Събирам се

 

Първо изхвърлиха дрехите, чаршафите, домакинските съдове. За джезвето ме хвана яд, беше подарък от лелята на майка ми. Беше червено отвън и бяло отвътре, с черна дръжка, с три жълти цветя върху издутото коремче и малък чернобял лъв отдолу на дъното. Беше много старо това джезве. Те затова и го изхвърлиха.
Изчистиха основно апартамента. Премахнаха повечето отпечатъци от пръстите ми, все едно съм престъпник, а те – мои съучастници и бързат да заличат всички следи от пръсъствието ми в този дом.
Изтупаха дюшека и възглавниците на дивана. Дадоха големия килим и двете малки килимчета за пране, после ги оставиха навити и загърнати в найлон на пода под прозореца.
Четири златни монети и десетина сребърни, вързани в носна кърпа на бели и зелени квадрати, намериха в бялата чанта от сватбата ми на най-долния рафт в килера. Монетите запазиха, а всичко останало изнесоха и изхвърлиха в специално докаран контейнер. Стъклени буркани, чанти за път, ожулен куфар, полупразни кутии от стари уреди, кутии с копчета и торби с прежда. Книгите запълниха няколко кашона, които потънаха в светлосин микробус и отпътуваха нанякъде. Мога да се закълна, че книгите не искаха да си тръгват. Те се привързват повече, книгите.
Обувките, шапките, палтата. След кратко колебание – и дюшека, защо изобщо го тупаха, щом все пак отиде в боклука.
Взеха лампите от спалнята и хола, нощната ми лампа също. Оставиха една гола крушка да виси в кухненския бокс към хола, и макар че нямам нужда от изкуствена светлина, заболя ме. Не знам по-тъжно и неуютно нещо от гола електрическа лампа и от възглавница без калъфка.
Дръпнаха дебелите завеси, и те изпрани и излъчващи затихващ мирис на последния одрински прах за пране.
И излязоха.
Остана ми малко.
Почти изтрита лепенка с Мики Маус на една плочка над чешмата. Една опустяла саксия, пълна с щипки за пране – напомниха си да я изхвърлят и накрая тя пак си остана на терасата.
Наистина, толкова ли остана?
Сядам на голата пружина на леглото и преминавам през провисналите й рижави къдрици. Рамката й мирише на желязо и има вкус на желязо.
Влизам и излизам от стаите, от стая в стая. На терасата се показвам само нощем. Пъхам ръка в саксията с щипките, моята ръка, моите щипки. Мразя общия коридор и стълбището, не стъпвам там никога. Стоя си вкъщи аз. Вкъщи съм си.
Постепенно се събирам.
Малки частици от мен след лутане си идват от изхвърлените вещи, от семейните монети. Много от мен си дойде от… ясно е откъде. През капака и пръстта. Ясно е, знае се.
Нишки енергия се завързват, заплитат се. Забравени късчета се скупчват с всеки спомен за мен, изпуснат от хлабавите пръсти на нечия памет. Намирам се и се събирам. Няма какво да правя със себе си. Съм.
Ако имах деца, щях да им оставя по нещо. Всичко щях да им оставя.
Но сега, в себе си, се събирам.
Напоследък си лягам в лампата. Представям си, че когато се събера – всичко, съвсем – ще разбера по това, че лампата ще светне.

 

 

Работна маса

Картинка

 

Все някой трябва да бъде работен!
Аз лентяйствам, на мен си ми е добре.
Обаче ми направи впечатление, че от моливите ми взеха да излизат животни, птици, цветни петна, а също и разни безобразия. Моливите ми са като сламки, през които листът всмуква интересни неща, които до преди малко не бяха в стаята.

Как трябва да постъпя?

 

 

У дома

Вчера, докато пиехме кафе с доктор Толев и той ми разказваше интересни неща за неандерталците и кроманьонците, една жена от съседната маса се намеси в разговора ни. Много зарадвана, че си говорим на такива теми, тя се извини, че ни прекъсва, но много искаше да сподели, че е изпратила, каквото там трябва (не ща да знам какво), и от National Geogrphic са направили изследване за нейния генотип, проследили са историята на предците й назад в хилядолетията.
Харесвам това.
Харесвам лятото. Фестивалния дух на града, който припламва с повод и без повод и прави спонтанните жестове на хората мили и уместни. Спокойствието.
Непоклатимото усещане, че наистина на този свят сме си вкъщи.
Аз това отдавна го знам, но доказателствата са ми приятни. Милата дама с 0,2% японска кръв е искра в лагерния огън на радостта ми.
Родството ми със света ми дава право да се гордея с всичко хубаво, направено от добрите хора, и ме кара да се срамувам от всяко зло, направено от лошите.
Където и да отида, ще си бъда вкъщи.
Моето племе е разноцветно и населява всички земи и всички царства.
Навсякъде има българи, но то не ми е най-важното. Разполагам с неоспоримо доказателство, че навсякъде има любители на книгите, на стихотворенията и на парцалените животни. Съдя по това, от къде хората надникват в блога ми.
Да.

Зимен следобед

 

Ще се отвърне въздухът.
Ще гледа на другаде, към други стаи,
към друго време, от което
остана малко топлина.
Ще се отвърне и ще вдъхна
от мекотата му бездънна.
И може да разгърна книга,
а тя да ме загърне в думи.
В саксиите ще се изнежват
растенията безгръбначни.
Не знам какво, но ще очаквам.
И нищо няма да се случи.

 

Родна стряха (звуци)

Припаднах в стихотворение.

Вчера, докато пътувах в автобус 305, а някъде зад мен едно мъничко момиченце мрънкаше „Их, деее…”, когато майка му прекалеше със закачките и целувките, а аз гледах познатите сгради и улиците край Ситняково. Точно тогава припаднах в стихотворението, в края му.

Къщичке на дните златни,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!

Първо забелязах, че си повтарям тези четири реда. Опипвах с език звука им вътре в устата си. Те бяха като четири меки стени, като кадифена кутия, а аз ги допирах с възглавничките на пръстите си. Всичко беше кафяво, бяло и златно по ръбчетата, златно имаше и когато присвия очи.

Къщичката беше топла и малка като напръстник, а аз бях колкото пчела.

Нищо не скърцаше и нищо не дращеше. Ъглите бяха заоблени и чисти като след много дълга употреба. Стъпалата бяха издълбани от стъпки по средата. Нямаше на какво да се ударя, нямаше какво да ме разплаче. Къщичката беше прегръдка.

Аз усетих, че е от звука.
Проверих звуците. Бях като дете, прегърнато от майка си, което с ръце, омекнали от идващия сън, си играе с гердана й.

к – шт – чк – н – дн – т – ЗЛА – тн
к – т – СВ – д – н – м – л
З – Ц – Р – СК – т – п – л – т
н – б – х – т – см – н – л

Какви меки звукове са наредени, като добре сварени бобени зърна – помислих си в унес.

Колко много Е и И, жълти и червени като свещички.

А съгласните в съгласие, със земни цветове, като домашно изтъкани (искам и аз да мога да тъка). Преобладаващо беззвучни, дори Д се е притулило до Н, за да не изпъква, а М е притиснало до себе си едно от двете С и го смекчава.

Усетих къде ми просветват звучните съгласни. В „златни” – като летен следобед и като детска коса златни (като Елдорадо!, златната страна, в която се попадаш случайно, тръгваш си от любопитство към останалия свят, а после цял живот копнееш да се върнеш – надигна глава ученото ми Аз, но аз го тупнах по темето да млъкне сега и то млъкна).

Усетих колко много ми трябва тази искрица в ЗЛатни, за да не стане скучен редът… и голяма обич усетих в СВиден. Кой може да се нарече беден, ако си спомня как го е прегръщала баба му, ако си е имал майка да го обича, ако е бил дете поне веднъж…
Този куплет е като бебешка кошара, като детски кът, обезопасен и защитен. Закътан куплет с кратки редове, колкото да побере едно детенце.

На едно място само повява друг вятър, и то влиза през едни зирки (между дъските на вратата ли?) – ЗЦРС. Тези светли, сочещи нагоре, малко остри звуци се отделят в плътта на стиха, приличат на вълна, която се надига и после меко се разбива в пясък. В тях има пожелаване – и отказване. Посягане – и меко отпускане на ръката. Поглед натам – и оттегляне – и се смекчават и приглъхват в К и Т.

За момент се поколебах – последният ред не е ли „аз не бих те сменил” – но после реших, че не – това аз би пуснало излишна светлина. То би принадлежало на възрастния, който си спомня за къщата, не на детето, което е част от нея. Но знам ли…
къщичке на дните златни,
кът свиден и мил,
и за царските палати
не бих те сменил

После излязох от стихотворението, спирка, гара, влак – и се прибрах при татко и майка вкъщи.

Мляко

 

Като дебела балерина,
която тръгва с бавна крачка,
ръба на тенджерата мина,
без пяната си да омачка,

надигна се на меки дипли,
и без да мисли, без да чака,
с горещ и нежен шепот кипна
забравеното прясно мляко.