Разсеяно и нежно

 Мария

Подстригано поле
със щъркел зад ухото.
Деца със колелета –
забързани, защото

дъждът се е засилил
и всеки миг ще скочи.
Две мравки мерят сили
на каменните плочи.

Два облака се сбутват,
разплискват се небрежно.
Вали – като наужким,
разсеяно и нежно.

Обира прахоляка.
Лозниците изпира.
Развява си байрака,
разкършва се и спира.

 

ТТ

Разрошено поле
със клечки и със драки,
един раздърпан орех
и две-три вехти свраки,

събрани клюн до клюн
да си обменят клюки,
стърнища в цвят тютюн
и прахоляк от скуки.

А облачният свод
изцапан е във сиво
и мравчият народ
бере храна, топливо,

че лято – пък вали
и чуй – ветрецът свири.
Надежда ли? Или…
Дано не се съсири!

🙂

 

Влага

 

Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.

Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.

Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.

И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…

 

Сън

 

В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

 

има нещо лятно

 

Думите ръмят и ромолят
и звукът им те успокоява.
Остани по-дълго този път.
Вечерта изглежда е такава,

че й трябва време. Топлина.
Правена е да се вкусва бавно.
Бялата варосана стена
се изправя свежа и неравна.

В стаята ухае на трева,
на дъски, на хубаво и чисто.
Думите отронват се едва
и не помним кой ги е измислил.

Има нещо лятно във дъжда,
който вън бърбори и се чува.
Гледай как унесено кръжат
няколко прашинки. И потъват.

Тази вечер свети със очи.
Пълна е с очакване беззвучно.
Отдъхни. Постой и помълчи,
и каквото трябва – ще се случи.

 

Дъждът пониква

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.

Жегата пие

 

Жегата пие от мен
и ми взима от влагата,
пари звънтящият ден,
светлината се сляга,
облаци ниски, мъгла
и жужене на пясъци,
страх като остра игла
и тревога на тласъци,
жълта и суха трева,
прах дори под клепачите,
охлюв съм, дишам едва
и не мога да плача.
Въздухът мазен и сух.
Нито лъх от движение.
Гръмва следобедът глух
просто от напрежение.

 

Мокро стихотворение

.

 

Утро, много си добро!
Утро, много си красиво!
Дъжд проливен, из ведро,
плисва върху всичко живо,

и дъгите му блестят,
и със светли капки гали
роклята ми на цветя,
цопащите ми сандали.

Мокър и разцъфнал ден
със окъпано начало,
с тъмен кичур, залепен
върху челото ти бяло.

Посивялата трева
във зелено боядисал.
Мокри сме и затова
да се бърза няма смисъл.

Нямам страх и нямам мрак.
Мокрите ти длани сричам.
Утро, заедно сме пак!
Утро, много те обичам!