И повече от небето

Картинка

 

Вярно, че напоследък не пиша тук. Аз и не говоря, с тази ангина, дето ми трови живота от известно време. Може пък да пропиша. Имам някои започнати неща.
В момента повече гледам, даже не е сигурно дали мисля. Каквото си искам, това гледам. Каквото си обичам.

петък, 4 (лято)

DSC07646

Вчера беше топло като пролет. Всички бяха изнесли навън кафезите с канарчета. Слънцето пече, канарчетата пеят, та се унисат.
Аз пък си прерових старите папки със снимките от престоя ми тук през лятото и подбрах няколко.
Не съм мрачна, но в ума ми се върти едно изречение: Няма нищо в човека, няма нищо в човека. Звучи като начало на стихотворение, в което се говори за това, как трайните неща са нетрайни и на нищо не можем да се уповаваме… а после с лек финт се стига до това как ни остава да се уповаваме на нетрайното, и разбира се, за финал – всичко има в човека. Но е толкова предвидимо, че се чувствам уморена, като си го мисля. И пак го мисля.
Заради глупавата кашлица ми пропадна алкохолният туризъм, който си бях планирала… Първо ми беше лошолошо, а сега докторът ми изписа антибиотик. Тука здравната система е толкова омотана, че не  е за разправяне. Най-дребен пример: за да си запазиш час за лекар, се обаждаш на един телефон и ти дават час примерно за след месец. Този телефон е общонационален и обаждането струва 1 евро. Ако искаш да вземеш час за себе си и за още някой друг, трябва да направиш две обаждания и да се надяваш, че ще ви дадат часовете в един и същ ден. Има пет частни фирми, които държат тези телефони, и те взимат от твоите парички всеки път, когато ти трябва преглед или рецепта. Нещо като банката, която взима за себе си пари от всяка такса или глоба, която плащаш в съда – което няма нищо общо с правосъдието, камо ли със справедливостта.
Ох, не мога да държа в ума си такива работи…
Най-добре е да си здрав. Освен ако си пенсионер и се чувстваш толкова ненужен, че само болестите ти придават някаква значимост в собствените ти очи.
Да. Млъквам. Снимки от красивото лято:

събота, 29 (сладкиши и икони)

Събота е пазарен ден, а пазарът е основно социално събитие. Ще отидем след малко. Сега пия кафе, и дано то ми размрази гърлото, защото вече не ми е чак толкова забавно. Мрън.
Вчера ходихме на гости на Мария. Тя е много сладка, прилича на малко момиченце и на принцеса едновременно. Двете с кака седят на възглавници пред камината и си клюкарстват (в приятния смисъл на думата). Говорят си за рецепти – кокошката е най-вкусна, ако е хранена само с царевица. Обаче ако е домашна, трябва да престои повече в марината, защото е по-жилава. Слагаш я с гърдите надолу в една голяма тенджера 6 часа преди да я сготвиш, в марината от вода, половин чаша сол и една чаша захар, а след като я извадиш, напъхваш ръката си и леко отделяш кожата, и пъхаш под нея… Разбирам почти всичко, но повече ми харесва да се оставя на мелодията на думите. Милото ми гърло ме освобождава от задължението да участвам в разговора, почти заспивам от тежко преяждане с бонбони, баклава, трюфели, сушени плодове… вече не мога да поемам храна, затова ме изпращат с куп сладкиши за всички вкъщи.
По-малкият син на Мария е войник и тя ни показва снимки от клетвата му, и постоянно е на ръба да се разплаче.
Бягам от социални теми, но истината е, че подушвам страх и несигурност, някакво сурване към тъмнина. Сестра ми ми казва, че за едно семейство да имат син-войник е също толкова скъпо, както и да имат студент, защото всеки ден ги пускали в градски отпуск, за да не се налага да ги хранят, и  родителите трябва да осигурят пари за обяд и вечеря на децата си в чуждия град. Данъците върху горивата са толкова високи, че хората масово си купуват печки на дърва, в резултат въздухът в големите градове и толкова замърсен, че хората се задушават (през лятото се задушават, през зимата се задушават, абе… )
А следобед отидохме в Грива, то е близко селце, и там в планината строят една грамадна църква.
Красиво е. Още не е завършена, но може да се влезе (ако си момиче с панталони, препасваш си нещо като пола) За пръв път виждам икони, изрисувани върху метални плочи. Не снимах вътре. Подът е покрит с разкошни мраморни мозайки. На една от иконите Петър и Павел са изобразени в озадачаваща прегръдка. С Иво се спогледахме и застанахме в същата поза, а после се махнахме, преди и двамата да сме казали нещо неуместно.
Отвън, от двете страни на входа, има мозаечни икони на Богородица с бебето и на Христос.
Стана ми много мъчно.
Това са семейни дела. Ето я млада и красива с нейното детенце. Ето го детенцето, пораснало висок хубав мъж с книга в ръка. А после влизаш в църквата и разбираш какво е станало с него.
Може да схващам примитивно-битово историята. И може това да е пътят (и истината, и животът).
Ама на мен си ми е мъчно. Пък.
Добавям и снимки на лимоните в магазина на Аргир, против скорбут. И една елхичка.