Плетът бе силен, верен страж
на къща с дворче и гараж,
цъфтеше тук-таме цветенце,
красива майка със детенце
играеха навън отпред,
и чувстваше се този плет
полезен и необходим.
Но както се разсейва дим
и както ронят се листата,
търкулнаха се времената,
детенцето добро порасна
и къщичката стана тясна,
а щом семейството замина
задълго някъде в чужбина,
прозорчетата ослепяха,
цветята кротко прецъфтяха
тревата избуя висока.
Издигнаха се пет-шест блока,
закриха слънцето над двора,
напълни се със чужди хора,
нагъсто като във консерви,
сърдити, с възпалени нерви,
ръмжащи грубо думи остри.
И къщичката като остров
остана, старичка и ниска.
Автомобилен шум я плиска.
Но верният й плет я скрива
и шепне й, че е красива.
Той я закриля, жив и див,
висок и рошав и бодлив,
като пират с брада стърчаща,
замахва с нокти, с кука хваща,
последен жив от свят предишен,
безстрашен, страшен и излишен.
Tag Archives: дом
Столът
Столът изнервен във стаята чака.
Ситно пристъпва. На четири крака
лази по пода и тъпче килима.
Страда за нещо и мъка си има.
Другите мебели кротичко спят.
Скърцат насън. Гладко сресан на път,
спуска прозорецът руси завеси.
Столът приритва: – Ела си! Къде си?
Паякът ъглите е омагьосал.
И конфитюрът се е захаросал.
И горе-долу ръмжи асансьорът.
Мътят водата ръждата и хлорът.
Корени пуска във прага вратата.
Столът преплита отчаян краката.
Само той – верен сред всички неверни.
С мисли тревожни. С предчувствия черни.
Помни, копнее, очаква… Напразно.
Скука и мъка във жилище празно.
– О, щом си дойдеш във празния хол,
аз ще съм вече не стол, а престол!
Няма те вкъщи, а аз съм бездомен –
пустият дом е студен и огромен,
леден и жегав, зловещ като в ада.
Столът е стол, щом на него се сяда!
В пода вкопал криви четири крака,
гледа към входа, и чака… и чака.
Празници с удължено освобождаване
Картинка
Ани ми писа миналата седмица, че неочаквано е получила коледната ми картичка. Стояла си в пощенската кутия и посрещала-изпращала рекламни листовки като Йоан Кръстител.
Аз пък получих вчера мартеничката от Павел и пожелания, точно каквито искам.
А днес дойде Трети март. По-точно аз отидох до офиса на куриерите да си взема три любими и желани книги на цената само на една от тях, нали Сиела направиха 50% намаление на празника.
Докато прочета и трите книги, все ще ми е Трети март.
Пийте си витамините, мийте си ръцете и слушайте Ела.
На един поглед разстояние
Картинка
Огън от любов
Картинка
Добре.
Не беше хотел, не беше и къща за гости. Бунгало, в което всичко скърца при допир, включително стълбите, подът и стените. Таванът? Лора вдигна ръка, докосна ниския кафяво-сив таван и той отзивчиво изскърца, а лампата се залюля на черния си кабел и нещо в нея звънна.
– Добре.
Къщата се състоеше от една широка стая. На четирите стени имаше по един прозорец, а по первазите им се търкаляха дребни предмети – кибрити, тефтерчета, буркани, кутии, макари. Предметчетата бяха добили общия избелял сиво-кафяв цвят и сякаш се надигаха на пръсти, за да надникнат през прозорците към свободата.
Разбира се, ако свободата е шубрак, който опира в стъклата и закрива цялото небе.
В стаята имаше дървена маса и четири стола. Легло, покрито с одеяло, което някога е било червено. На една закачалка на стената висяха мъжки работни дрехи, кални панталони с провиснали тиранти и издути колене, карирана риза, натъпкана в друг панталон, опираше с ръкав пода. Две разкривени подпетени обувки стояха мирно една до друга пред дълъг черен ботуш с отпрано бомбе, легнал като смъртник.
На рафта с домакински съдове едно метално канче блещукаше и угасваше от сянката на клоните отвън.
Лора прекрачи напред и срита някаква кофа.
– Добре.
Интересно, че не усещаше нито страх, нито паника. Трябваше да прекара нощта тук. Не беше мръсно, дори миризмата в стаята беше свежа – на дърво и на вятър. Мястото изглеждаше изоставено отдавна и я чакаше. Или поне не се опитваше да я отблъсне.
Нито пък се мъчеше да й се хареса.
Лора се огледа за ключ за лампата. Беше старомоден, с малко лостче и кабел, който пълзеше от него по стената и тавана до лампата. Лора натисна лостчето, то щракна, кутийката му скръцна, но лампата не светна.
– Добре.
Обърна се назад към вратата и с крайчеца на окото си долови движение. На перваза на отсрещния прозорец имаше огледало – осмоъгълно, сивкаво, с кафяви петна. Тя го вдигна и се огледа. През праха и мрежата от пукнатини я гледаха две големи спокойни очи.
– Добре.
Остави огледалото с нежелание, все едно оставя лицето си на перваза, и излезе за багажа.
Сакът й беше легнал като куче до сивата циментова чешма.
Завъртя крана, той се прокашля и пусна ръждива вода. Лора я остави да изтича и тръгна да обиколи бунгалото.
Храстите бяха превзели цялото пространство, опираха се в дървените стени. Там, където слънцето се беше провирало, имаше гъста висока трева. Нямаше следи от човешка намеса, никакви лехи, саксии, плодни дървета.
– Може би съм първата жена тук. Може би съм последният човек, който ще преспи под този покрив – помисли си Лора и, съвсем необяснимо защо, се почувства добре.
Събирам се
Първо изхвърлиха дрехите, чаршафите, домакинските съдове. За джезвето ме хвана яд, беше подарък от лелята на майка ми. Беше червено отвън и бяло отвътре, с черна дръжка, с три жълти цветя върху издутото коремче и малък чернобял лъв отдолу на дъното. Беше много старо това джезве. Те затова и го изхвърлиха.
Изчистиха основно апартамента. Премахнаха повечето отпечатъци от пръстите ми, все едно съм престъпник, а те – мои съучастници и бързат да заличат всички следи от пръсъствието ми в този дом.
Изтупаха дюшека и възглавниците на дивана. Дадоха големия килим и двете малки килимчета за пране, после ги оставиха навити и загърнати в найлон на пода под прозореца.
Четири златни монети и десетина сребърни, вързани в носна кърпа на бели и зелени квадрати, намериха в бялата чанта от сватбата ми на най-долния рафт в килера. Монетите запазиха, а всичко останало изнесоха и изхвърлиха в специално докаран контейнер. Стъклени буркани, чанти за път, ожулен куфар, полупразни кутии от стари уреди, кутии с копчета и торби с прежда. Книгите запълниха няколко кашона, които потънаха в светлосин микробус и отпътуваха нанякъде. Мога да се закълна, че книгите не искаха да си тръгват. Те се привързват повече, книгите.
Обувките, шапките, палтата. След кратко колебание – и дюшека, защо изобщо го тупаха, щом все пак отиде в боклука.
Взеха лампите от спалнята и хола, нощната ми лампа също. Оставиха една гола крушка да виси в кухненския бокс към хола, и макар че нямам нужда от изкуствена светлина, заболя ме. Не знам по-тъжно и неуютно нещо от гола електрическа лампа и от възглавница без калъфка.
Дръпнаха дебелите завеси, и те изпрани и излъчващи затихващ мирис на последния одрински прах за пране.
И излязоха.
Остана ми малко.
Почти изтрита лепенка с Мики Маус на една плочка над чешмата. Една опустяла саксия, пълна с щипки за пране – напомниха си да я изхвърлят и накрая тя пак си остана на терасата.
Наистина, толкова ли остана?
Сядам на голата пружина на леглото и преминавам през провисналите й рижави къдрици. Рамката й мирише на желязо и има вкус на желязо.
Влизам и излизам от стаите, от стая в стая. На терасата се показвам само нощем. Пъхам ръка в саксията с щипките, моята ръка, моите щипки. Мразя общия коридор и стълбището, не стъпвам там никога. Стоя си вкъщи аз. Вкъщи съм си.
Постепенно се събирам.
Малки частици от мен след лутане си идват от изхвърлените вещи, от семейните монети. Много от мен си дойде от… ясно е откъде. През капака и пръстта. Ясно е, знае се.
Нишки енергия се завързват, заплитат се. Забравени късчета се скупчват с всеки спомен за мен, изпуснат от хлабавите пръсти на нечия памет. Намирам се и се събирам. Няма какво да правя със себе си. Съм.
Ако имах деца, щях да им оставя по нещо. Всичко щях да им оставя.
Но сега, в себе си, се събирам.
Напоследък си лягам в лампата. Представям си, че когато се събера – всичко, съвсем – ще разбера по това, че лампата ще светне.
Тайни кътчета, вода и светлина
Картинка
Работна маса
Картинка
Все някой трябва да бъде работен!
Аз лентяйствам, на мен си ми е добре.
Обаче ми направи впечатление, че от моливите ми взеха да излизат животни, птици, цветни петна, а също и разни безобразия. Моливите ми са като сламки, през които листът всмуква интересни неща, които до преди малко не бяха в стаята.
Как трябва да постъпя?
У дома
Вчера, докато пиехме кафе с доктор Толев и той ми разказваше интересни неща за неандерталците и кроманьонците, една жена от съседната маса се намеси в разговора ни. Много зарадвана, че си говорим на такива теми, тя се извини, че ни прекъсва, но много искаше да сподели, че е изпратила, каквото там трябва (не ща да знам какво), и от National Geogrphic са направили изследване за нейния генотип, проследили са историята на предците й назад в хилядолетията.
Харесвам това.
Харесвам лятото. Фестивалния дух на града, който припламва с повод и без повод и прави спонтанните жестове на хората мили и уместни. Спокойствието.
Непоклатимото усещане, че наистина на този свят сме си вкъщи.
Аз това отдавна го знам, но доказателствата са ми приятни. Милата дама с 0,2% японска кръв е искра в лагерния огън на радостта ми.
Родството ми със света ми дава право да се гордея с всичко хубаво, направено от добрите хора, и ме кара да се срамувам от всяко зло, направено от лошите.
Където и да отида, ще си бъда вкъщи.
Моето племе е разноцветно и населява всички земи и всички царства.
Навсякъде има българи, но то не ми е най-важното. Разполагам с неоспоримо доказателство, че навсякъде има любители на книгите, на стихотворенията и на парцалените животни. Съдя по това, от къде хората надникват в блога ми.
Да.
Зимен следобед
Ще се отвърне въздухът.
Ще гледа на другаде, към други стаи,
към друго време, от което
остана малко топлина.
Ще се отвърне и ще вдъхна
от мекотата му бездънна.
И може да разгърна книга,
а тя да ме загърне в думи.
В саксиите ще се изнежват
растенията безгръбначни.
Не знам какво, но ще очаквам.
И нищо няма да се случи.
Родна стряха (звуци)
Припаднах в стихотворение.
Вчера, докато пътувах в автобус 305, а някъде зад мен едно мъничко момиченце мрънкаше „Их, деее…”, когато майка му прекалеше със закачките и целувките, а аз гледах познатите сгради и улиците край Ситняково. Точно тогава припаднах в стихотворението, в края му.
Къщичке на дните златни,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!
Първо забелязах, че си повтарям тези четири реда. Опипвах с език звука им вътре в устата си. Те бяха като четири меки стени, като кадифена кутия, а аз ги допирах с възглавничките на пръстите си. Всичко беше кафяво, бяло и златно по ръбчетата, златно имаше и когато присвия очи.
Къщичката беше топла и малка като напръстник, а аз бях колкото пчела.
Нищо не скърцаше и нищо не дращеше. Ъглите бяха заоблени и чисти като след много дълга употреба. Стъпалата бяха издълбани от стъпки по средата. Нямаше на какво да се ударя, нямаше какво да ме разплаче. Къщичката беше прегръдка.
Аз усетих, че е от звука.
Проверих звуците. Бях като дете, прегърнато от майка си, което с ръце, омекнали от идващия сън, си играе с гердана й.
к – шт – чк – н – дн – т – ЗЛА – тн
к – т – СВ – д – н – м – л
З – Ц – Р – СК – т – п – л – т
н – б – х – т – см – н – л
Какви меки звукове са наредени, като добре сварени бобени зърна – помислих си в унес.
Колко много Е и И, жълти и червени като свещички.
А съгласните в съгласие, със земни цветове, като домашно изтъкани (искам и аз да мога да тъка). Преобладаващо беззвучни, дори Д се е притулило до Н, за да не изпъква, а М е притиснало до себе си едно от двете С и го смекчава.
Усетих къде ми просветват звучните съгласни. В „златни” – като летен следобед и като детска коса златни (като Елдорадо!, златната страна, в която се попадаш случайно, тръгваш си от любопитство към останалия свят, а после цял живот копнееш да се върнеш – надигна глава ученото ми Аз, но аз го тупнах по темето да млъкне сега и то млъкна).
Усетих колко много ми трябва тази искрица в ЗЛатни, за да не стане скучен редът… и голяма обич усетих в СВиден. Кой може да се нарече беден, ако си спомня как го е прегръщала баба му, ако си е имал майка да го обича, ако е бил дете поне веднъж…
Този куплет е като бебешка кошара, като детски кът, обезопасен и защитен. Закътан куплет с кратки редове, колкото да побере едно детенце.
На едно място само повява друг вятър, и то влиза през едни зирки (между дъските на вратата ли?) – ЗЦРС. Тези светли, сочещи нагоре, малко остри звуци се отделят в плътта на стиха, приличат на вълна, която се надига и после меко се разбива в пясък. В тях има пожелаване – и отказване. Посягане – и меко отпускане на ръката. Поглед натам – и оттегляне – и се смекчават и приглъхват в К и Т.
За момент се поколебах – последният ред не е ли „аз не бих те сменил” – но после реших, че не – това аз би пуснало излишна светлина. То би принадлежало на възрастния, който си спомня за къщата, не на детето, което е част от нея. Но знам ли…
къщичке на дните златни,
кът свиден и мил,
и за царските палати
не бих те сменил
После излязох от стихотворението, спирка, гара, влак – и се прибрах при татко и майка вкъщи.
Мляко
Като дебела балерина,
която тръгва с бавна крачка,
ръба на тенджерата мина,
без пяната си да омачка,
надигна се на меки дипли,
и без да мисли, без да чака,
с горещ и нежен шепот кипна
забравеното прясно мляко.
Стана ли голяма…
Стана ли голяма,
ще съм поетеса.
Хубавите думи
ще ги знам къде са.
И като потрябват,
мога да ги викна.
В кръгчето на О-то
мога да надникна.
В шатрата на А-то
мога да се мушна.
Плаче ли Ер малък,
мога да го гушна.
С чисти бели думи
дом ще си направя.
Ще се излекувам
с думичката Здраве.
Ще говоря вкусно
с думи благи, обли.
И каквото чувствам,
ще го кръстя Обич.
Сън
В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.
В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.
Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,
крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.
В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.
Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.
Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,
и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.