У дома

Вчера, докато пиехме кафе с доктор Толев и той ми разказваше интересни неща за неандерталците и кроманьонците, една жена от съседната маса се намеси в разговора ни. Много зарадвана, че си говорим на такива теми, тя се извини, че ни прекъсва, но много искаше да сподели, че е изпратила, каквото там трябва (не ща да знам какво), и от National Geogrphic са направили изследване за нейния генотип, проследили са историята на предците й назад в хилядолетията.
Харесвам това.
Харесвам лятото. Фестивалния дух на града, който припламва с повод и без повод и прави спонтанните жестове на хората мили и уместни. Спокойствието.
Непоклатимото усещане, че наистина на този свят сме си вкъщи.
Аз това отдавна го знам, но доказателствата са ми приятни. Милата дама с 0,2% японска кръв е искра в лагерния огън на радостта ми.
Родството ми със света ми дава право да се гордея с всичко хубаво, направено от добрите хора, и ме кара да се срамувам от всяко зло, направено от лошите.
Където и да отида, ще си бъда вкъщи.
Моето племе е разноцветно и населява всички земи и всички царства.
Навсякъде има българи, но то не ми е най-важното. Разполагам с неоспоримо доказателство, че навсякъде има любители на книгите, на стихотворенията и на парцалените животни. Съдя по това, от къде хората надникват в блога ми.
Да.

Мъчително влюбване…

Мария:

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

 

Доктор Толев:

Мъчително влюбване. Ала защо ли
двамата с тебе – безлисти тополи

тръпнем от вятъра, който ни свежда,
слушаме лошото – то ни нарежда

вече да спираме още да искаме,
да се научим плача да потискаме,

да се страхуваме в дългите нощи,
да премълчаваме – трябва ли още

да се задават горчиви въпроси,
взор да отваряме, който да проси

топло да дойде – а кой е отсреща?
И затова ли внезапно ни среща

мъчително влюбване – за да изпита
как сме със чашата… вече изпита…

Висок и кльощав…

 

 

Мария:

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

 

 

Доктор Толев:

Че било кръст…
а сетне – храсти, троскот…
Какво пък странно има във това?
Трева,
и мекото ухание на пръст,
и всичко се нарежда адски просто…

 

 

Мария:

И лягаш да поспиш сред аромат
на чай, и да протегнеш гладки кости.
Какъв разкош – да нямаш път назад,
да си у вас, да не очакваш гости.

Да си пристигнал. Много отдалеч
да идва само приглушено ехо
от тъжна или неспокойна реч,
а ти да нямаш нужда от утеха.

 

 

Доктор Толев:

И не е важно времето навън
а в случая отгоре падат листи –
безшумно, акуратно – като сън,
защото тъй природата се чисти.

И няма вече тръгване и път,
редът напред е повече от скромен –
изчистен от тревоги и от плът,
оставаш само с името си: спомен…

 

 

През ноември – топло време

 

Мария:

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.
 

Доктор Толев:

Пак ноември. Този път
случи се на кръстопът.

Уж е слънчево, пък хладно.
Есенно, но някак гладно.

Вече няма сладък плод,
вече всичкият народ

се скатава в кафенета,
а по улиците кретат

тук-там дядовци и бабки.
Знаят, дните им са кратки,

та разбързано ги срещат.
То… същото и аз усещам…

 

Ако не говоря за пейзажа…

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

Т.Т.:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.
Ами да! 🙂

Мария:

Даже и размазани обаче,
някои гадинки хапят лошо.
Други, без да си ги пипнал, плачат.
Трети мигат с погледи кокоши.

И сърцето обезоръжено,
всеки миг заето да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти,
и не иска никой да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

И само от всичко се откъсва,
по-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

08.09.2011

А тиквичката…

 

Мария

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

 

Тошко 

А тиквичката скрива се във тор.
Тя мястото си знае – край стобора.
Присъствува почти във всеки двор
със мисия да храни доста хора.

За тиквичката няма празен ден.
Заета е с растеж, да дебелее.
Защото знае – чака я леген,
във който ще я режат щом узрее.

За тиквичката няма капка шанс
да чуе думи, пълнени със нежност.
Един банален, делничен каданс,
със скромен епилог, по принадлежност.
🙂

13.07.2013

Доктор Толев за растенето нагоре

Радвам се за Иво и му стискам палци. Той е млад мъж, който много иска да стане голям мъж, но се ядосва, че междувременно се налага да е среден мъж. Може би се бои, че ще остане среден мъж за постоянно? Ти му кажи, че така няма да е, че съвсем скоро ще гледа света иначе, от много по-високо в сравнение с такива като теб и мен. Кажи му също, че големите мъже трябва да растат само на височина, защото хем на височина, хем на широчина не става – почнеш ли първо на широчина, увличаш се и там оставаш, също като троскота. На който кореновата система е толкова развита нашироко, че няма сили, пък и желание да расте повече. То, и храстите все на широчина гледат за растат и хак им е магаретата да ги ядат после… Кажи му също, че като тръгне да расте на височина, да не го прави като бръшляна, дето все търси около кого да се увие, щото го мързи да си отгледа здраво стъбло. А иначе е разкошен, пустият му бръшлян, ама само да не си му в прегръдките! … И като тръгне да расте нагоре, да избира отрано. Ако ще е бор – ще е мноого висок, добре забележим отвсякъде и няма да му е в характера да си сменя окраската според сезона и факторите на околната среда. Ала около бора, колкото и да е красив, ни трева расте добре, ни цветенца с достатъчна пълноценност има. Борът суши почвата около себе си и само малък брой растителни видове умеят да свият стрък досами него, стига да са съгласни с тази орисия. Обаче на такива растителни видове борът гарантира добра сянка и сигурност, това му кажи на Иво. Кажи му също, че борът има и неприятности. Секат го, например, за строителен материал. И много лесно изгаря. Освен това, ако много борове се съберат в гора, долните им клони почерняват, изсъхват, бодат и нараняват. Затова по-разумно е борът да е самин и по възможност – на хълм. Ала това неимоверно увеличава рисковете… А ако реши да расте като дъб – и то не е лошо. Ще бъде  масивен и широколистен, както щеш разбирай това. Ще има яки клони и груба, здрава кора. Ще му е много плътна дървесината, та спектърът на приложение ще е обширен и важен. Ще бъде декор в хайдушки песни, защото е известно, че хайдутите открай време дъбове търсят, да правят под закрилата им заседанията си, например. Щото хайдути под бор – това не съм го чувал, не че искам да засегна бора. Дъбът, освен това, седи добре в общественото съзнание – и дори да е окършен, осакатен от мълния и с прочие дефекти, казват му дъб и не коментират подробностите, което не се случва с кривата драка, да речем, или с бодливата акация, дето и козите бягат от нея. Ала дъбът трябва да знае, че в корените му често свине ще грухтят, заради жълъдите, естествено, което според мен Иво определено трябва да знае. Трябва да знае също, че дъбовете с настървение ги изсичат, а и клоновете им са много удобни за бесене. Още много дивотии на тема растене нагоре мога да ти пиша – за кленовете и обаятелната им безплодност, за круши и ябълки, щото дават плодове, за кестените – които са великолепна тема за стихче, хеле червените кестени, за липичката с прелъстителния аромат, удобна за чай ако си болен, но иначе е крехка и нетрайна, и всъщност за друго не става. За сливата, която умее да цъфти, но и сливи после ражда, също като кайсията, която на всичко отгоре умее да ухае на кайсия. Ала няма повече да пиша – та нали писането предполага четене, пък ако човек се зачете в проточен и объркан текст, белким долови най-сетне смисъла, ще забрави да пикае, ще се стиска и хоп – ето ти насреща цистит, а то си е беля и се води урогенитално нарушение… така си е…