Необяснимо нещо – как може една толкова забавна книга да има толкова незапомнящо се заглавие?!?
Прочетох я и се опитах да я препоръчам на децата в литературния клуб, и на Стаси от Приятели… и спрях да я препоръчвам устно, понеже единственото, което успях да изтръгна от неподатливата си памет беше – една светлосиня, много сладурска книга, казва се… нещо като…. името на героинята е заглавие, но не знам точно… авторът ли? Абе не помня, но беше нещо подобно на заглавието на книгата.
А паметта ми си е наред! Просто как да задържи в себе си поредица от думи като:
„Дарси Бърдок” от Лора Докрил
?

С това оплакванията ми от книгата приключват, защото тя е свежа, забавна и приятна, с чудесно сладурско оформление и ненагледни картинки.
Така че да, препоръчвам ви я от все сърце, особено ако имате момиченце, което обича четенето и съчиняването на истории.
Това е сладка книга за детския живот – училището, приятелите, празниците, семейството. Прочетох я на един дъх, а в историите, които Дарси пише, направо се влюбих.
Неотдавна прочетох „Забранете тази книга” – страхотна! – и писах за нея (но не съм сложила текста тук, може би ще излезе първо в един вестник). Вчера пък прочетох „Година без значение” от Олга Кръстева, с илюстрации от Борис Димовски (издателство Отечество, 1978). Симпатично е да се сравни и да се видят общите места, независимо от разликите във века, държавата и континента. Любов, приятелство, ревност, привързаност. Вечният проблем с тайната тетрадка/ дневник и как да оцелеем, когато някой ни го открадне и го прочете, че и разказва какво е прочел – на мен ми се е случвало, знам какво е. Кроежите как да избягаш от къщи (със сравнително еднакви мотиви и сравнително еднакъв резултат). Проблемът с братята и сестрите и как да си извоюваме собствено пространство.
А, добре, че се сетих! Едно от най-хубавите неща в „Дарси Бърдок” е това, как тя обича сестра си и брат си и колко се гордее с тях. То се усеща дори от самия начин, по който ги споменава мимоходом, примерно на едно място казва, че братчето й Хектор приличало на добре нахранено и щастливо анимационно пате. Ей такива изрази те карат да се смееш на глас или да звъннеш на някого, за да му прочетеш някой ред или да му разкажеш някоя току-що прочетена случка, това си е удоволствие (не знам дали само за мен, или и за хората, на които досаждам, ама кой им е крив, че ги обичам и искам да се смеем заедно?)
Докато се опитвах да намеря онова за патето, ето на какво попаднах например:
„Имам сестра и брат и съм най-голямата. Това означава, че съм онази, която трябва да помага най-много вкъщи, но съм наистина добра като квачка майка. Казвали са ми го повече от веднъж, но са ми казвали също, че „ползата от мен е като от шоколадов чайник” и трябва да си призная, че предпочитам втория комплимент.”
Ако книгата се казваше „Шоколадовият чайник”, нямаше да й забравям заглавието! Натяквам. Такава съм.

Харесвам „Дарси Бърдок”, защото Дарси ми напомня за мен, но e по-симпатична. Например нуждата да изтичаш в стаята си, за да напишеш нещо, което ти е хрумнало, а майка ти те вика да обядвате. Аз винаги съм се отнасяла към писането като към нещо много лично и смущаващо. На толкоз и толкоз години станах, и още не мога да кажа – като порасна, ще стана писателка; или поне бих искала да стана писателка. За поетеса пък хич! Дарси е много смела.
За мен тази книга се откроява най-ярко измежду всичките истории за момиченца с химикалки най-вече с начина, по който е показано как с писането човек си лекува душата. Да разкажеш една история е като сам да си направиш подарък. Да се погледнеш от страни, да се направиш красив и романтичен или смешен, или привлекателен, или страховит като чудовище, и да промениш края по свое желание. Страхотно е!