Старите дървета

 

В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.

Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.

После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.

Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.

 

 

Мамо, извинявай, обичам те, но аз вече съм дете на природата.

Изображение

 

Вчера беше облачно, облякох си дънките и зимното яке, сложих приказката за Зог в чантата си и излязох рано сутринта, към 10, купих си една кутия с разни салати и се отправих към… Природата?
Излязох от града, през къмпинга, нагоре по хълма и надолу по хълма – я, стълбички! – до фиорда.
И като изгря едно слънцеее
И като си хвърлих дрехитеее
(понеже нямах банскиии)
И откарах по гащи до към 16,00 в блажена! самота.
Междувременно преведох почти цялата книжка. Започва така:
Преди много години (точно колко – не знам)
мадам Дракон отвори частна школа, и там
обучаваше строго всички дракони млади
да се учат, да знаят, да печелят награди.
И т.н.
Междувременно, ако бях зора, щях да съм станала розововсичка.
После се загубих в гората на няколко пъти и стигах до непроходими места, връщах се назад и пробвах нови пътеки. Нито веднъж не почувствах страх в плахото си сърце (а в Стара Загора не бих отишла сама на Аязмото).
Горещо се надявам днес да не вали дъжд, защото искам още един ден. Искам още много дни такива.
Искам да съм щастлива.
Така.

Голяма риба, Даниел Уолъс

Купих тази книга във Варна, просто не можах да устоя на атмосферата на Алея на книгата, на омайните заглавия и на красивите момичета, които ми предлагаха един или друг автор (сега съжалявам защо не взех и „Когато Марни беше там”, книжарката каза, че ще се радвам, докато я чета, защото аз й казах, че не искам да се страхувам, а да се радвам.)
Аз се спрях пред шатрата на Артлайн Студиос специално за новата книга на Патрик Нес, тази с носорозите на корицата, купих я.
Но първо разгърнах „Голяма риба”. Мисля, че изразът на български е „едра риба” и дори ако другото е по-хубаво за заглавие, по-широко и митично, поне две-три места в текста определено плачат за „едра риба”.
Това е любовна история, разказ за копнеж и сбогуване, за спомени, фантазия и смях, за това, колко нежно могат да се обичат двама души, които така и не успяват да се разберат.
Вижте колко подвеждащо е да се използват прекалено много абстрактни съществителни в едно и също изречение.
Историята е за отношенията между баща и син.
Бащата винаги е отсъствал, изчезвал е и се е завръщал и отрязъците от време, в които е бил далеч, и двамата запълват с вълшебни истории.
Тези домашни митове са лишени от всякакъв скептицизъм, недоверие, съмнение и присмех. Синът вече е голям, но той се държи за измислените истории с цялата си обич и невинност. Мисля, че човек трябва да цени невинността си, не да се срамува от нея, не да я прикрива и да я зацапва с присмех, за да се хареса. На кого да се хареса? Сетих се за един куплет от онова хубаво стихотворение на Павел Матев, „И просто да не сме самички и вяра в дружбата да свети, приемаме от безразличните най-безучастните съвети.” Ей така, зорлен, срещу душата си вървим.
В „Голяма риба” Едуард Блум, бащата, е митично същество, скитник, създател, опитомител, безстрашен, силен, с добро сърце. Историята му, от раждането до превръщането в риба… В тази история има търсене, копнеж по разбирането и докосването. Радостта от смеха и раздразнението, че този смях е прикритие; че събира и разделя едновременно.
Последната част от историята е различна. Само в нея горчивината прелива, красивото момиче полудява от тъга, розовата градина се превръща в блато, любовта потъва в мрак и става недостъпна и сякаш това е причината, която го разболява и го убива.
Чаровните хора понякога причиняват и това.
На четири пъти синът разказва за смъртта на баща си, смъртта е като приливна вълна, която плисва и се отдръпва… плисва.
Синът открадва баща си от болничното легло, от болницата, от града, открадва го и от смъртта, и от реалността, връща го в митовете, в които той истински е живял.
Любовна и омайна книга за копнежа и тъгата.
Хубава книга. Чете се лесно и оставя нежно настроение.

 

страх

 

Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.

 

Мили козлета!

 

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
 

 

Обичам те.

 

Без всичко мога на света,
без теб не мога само.
Без прилива на радостта
да ме наричаш „Мамо”.

Без този безпричинен смях,
на който ме научи.
Без чувството, че друга бях,
а после ти се случи.

Каквото ще да сполети,
аз само ще празнувам.
Щом вече съществуваш ти –
защо да се страхувам?
 

Детенце…

Толкова сладка дума
още не е измислена.
Ти си като безшумна
мила и важна мисъл.

Името ти е силно,
то ми е заклинание.
Казвам го и те милвам
даже от разстояние.

Именце като захарче
в тъмното под езика.
Искам да те предпазя.
Искам да те извикам.

Толкова да обичам
галените му звуци.
С него ще се наричат
и моите пра-внуци.

Главната буква в началото,
топлите гласни, сричките.
От а до я – ти си цялото,
от а до я – ти си ми всичкото.