Събудих се от тишината.
Да имат много здраве онези, които все се оплакват, че шумът им пречи да спят.
Тази тишина буквално пламтеше с невидими пламъци. Усещах я плътна и тежка като възглавница, притисната към лицето ми. Цяла нощ чувах бумтенето на пулса си, свистенето на дъха, шумоленето на дрехите и завивката.
На сутринта ми стана малко по-леко. Протегнах се, дръпнах ципа на палатката и светлината се изсипа върху очите ми. Напипах обувките си и ги обух. После се изправих.
Снощи навлязох в мъртвата гора по мръкнало и вървях сред сухите дървета, докато краката ми отказаха. Сега, на дневна светлина, гледката беше омагьосваща.
Всичко беше бяло като гипс. Дърветата се извисяваха на 25-30 метра височина, съвършено бели и безжизнени. Мекият, пружиниращ, хлъзгав килим от опадали иглички също беше искрящо бял. Далече горе небето синееше и цветът му ми се видя неприличен, все едно си прави нагли експерименти, надвесено над бялата гора.
Сведох поглед – ръцете ми червенееха, а дрехите ми – зелено, черно – бяха като дупки в реалността.
Надигнах бутилката и изчаках търпеливо, докато последната малка капка вода колебливо се стече и капна в устата ми – това ще е закуската днес… Тръснах глава, за да прогоня грозните мисли, с няколко движения свих палатката и тръгнах.
На запад.
От шестнайсет дни не бях срещал човек. Преди десет дни видях сърна – беше мъртва, а трупът й лежеше недокоснат от хищници, помислих, че е отровена.
Последната птица, която прелетя… това беше преди 4 дни, докато си наливах вода от последния поток между скалите. Вече нямаше път назад за мен.
Постоянно поглеждах компаса, вграден в дръжката на ножа ми, а стрелката трепкаше, все едно всички посоки я плашат.
Особено запад.
Реших да изоставя палатката. Вече усещах дори тежестта на дрехите си. Залитнах, опрях се на един от мъртвите тебеширено бели стволове и седнах на земята. Свалих презрамките от раменете си – лявата, дясната – и раницата полегна до мен. Прииска ми се да я прегърна като жена, да я милвам, да плача върху нея, докато заспя и умра.
Легнах по очи. Погледнах белотата от упор. Близнах сухите клечки, имаха вкус на тебешир. Нищо не полепна по втвърдения ми, сух език. Изведнъж потръпнах от погнуса – не заради нечовешката мъртва пръст, а заради гадния ми език, който я допира.
Надигнах се – на лакти, на длани, на колене, изправих се и продължих.
Само с ножа. Ножът знае къде е запад. Запад е нож. Ножът е компас е запад.
Игличките попиваха всеки шум, в равномерното бяло очите ми бяха болезнени и безполезни.
Продължих със затворени очи и протегнати ръце, ножът в лявата.
Дясната ми длан опря в нещо меко. Отворих очи (чух шушкането на клепачите по сухите си очни ябълки).
Дълбоко, великолепно, сочно виолетово.
Примигнах. Погледнах напред, после нагоре, нагоре, нагоре.
Отдръпнах длан.
– Добър ден! Намери ме, честито! – благо ми се усмихна последният дракон на планетата и ми подаде чаша вода.
Мария Донева 