветрецът свири.
Надежда ли? Или…
Дано не се съсири!

🙂

 

Влага

 

Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.

Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.

Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.

И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…

 

Сън

 

В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

 

има нещо лятно

 

Думите ръмят и ромолят
и звукът им те успокоява.
Остани по-дълго този път.
Вечерта изглежда е такава,

че й трябва време. Топлина.
Правена е да се вкусва бавно.
Бялата варосана стена
се изправя свежа и неравна.

В стаята ухае на трева,
на дъски, на хубаво и чисто.
Думите отронват се едва
и не помним кой ги е измислил.

Има нещо лятно във дъжда,
който вън бърбори и се чува.
Гледай как унесено кръжат
няколко прашинки. И потъват.

Тази вечер свети със очи.
Пълна е с очакване беззвучно.
Отдъхни. Постой и помълчи,
и каквото трябва – ще се случи.

 

Дъждът пониква

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.

Жегата пие

 

Жегата пие от мен
и ми взима от влагата,
пари звънтящият ден,
светлината се сляга,
облаци ниски, мъгла
и жужене на пясъци,
страх като остра игла
и тревога на тласъци,
жълта и суха трева,
прах дори под клепачите,
охлюв съм, дишам едва
и не мога да плача.
Въздухът мазен и сух.
Нито лъх от движение.
Гръмва следобедът глух
просто от напрежение.