И това лято, юни-юли, два пъти седмично имах приятния ангажимент да занимавам дечица с четене и съчиняване на приказки. В ЦПЛР, на хладничко в залата за танци, в съгласие с всички разпоредби за безопасно четене и съчиняване.
Ние освен това правихме и фигури от сух филц, помпони от вълна, сгъвахме хартия и си рисувахме, играхме на думи и не помня още какво.
И четохме.
Децата ми бяха на възраст между 8 и 11 години и вижте какви хубави книги им предложих.
С категоричното уточнение, че всяка детска книга става сто пъти по-хубава, когато я разглеждат и четат дечица, тогава тя разцъфва и оживява.

„Пет приказки“ на Валери Петров, с илюстрации на Мирослава Николова. Избрах това издание, защото е най-компактно. На „Пук“ се разревах неудържимо и те ме пратиха да си измия лицето.
„Най-хубаво е у дома!“ от Юта Лангройтер, рисунки на Щефани Дале.
„Майска нощ с феята Кандилка“ с рисунки на Радостина Нейкова и „Майстори на феи“, илюстрирана божествено от Нели Друмева, на Весела Фламбурари.
„Хмутовете“ на Ирен Леви, художник Тодор Ангелиев.
„Слончето, което искаше да лети“ написана и нарисувана от Лиляна Дворянова (прочетохме я два пъти, в два поредни дни, много я харесаха).
„Кухнята на госпожа Черешова“ от Силвия Плат, превод Стефан Русинов, илюстрации Капка Кънева.
„Малки жабешки истории“ на Радичков, художник Виктор Паунов.

Нали бяхме малка група, имахме време подробно да разгледаме картинките, аз нарочно избирах книги с прелестни илюстрации.
Бяха едни хубави часове.

Вече и аз мога да кажа: ПРИЯТНА ВАКАНЦИЯЯЯЯЯ!!!!

Имах щастливо преживяване вчера.
Поканиха ме да изненадам едни второкласници. В читанката на Анубис за втори клас има мое стихотворение в началото, и госпожа Стела Иванова ми писа – защо не дойдеш лично да им го прочетеш.
Как няма да дойда!
Толкова мили, умни, красиви дечица. Отглеждани с любов. То се усеща от начина, по който гледат, по това как говорят, как общуват помежду си и със света. С цялата си сила им пожелавам да имат късмет, да са щастливи, да постигнат много.
Какво повече да кажа? Благодаря!

❤

То било много хубаво! Много повече неща осъзнаваш, след като ги нарисуваш. Иначе минават през ума ти, без да разтълкуваш следите им и без да ги обмислиш истински.
Тези дни в ЦПЛР имам часове, в които да занимавам деца, и донесох малко листове и моливи, докато четем – и да рисуваме, защото слушането ми идва малко пасивно.
И ето. Можеш да нарисуваш нещо от книгата. Това е конят Сърце мое от „Лятото на красивия бял кон“ на Сароян. Нашите коне са многоцветни и имат крила, защото после разказвахме разказа по роли и включих сестричките Ния и Ани, а те живеели на осмия етаж и как да се качи при тях горкият кон… с тези тесни асансьори…

„Сън в лятна нощ“, преразказана за деца, с великолепно-приказно-артистични картинки от Алмуд Кунерт, се оказа страхотна за прерисуване. Така човек може да се научи да рисува сладки елфчета.

А пък „Шантавия до шия“ на Радостина Николова, освен че е увлекателна и забавна (четем по две-три глави всеки път, затова не съм я дочела, искам и на мен да ми е интересно, когато четем на глас с децата), има хубави моливени илюстрации от Христина Ефтимова, които могат да се снимат на ксерокс и да се оцветяват.

Днес денят ми започна особено хубаво, защото Еми ми направи много хубав подарък – аз й бях дала мишле, а тя ми донесе картина и стихотворение, написано с туш и писалка. Много ме зарадва ❤

Имам намерение вече да рисувам поне по една рисунка за всяка книга, която прочета.

на „Въображаема книга“

Когато най-добрият млад библиотекар те погледне със сините си очи и ти каже – искаш ли да водиш две занимания с деца през юни, да правите… нещо?
Ти какво друго можеш да кажеш, освен:
– Разбира се, Дима!
И ето, на 18 и на 25 юни преди обед ще правим пиленца от вълна.
Пингвини, а също може и разни шарени.
Със записване е, защото нали за всеки трябва да има материали. Не съм питала, може и да са заети вече местата, групите ще са по десет деца.
По този повод извадих такъмите, да си припомня как се правеха тези неща. И ето.

Има много хубава програма за летните месеци, за читателите на РБ „Захарий Кнажески“.

Новата книга на литературен клуб „Без заглавие“ вече е готова за печат. Отвън ще изглежда просто невъобразимо!
А именно ето така:

Когато излезе, ще си направим тържество 🙂

В Основно прогресивно училище в София. Хареса ми.
Беше шеметно такова, с много будни деца, преливащи от въпроси.
И утре ще бъде шеметно, защото ще имаме Маратон на четенето – като се започне от 8 сутринта, чак до… ще видим утре 🙂
От днес – това:

На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет за вход, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.
От прозорчето на къщичката за билети ме гледаше вълк. Когато погледите ни се срещнаха, вълкът се усмихна само с устни. Всъщност беше вълчица – с червило в тон с венците и малки перлени обици, които се губеха в космите на ушите й.
Търкулнах монетите в чинийката, взех си билета и тръгнах по алеята.
Мишката ситнеше до мен и не спираше да бъбри.
– Чудесно, чудесно! За първи път ли сте в нашия край? Идвате специално заради зоопарка ли? Между другото, аз се казвам Сузи, мерси. А вие?
– Мкобо.
– Моля?
– Мкобо.
– Как? Извинете, не чух добре.
– Казвам се Мкобо.
– Колко очарователно! Приятно ми е, Мкобо! Ето тук са първите клетки – ще видите, имаме чудесни екземпляри. Отляво са дребните, а по-навътре са по-едрите видове.
Спрях се пред една зелена клетка. Вътре седеше дребно плешиво създание, само с два крака, без козина. Чувал бях за тези, но все ми се струваше, че такова същество не може да има.
Побързах да отмина, но в следващата клетка имаше второ такова, после още едно и още едно. Изглеждаха меки и отпуснати. Някои имаха гриви. Други се бяха увили в някакви листа от растения, каквито не познавам, но и определено не бих опитал.
В едно заградено пространство стадо от дребни екземпляри бяха пуснати да тичат. Те цвърчаха и се гонеха. Катереха се по сухото дърво, което стърчеше в средата на заграждението, и със скок се хвърляха върху другите долу. Може би имаха някаква йерархия, но от един поглед ми беше трудно да схвана дали е така.
Мишката Сузи продължаваше да бърбори.
– Аз често идвам тук. Следобед, когато малките спят, става много тихо и приятно. Харесва ми зеленината. Няма да повярвате, но някои от тези гукат много мелодично, понякога издават цели поредици от тонове, звучи почти като песен. Ако имате време, мога да ви срещна с един мой познат, той ги изучава вече две години. Теориите му са леко налудничави, но все пак е интересно. Спайк – той се казва Спайк – Спайк твърди, че те имали интелект, макар че аз лично не го вярвам, разбира се.
Малките се боричкаха и се смееха. Едно падна на камъните и нарани коляното си. Друго се приближи, вероятно привлечено от миризмата на кръв. Седна до него на земята и го прегърна.
С усилие на волята продължих напред.
Макар че не вървях бързо, Сузи тичаше след мен, за да не изостава.
Клетките бяха пълни с малки и големи, тъмни и светли, мъжки и женски същества. Някои спяха, други ядяха, трети просто гледаха през мрежата.
Доближих се до една от клетките. Вътре имаше дребно розово женско. То ме погледна. Направи ми впечатление, че очите му са ярко сини, красиви, умни, с почти животински израз.
Сузи ме настигна и се засмя.
– Тази ми е любимка. Кротка е. Вижте колко е изненадана, господин Мкобо. Сигурно за пръв път вижда жираф. То и аз де…
Европейците с тяхната общителност ме изморяват. Сериозно обмислям, като се прибирам у дома, да си взема едно от тези, тукашните смешни бели животинчета. Лесно се опитомявали. И на децата ще им хареса. Казват им човеци.
Ако не са скъпи, определено ще си взема едно.

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!

Със седем думи – в събота сутринта бях на детски концерт.
Сега разбрахте ли защо лапидарността е хубаво нещо, но някой път никаква работа не върши?

Защото за да стигнем до концерта, от предната вечер тръгнахме двете с Яничка от Стара Загора към Пловдив. Беше тъмно и страшно, дълбока нощ, ние към 7 вечерта тръгнахме, а тъмното си е тъмно, и имаше много бързи коли, които профучаваха край нас, и безброй табели и отбивки, обаче Яничка освен оперна дива е и супершофьор и окото й не мигна (аз наблюдавах – не, не мигна!), и ние стигнахме изключително благополучно до вдругиденшната европейска столица на културата.
И после бяхме в къщата на операта, и там се запознах с Роси – пък ние сме се срещали косвено на една друга Коледа с нея, и живеем на две пресечки в СтЗ, ама там се видяхме, и с Жоро Динев, и незабелязано изпихме някои божествени напитки, докато си бърборехме до еее, до няколко часа.
А на сутринта отивам аз на концерта, тълпа от зрители, купуват си билети, и последното местенце на последния ред на балкона даже пълно с публика.

Аз мислех, че културната ми 2018 е приключила, и изведнъж – за десерт и награда – детската академия на госпожа Опера.
Случвало ли ви се е да гледате как дечица танцуват народни танци, или рецитират стихотворението за буквите, или пеят страхотни песни от най-хубавите музикъли за деца… и дори вашето детенце да не участва, както се смеете, на вас ви потичат сълзите, защото толкова много се гордеете и обичате тези малки човечета, които са се трудили и са научили красиви неща, и как да ги споделят…
Нещо такова получих като награда и подарък.
Даже имаше и две песни, на които направих думичките и сега ги чух за първи път…

Голяма работа е това.
Да правиш песни и да ги поднасяш на света като букет от музика и думи, а той, светът, да подсмърча изчервен от радост и вълнение и да снима с всичките си телефони.
После имаше торта.

Хайде, догодина – още торти!

Ето ви и малко размазани снимки, правени от седемнайсти ред.

Не е честно да пропусна милите и извънредно търпеливи деца от училище „20 април“ в Панагюрище. Срещата ни беше след часовете, така че нямаше краен час… и като се наприказвахме, и цялата отрупана с подаръци, попитах кое време е станало – оказа се, че без да усетим, са минали едни 90 минути.
Смятай!
Ето снимки от тяхната класна стая, взех ги от сайта oborishte.bg, за да си ги имам. И още – за да мога да поглеждам какво казват те за общия ни час и половина.

❤

Срещам ги наоколо почти всеки ден, съседи сме. Изглеждат много мили. Нямаме общ език, но при среща си кимаме. Поне аз на тях. Но те и помежду си не говорят много. Един път не съм чула майката да повиши тон и да се скара. А може и баща да е, тук е прието и е съвсем нормално бащите да се грижат за бебетата и децата. Ядене, къпане, разходки, възпитание, всичко. Нали ги гледам. Просто са трогателни.