Когато завали

Мисля за буболечките, щом дъждът завали.
Запъхтените, вечно заети пчели
влизат в някое цвете и забърсват прашеца.
– Почисти си краката! – сопват се на щуреца.
– Наводнение! Прилив! – мравките се катерят.
Дали всички успяват място да си намерят?
Дали плуват и плават? Щом водата ги носи,
дали ритат и цопат със крачката си боси?
Как в калта не залепват. Как откриват дома си.
Как крилата им клепват, щом роса ги наръси.
Сухо кътче на завет дали има за всички.
Как така се оправят във потопа самички.
Как попиват водата от тунелите тесни.
Дали гребват със шепа от потоците пресни.
Дали помнят, чe друг път пак така е валяло.
Дали махват с антенка в настроение вяло,
дали стават тревожни, треперливи, печални,
или с радост се плъзгат по пързалките кални?
О, дали е измислено и добре наредено
във града между плочките, на полето зелено,
всички твари незнайни, всички ситни гадинки,
всички букови сечковци, миризливки, калинки,
дали с тях е късметът, дали имат умение –
всякое буболече да намери спасение?

https://imgur.com/gallery/5Wsxa

Днес е днес

 

Шумът избледнява още с първите стъпки. Мъх. В гората тук-там между преплетените клони се сгромолясва стръмна светлина. Тук мракът е зелен, не дъжд, а лято и спокойствие вали. На светло и открито една затоплена скала посреща едрите дъждовни капки и в същата секунда те изсъхват.
Докато превали, за никъде не бързам. Отблизо наблюдавам как се стича водата. Даже първо не намокря пръстта, а вадите се плъзгат върху нея и понасят на раменете си крилца от мравки, борови игли и семена.
Пукнатините в камъка не се запълват, дъждът долива свежест и вода. Протягам си ръката и я мокря. Измивам си лицето.
Започва да вали и под дърветата. Една студена капка под яката ми. Студено и горещо едновременно. Ако се върна, откъдето съм дошла, след две минути ще съм на алеята, след пет – в града.
Но този дъжд така прилича на приключение – представям си, че трябва да спасявам кожата си, да струпам дом, прикритие, и после да намеря какво да ям. Да открия огъня.
Съвсем сама, в началото на пътя, на гората, на друг живот, на нулата, начисто, без дата, и вече уморена от вековете, които трябва да догоня.
Но днес е днес.  И камъкът пред мен ми заприличва на надгробен камък, под който някой спи – и може да съм аз. По мокрите пукнатини и жили почти разчитам образ на човек, елен, шишарка и светкавица.
Светкавица! Почти веднага – гръм.
Усещам се така проливно мокра, че просто няма смисъл да се крия – освен под камъка.
Но вече ми е рано.

 

Кафене

Любимите ми маси в кафенето са до прозореца. Первазът му е широк, тапициран със златиста изкуствена кожа. В къщата на мечтите ми прозорците ще имат точно такива первази, там ще си седя и ще чета. Ще виждам дървета и цветя. Без съседи. Ще има ъглова стая с прозорци на изток и на юг, за да се крия, когато слънцето е слабо, и да му се наслаждавам, когато е слабо.
Жена, момиче, буболечка, отворила книга, по-голяма от целия й ум, коя си ти, че ще се наслаждаваш на слабостта на слънцето?

Днес любимата ми маса в ъгъла е свободна. Ако седна с лице към заведението, ще виждам всички. Ако избера стола отсреща, ще виждам лицето си в огледалото в ъгъла. То е сложено върху широкия перваз и сбъдва мечтата ми, но не чете книги, а хора. Отразява масата и мен, а зад гърба ми светят лампи, преминават мъже и жени – тук идват предимно възрастни хора – минават като букви пред очите на читател.
Хората, които огледалото чете, приличат на стихотворения. Кратки са – отминават за миг. Вървят изправени, загърнати в дрехите си като в метафори на собствената им представа за себе си. Без да кажат и дума, създават пейзажи и времена. Днес повечето са тежко облечени, черни като мокри клони, а пронизително цикламеният шал на онази госпожа разцепва унилата сутрин като вик за помощ. Огледалото разбира: зима. То чете хора с весели дрехи и уморени чела. Бръчките върху челото на този мъж приличат на празни редове. Баба ми казваше – ако ти е драснато на челото да се обесиш, няма да се удавиш.

Днес вали дъжд, но не е много студено. Отвън, точно пред прозореца, има тясна ивица пръст, но в нея нищо не е посадено. Върху пръстта са подредени саксии. Две сребристозелени иглолистни – кипариси ли ще станете, когато пораснете? – отрупани с дъждовни капки. Вятърът е лек, колкото да разлюлее вейките, и ту една, ту друга капчица вода проблясва. Приискват ми се такива обици.
Между малките кипариси има четири саксии, от които стърчат неопределени пръчки с почернели листа. Само по върховете има по две-три листенца, запазили някакъв цвят – избледняло жълто, поръбено с кафяво. Дъждът подчертава цветовете. В края на една пречупена клонка виси лилаво-кафяво цветче. Приисква ми се да нарисувам тези окаяни и некрасиви бивши цветя. Вместо това ги гледам с широко отворени очи, после бързо се обръщам към огледалото, за да му ги покажа, преди отпечатъкът им да се е изличил от очите ми.

Минувачите отвън са редки. Дрехите им са си просто дрехи, превръщат се в метафори само ако има кой да ги прочете и да ги разгадае.
Вятърът се е засилил, отпивам от забравения си чай – изстинал е.
Вятърът се засили,
чаят ми вече е студен.
Минава момиче с оранжев чорапогащник, оранжева мълния от коленете до ръба на късата й пола, все едно ярка птица ще се излюпи между черните ботуши и черните дрехи.
Една кола прави завой и фаровете й ме посочват с дебелите си жълти показалци.
Обзело ме е силно, особено чувство, че виждам всичко наоколо за първи път, че за първи път виждам дъжд, пръст, прозорец, чаена чаша, ръцете си, купчинка монети – кога съм ги извадила? – подредени по големина, най-горната е бяла, с фигурка на конник. Побутвам купчинката и монетите падат със съскащ звън.
Изправям се внимателно, без да накланям глава, старая се да не мигам – мигнах! – примигвам бързо няколко пъти, обличам палтото си, слагам шапката, заставам права пред огледалото – виж ме – излизам в дъжда, като се опитвам да закрепя това настроение за още няколко мига.

 

 

Непроницаема яснота

Картинка

В бистрите очи на птица, в прозорец без перде, в отраженията във водата. Всичко е пред теб, но е недостижимо; открито, а неразбираемо. После вятърът разбърква отраженията. Нищо не се е случило, няма нужда от напрежение.

Има дни…

 

Има дни, в които красотата
просто се набива на очи
Няма точна, специална дата
и от сутринта не си личи.

В локвите вода по тротоара
скоква подмладеното небе.
Гълъб. Кран. Момиче със цигара.
Църква със проблясващо кубе.

В цветовете, деликатно бледи
или ярки, светлината ври.
На очите просто им се гледа,
на обувките им се върви.

Всяко нещо нежно и възторжено
си показва най-добрия вид.
Ти ли си така предразположен?
От дъжда градът ли е измит?

И когато стане нещо грозно
и от този свят те хване срам,
казвам ти напълно сериозно –
красотата още си е там.

 

 

Така наивно се обичаме…

 

 

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

 

 

Разсеяно и нежно

 Мария

Подстригано поле
със щъркел зад ухото.
Деца със колелета –
забързани, защото

дъждът се е засилил
и всеки миг ще скочи.
Две мравки мерят сили
на каменните плочи.

Два облака се сбутват,
разплискват се небрежно.
Вали – като наужким,
разсеяно и нежно.

Обира прахоляка.
Лозниците изпира.
Развява си байрака,
разкършва се и спира.

 

ТТ

Разрошено поле
със клечки и със драки,
един раздърпан орех
и две-три вехти свраки,

събрани клюн до клюн
да си обменят клюки,
стърнища в цвят тютюн
и прахоляк от скуки.

А облачният свод
изцапан е във сиво
и мравчият народ
бере храна, топливо,

че лято – пък вали
и чуй – ветрецът свири.
Надежда ли? Или…
Дано не се съсири!

🙂

 

Влага

 

Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.

Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.

Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.

И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…

 

Сън

 

В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

 

има нещо лятно

 

Думите ръмят и ромолят
и звукът им те успокоява.
Остани по-дълго този път.
Вечерта изглежда е такава,

че й трябва време. Топлина.
Правена е да се вкусва бавно.
Бялата варосана стена
се изправя свежа и неравна.

В стаята ухае на трева,
на дъски, на хубаво и чисто.
Думите отронват се едва
и не помним кой ги е измислил.

Има нещо лятно във дъжда,
който вън бърбори и се чува.
Гледай как унесено кръжат
няколко прашинки. И потъват.

Тази вечер свети със очи.
Пълна е с очакване беззвучно.
Отдъхни. Постой и помълчи,
и каквото трябва – ще се случи.

 

Дъждът пониква

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.