„Където пеят раците” от Дилия Оуенс, превод от английски Лидия Шведова, художник на корицата Иван Масларов, издателство „Лабиринт”

Ако сте от хората, които не посягат към прехвалени книги и препоръките ги отблъскват, не четете този текст.
”Където пеят раците” стана книга на 2019 според книжарите от „Хеликон”, а това значи много. Аз затова си я купих, и пак затова все отлагах да я започна. Те ще ми кажат на мене те какво да чета, хайде де.
Даже я започнах и я зарязах след първите десетина страници. Много притисната се чувствах от хвалбите, все едно съм на изпит и за да го издържа, непременно трябва да я харесам.
А после стана някак като насън. Опитвам се да си припомня как съм започнала, къде съм стояла, кой ден е било. Все едно съм стъпила в мочурището и съм потънала и винаги съм била там. Последните стотина страници ги прочетох на светлината на фенерчето на телефона си в автобуса.
Струваше си. До последната страница и до последния стих на последното стихотворение.
За мен най-хубавото в книгата е чувството за волност, заразително и опияняващо, през цялото време. И не защото героинята е безгрижна или животът й е много радостен, а защото тя никога не загубва вкуса на свободата, независимо през какво преминава.
Историята е за оцеляването и израстването, а те винаги са жестоки. Но каквото и да сме преживели ние, всеки от нас, със сигурност не сме израснали съвсем сами сред природата, не сме се сливали с нея, за да се спасим.

Наградата за нещото е самото нещо.
Това изречение не излиза от ума ми от известно време.
Наградата за труда е самият труд. Колко е хубаво да виждаш как ставаш по-умел, колко силни стават ръцете ти, колко ловки – пръстите ти.
Наградата за това, че рисуваш, е това, че си рисувал и си създал нов свят върху платното.
Наградата за живота в природата е животът в природата.

Друго любимо нещо в книгата е все по-плътното щастливо внушение, че дори и най-самотният и изолиран човек е част от общество, съдбата му е вплетена в съдбата на неговите предци, на близките му – дори да са далеч, на града, дори да живее извън него. (Толкова мило ми стана, когато прочетох, че госпожата от магазина е давала на Кая центове от портмонето си, и че никой, освен мен, никога няма да научи това.) Мама, Джоди, Джъмпин и Мейбъл, Тейт, адвокатът, редакторът – всички те са толкова топли и ярки, толкова обични, дори когато Кая не съзнава това.

Някак много хармонично ми се струва, че Мама и Кая рисуват толкова добре, а самата книга е написана с цветен ярък език, образите на хората и пейзажите са като нарисувани и мога да ги видя. Толкова е радостно, всичко наред, всичко на мястото си. Кая рисува илюстрации за книгите, които е написала. Картини в книги в картини в книгите. И всичките верни и красиви.
Например ето:
”- Я виж тази.
Сочеше една изключително колоритна маслена картина на две деца, клекнали сред водовъртежи от зелена трева и диви цветя. Момиченцето беше едва проходило, може би беше на три години, правата му черна коса падаше по раменете. Момченцето, малко по-голямо, със златни къдрици, сочеше пеперуда монарх, разперила криле в черно и жълто над една маргаритка. Беше хванало за ръка момиченцето.
– Мисля, че това сте вие с Тейт Уокър – каза Джоди.
– Сигурно си прав. Прилича на него. Защо Мама е нарисувала Тейт?
– Той идваше доста често, ловеше риба с мен. Винаги ти показваше разни насекоми и други неща.
– Защо не си спомням?
– Беше много малка. Един следобед Тейт дойде с лодката си в нашата лагуна, Татко се наливаше от бутилката в плика, наистина беше много пиян. Ти газеше из водата и се предполагаше, че Татко те пази. Изведнъж, без никаква причина, Татко те сграбчи за ръцете и така те разтресе, че главата ти се отметна назад. После те пусна в калта и се разкикоти. Тейт изскочи от лодката и се затича към теб. Беше само седем-осемгодишен, но се разкрещя на Татко. Разбира се, Татко го зашлеви и му кресна да се омита от земята му и никога повече да не се връща, защото ще го застреля. Вече всички бяхме дотичали да видим какво става. Въпреки че Татко крещеше и беснееше, Тейт те вдигна и те подаде на Мама. Увери се, че си добре, преди да си тръгне. След това ние с него продължихме да ловим риба, но той никога повече не дойде у нас.
Не и докато не ме изпрати до тук, когато бях изкарала за първи път лодката в мочурището, помисли си Кая. Тя се загледа в картината – толкова пастелна и мирна. Умът на Мама някак си бе извлякъл красота от лудостта. Всеки, който погледнеше тези картини, щеше да си помисли, че изобразяват най-щастливото семейство на света, което живее на брега на морето и играе под слънцето.”

Не искам да ви издавам историята – освен красотата сама по себе си, тя има и сюжет със загадка за разкриване. Историята се разказва едновременно от двата края – откъм началото и откъм финала. Интересно е написано, увлекателно, пълно с вятър, чайки и море.
Книгата прелива от див живот.

Ако питате мене, да, прочетете я.