Заекът Зюмбюл

 

Тихо е да живееш сам.
Заекът Зюмбюл имаше 11 братя и сестри, и майка, и баща, и цялото му детство беше преминало с настъпани уши, нагризана храна и сън поне под пет-шест други спящи зайчета. Голям купон. Пухкаво, вечно заето детство.
Не че беше нещо лошо. Зюмбюл не би се оплакал, не, но да се отдели и да заживее сам беше добро решение.
При това беше първото му решение изобщо!
Една сутрин се събуди рано, стана, излезе от дупката, небето беше яркосиньо, въздухът остър и ароматен като борова игла, и Зюмбюл последва носа си, прекоси цялата поляна, мина под храстите отсреща – това беше границата, нататък не се ходи – но той не спря, после имаше още храсти, полянка, храсти, полянка, храсти, и след това – дървета без брой и без край.
Зюмбюл се спря до една рошава леска. Копна малко пръст – беше рохкава и поддаваше, все едно само това беше чакала. Чудесна пръст, ароматна. Зюмбюл почувства… нещо като… Не знаеше как се казва това чувство: да не си плътно обграден от зайчета и ушите ти да могат да се протегнат в която посока си поискаш, а като погледнеш нагоре, листата на лешника да пропускат тънки слънчеви лъчи.
– Не я знам тази дума – каза на глас Зюмбюл, – но ако намеря думата, чувството ще влезе в нея, и ще остане по-малко от него вътре в мен.
Той легна по гръб и се загледа в трепкащите листа, като се опитваше да отгатне къде ще се промуши следващият слънчев лъч.
И тогава реши да не се връща вкъщи.
Направи си хубава голяма дупка, излишно голяма може би, но не можеше да се насити на широтата. Спеше ту надлъжно, ту напреки, с разперени уши и лапи. Примъкваше вкусотии вътре и си лягаше рано, ядеше в леглото. Наблюдаваше как светлината помръква и тъмнината се сгъстява, и размишляваше за думите, които не знае. Например:
– дума за хрупкането, което се чува, когато дъждовен червей похапва пясък в топъл ден от другата страна на пръстта
– дума за нетърпението, което те обзема, когато видиш на сутринта, че тревата е пораснала с ей толкова от снощи
– дума за малинка, която е зелена, но има и две-три червени топченца от слънчевата страна.
Той знаеше малки прости думи, а чувстваше, че му трябват други, които да съдържат всичко за нещата – уханието и топлината им, която се променя в различните часове на деня, и какво си помисля заек, който ги е зърнал и си е набелязал да се върне пак, за да ги доразгледа в по-спокойно време. Не можеше да няма такива пъстри и многослойни думи, защото нещата бяха такива, а всеки знае, че нещата копнеят да бъдат назовавани точно и цялостно. Беше толкова пренебрежително да кажеш, че изгревът е бил червен. Червен, моля ви се! Все едно да кажеш, че той самият се нарича само З. Или Зю. Или Зюм. Или Зюмб.
Или Юмбюл.
Трънки!
Понякога, най-често следобед, се свиваше на шарена сянка и си мислеше за своето семейство. Изброяваше имената им: Здравка, Златка, Роза, Лайка, Кукуряк, Шипка, Теменужка, Детелин, Подбел, Равнец и Синчец. Питаше се дали се сещат за него. Понякога му се искаше да хукне през храстите и полянките, да ги намери и всичко да им разкаже.
Но си спомняше, че няма думите, които му трябват, затова оставаше на мястото си.
Помръдваше с нос, мачкаше си мека пръст в шепата, ветрецът рошеше опашката му, а думите прелитаха наоколо и кацаха все по-близко.

 

Нещо ще се счупи…

Нещо ще се счупи във ума ти.
Някакъв прозорец ще се трясне.
Изведнъж ще се посипят думи –
нови и различни, и опасни.

Няма да са твои, а пък всъщност
целият във тях ще се отлееш.
И да замълчиш ще стане късно.
От уплаха чак ще се засмееш –

заради това ли беше всичко?
За да дойде точно тази дума?
И ще се изправиш като сричка
пред смъртта и тихата й гума.

Напоследък нещо…

 

Напоследък умът ми,
претоварен, издиша.
Имам мисли, но мътни.
Тях защо да ги пиша?

И мълча, и очаквам,
и трептя, и копнея
за една съвсем кратка,
но кристална идея.

 

Всички думи

 

Всички мои думи вече спят,
както са със вчерашните дрехи.
Прекосихме заедно деня,
пяха ми, със себе си ме взеха,

водиха ме в своите земи,
крихме се от тъмни преследвачи,
бягах, те оставаха сами,
връщах се, те друго вече значеха,

бяха ми и майка, и деца,
в мои отпечатъци са целите,
имахме копита и крила,
бяхме удивителни и смели…

И ако не се събудят пак,
ако изберат съня и мрака,
аз ще се превърна в сън и в мрак,
думите си докато дочакам.

 

Когато хората се разделят

Когато хората се разделят, те трябва да си разделят и думите.

Дадената дума на кого принадлежи?

Можеш ли да казваш „Обичам те” на друг човек, докато твоето „Обичам те” още е заето? То може да е затиснато под купчина книги или да се е овъртолило в паяжини под нощното шкафче. Може и да е излъскано като чук, ако си удрял с него. Или да е избеляло във витринката между кристалните чаши. Все едно, заето е. Може ли да го казваш?

Как си разделяте вашите думи?
Гласът трепва, трябва да ги научи наново. Езикът малко тежи, а устните не артикулират правилно (вече няма да се целуваме, отдавна не сме се целували, трябваше, когато още можехме).

И да си взема думите назад, те вече не са същите думи.

Какво ще правя.
Как може да се мисли без насъщните думи. Мисълта ще върви по тъмни дъждовни тротоари с липсващи плочки от счупени думи и накъдето и да тръгне, ще й бъде студено и страшно дълго време.

Жив да си. Цял да си.
Думата ти на две да не става.

*

Думите нещо…?

Думите не желаят да другаруват с мене.
Викам ги – те нехаят. Или са уморени,

или припряно дращят със химикалки празни.
Лудост ли ги прихваща? Ми ако е заразно?

Друг път, аха да почнат – тропват с краче и спират.
Ама защо пък точно мене ще саботират?

Все пак сме си познати, знам ги какво умеят!
Сменят ли си перата? Пролетно ли линеят?

Никакво

 

Зора без утро, труд без цел
и чувство без посока.
Опитваш се да бъдеш смел
в тревогата дълбока.

Опитваш да останеш прав,
съвсем да не потънеш
във залез розов и лилав,
задушен и бездънен.

Боли от всичко наведнъж,
а някак без причина.
Вали студен и лигав дъжд
върху очи от глина.

В небе от пръст чертаеш знак.
Наказан си сурово –
дълбаеш в думи, пълни с мрак,
и не откриваш слово.

 

 

Градинарство (как се гледат думи)

 

Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.

 

Езикът скита

.

Езикът скита. Среща. Назовава.
Потапя се в безкрайното си детство.
Езикът световете опознава
и приласкава своето наследство.

Надниква и навлиза в чужди тайни.
Целува, гали, вкусва и се влюбва.
Поема на пътуване безкрайно
и радостно, наивно се загубва.

Крещи и тропа. Плъзга се безшумно.
Спестява си, каквото е записал.
Езикът е пастир на кротки думи.
Езикът е ловец на звук и смисъл.

.

Какво става с любовните думи

 

Какво става с любовните думи, когато любовта изчезне?
Повяхват, губят вкус. Свиват се навътре към себе си като кора на ябълка (а ябълката вече я няма).

Дали думите са само амбалаж за смисъла?
Може ли в една и съща дума да наливаш нова любов, пак и пак. Дали думата ще я съхранява добре?
Няма ли любовта да протича и да изветрява в тази стара, предишна дума?
Това старо, предишно тяло…

Има думи като чаши за пиене и думи като бутилки, запушени с корк и залети с восък, заровени в песъчлива почва при раждането на първо внуче. Търсят се.

Търсят се думи не от картон, не от чам, не от брезова кора, не от бук, не обковани. Не от стъкло, не от кристал. Не от пластмаса. Търсят се думи не от стомана. Не от фолио, не от станиол, не от плат, не от кадифе, не от стари вестници.

Търсят се думи от звук, но да траят вечно.

natural-wine-cork-stopper

Търся най-меки думи

Търся най-меки думи –
да кажа, че не издържам.
Мракът тежи върху ми.
Има ли как да свържа

облите, чисти звуци
с грозните, болни мисли?
Криви дървета куцат,
охкат и се разлистват.

Сенките тропат. Пукат
техните стари стави.
Влачат ми страх и скука,
мачкат ме и ме давят.

Толкова съм нещастна,
колкото всички хора.
Търся една прехласната
дума – да проговоря.

Гладно. Студено. Шумно.
Сам-сама. Не заспивам.
Търся си сладки думи.
Даже да са горчиви.

Лесни магнитчета

Видях ги тук и реших да опитам.
Става 🙂
Стъкълца – от Джъмбо, от цветарниците или от зоомагазините (за дъна на аквариуми). Лепилото, което аз ползвах, е от книжарницата, Moment universal classic. Жълтее, но е прозрачно. Магнитът е от нарязан на парченца стар магнит, като тези от данонино, а в магазините за мъниста има и други, кръгли, много по-здрави. Списанието е „Родители“, бр.11/2004 – страницата с писма от читатели.