У дома

Вчера, докато пиехме кафе с доктор Толев и той ми разказваше интересни неща за неандерталците и кроманьонците, една жена от съседната маса се намеси в разговора ни. Много зарадвана, че си говорим на такива теми, тя се извини, че ни прекъсва, но много искаше да сподели, че е изпратила, каквото там трябва (не ща да знам какво), и от National Geogrphic са направили изследване за нейния генотип, проследили са историята на предците й назад в хилядолетията.
Харесвам това.
Харесвам лятото. Фестивалния дух на града, който припламва с повод и без повод и прави спонтанните жестове на хората мили и уместни. Спокойствието.
Непоклатимото усещане, че наистина на този свят сме си вкъщи.
Аз това отдавна го знам, но доказателствата са ми приятни. Милата дама с 0,2% японска кръв е искра в лагерния огън на радостта ми.
Родството ми със света ми дава право да се гордея с всичко хубаво, направено от добрите хора, и ме кара да се срамувам от всяко зло, направено от лошите.
Където и да отида, ще си бъда вкъщи.
Моето племе е разноцветно и населява всички земи и всички царства.
Навсякъде има българи, но то не ми е най-важното. Разполагам с неоспоримо доказателство, че навсякъде има любители на книгите, на стихотворенията и на парцалените животни. Съдя по това, от къде хората надникват в блога ми.
Да.

Зимен следобед

 

Ще се отвърне въздухът.
Ще гледа на другаде, към други стаи,
към друго време, от което
остана малко топлина.
Ще се отвърне и ще вдъхна
от мекотата му бездънна.
И може да разгърна книга,
а тя да ме загърне в думи.
В саксиите ще се изнежват
растенията безгръбначни.
Не знам какво, но ще очаквам.
И нищо няма да се случи.

 

Родна стряха (звуци)

Припаднах в стихотворение.

Вчера, докато пътувах в автобус 305, а някъде зад мен едно мъничко момиченце мрънкаше „Их, деее…”, когато майка му прекалеше със закачките и целувките, а аз гледах познатите сгради и улиците край Ситняково. Точно тогава припаднах в стихотворението, в края му.

Къщичке на дните златни,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!

Първо забелязах, че си повтарям тези четири реда. Опипвах с език звука им вътре в устата си. Те бяха като четири меки стени, като кадифена кутия, а аз ги допирах с възглавничките на пръстите си. Всичко беше кафяво, бяло и златно по ръбчетата, златно имаше и когато присвия очи.

Къщичката беше топла и малка като напръстник, а аз бях колкото пчела.

Нищо не скърцаше и нищо не дращеше. Ъглите бяха заоблени и чисти като след много дълга употреба. Стъпалата бяха издълбани от стъпки по средата. Нямаше на какво да се ударя, нямаше какво да ме разплаче. Къщичката беше прегръдка.

Аз усетих, че е от звука.
Проверих звуците. Бях като дете, прегърнато от майка си, което с ръце, омекнали от идващия сън, си играе с гердана й.

к – шт – чк – н – дн – т – ЗЛА – тн
к – т – СВ – д – н – м – л
З – Ц – Р – СК – т – п – л – т
н – б – х – т – см – н – л

Какви меки звукове са наредени, като добре сварени бобени зърна – помислих си в унес.

Колко много Е и И, жълти и червени като свещички.

А съгласните в съгласие, със земни цветове, като домашно изтъкани (искам и аз да мога да тъка). Преобладаващо беззвучни, дори Д се е притулило до Н, за да не изпъква, а М е притиснало до себе си едно от двете С и го смекчава.

Усетих къде ми просветват звучните съгласни. В „златни” – като летен следобед и като детска коса златни (като Елдорадо!, златната страна, в която се попадаш случайно, тръгваш си от любопитство към останалия свят, а после цял живот копнееш да се върнеш – надигна глава ученото ми Аз, но аз го тупнах по темето да млъкне сега и то млъкна).

Усетих колко много ми трябва тази искрица в ЗЛатни, за да не стане скучен редът… и голяма обич усетих в СВиден. Кой може да се нарече беден, ако си спомня как го е прегръщала баба му, ако си е имал майка да го обича, ако е бил дете поне веднъж…
Този куплет е като бебешка кошара, като детски кът, обезопасен и защитен. Закътан куплет с кратки редове, колкото да побере едно детенце.

На едно място само повява друг вятър, и то влиза през едни зирки (между дъските на вратата ли?) – ЗЦРС. Тези светли, сочещи нагоре, малко остри звуци се отделят в плътта на стиха, приличат на вълна, която се надига и после меко се разбива в пясък. В тях има пожелаване – и отказване. Посягане – и меко отпускане на ръката. Поглед натам – и оттегляне – и се смекчават и приглъхват в К и Т.

За момент се поколебах – последният ред не е ли „аз не бих те сменил” – но после реших, че не – това аз би пуснало излишна светлина. То би принадлежало на възрастния, който си спомня за къщата, не на детето, което е част от нея. Но знам ли…
къщичке на дните златни,
кът свиден и мил,
и за царските палати
не бих те сменил

После излязох от стихотворението, спирка, гара, влак – и се прибрах при татко и майка вкъщи.

Мляко

 

Като дебела балерина,
която тръгва с бавна крачка,
ръба на тенджерата мина,
без пяната си да омачка,

надигна се на меки дипли,
и без да мисли, без да чака,
с горещ и нежен шепот кипна
забравеното прясно мляко.

 

Стана ли голяма…

 

Стана ли голяма,
ще съм поетеса.
Хубавите думи
ще ги знам къде са.

И като потрябват,
мога да ги викна.
В кръгчето на О-то
мога да надникна.

В шатрата на А-то
мога да се мушна.
Плаче ли Ер малък,
мога да го гушна.

С чисти бели думи
дом ще си направя.
Ще се излекувам
с думичката Здраве.

Ще говоря вкусно
с думи благи, обли.
И каквото чувствам,
ще го кръстя Обич.

 

Сън

 

В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

 

Към три часа…

 

 

Понякога семейството е бреме –
например щом най-трудната задача
е да намериш подходящо време
на воля насаме да си поплачеш.

Към три часа, в среднощна тъмна доба.
Светът замлъква, плътен и спокоен.
В леглото ми е тихо като в гроба
и цялата тъга е само моя.

През стаи три в четвърта татко хърка.
Детенцето ми спи, добре завито.
Да видим: днес какво отново сбърках.
И както във леглото си съм скрита,

очи затварям и отново виждам
лица, които лъжат и се мръщят.
Тревогите зарадвани прииждат
и във ума ми са си като вкъщи.

А после като дребни таралежи
тревогите се кротват уморени.
Дъхът на тишината става нежен
и става топло и уютно в мене.

*