петък, 28 (безсъние, нямам глас, Унки)

Понякога нощта се заклещва в прозореца като тлъст обирджия и ни напред – ни назад. Събудих се и зачаках да стане светло, обаче тъмното си стоеше непоклатимо. Чувствах се препълнена с енергия и се въртях и протягах и се чудих дали да стана и да си почета книга, след като не ми върви със съня.
Реших да си отдъхна от шиенето на животинки и си взех три книги за десет дни. Ама книги ти казвам – „Нация“ на Тери Пратчет, „Праскови за кюрето“ на Джоан Харис и „Мидълсекс“ на Юдженидис.
Все едно, не станах, защото ми беше толкова топличко в леглото, и по някое време съм заспала пак.
Продължавам да нямам глас. Много е смешно. Ооооооооо!
Говоря и се смея, а излизат само някакви съскащи звуци. От време на време успявам да кажа цяла дума, и сестра ми вика – оп! май успя да хванеш станция!
По тази причина вчера не съм мърдала от къщи, а днес няма да отидем в Солун – по-добре ще е да дишам топъл домашен въздух.
И какво да свърша, докато не правя нищо?
Мислех да напиша няколко изречения за „Невероятните приключения на Унки Марлюнки“ на Иван Раденков.
UnkiНамерих си я в детската стая на старозагорския Хеликон (нали е в ново  помещение, има повече място, има си и отделно място за детски книги)
Избрах я заради заоблените ръбчета. Не е в мен книгата, за да снимам и да ви покажа, но е наистина приятно. Започнах да я чета в автобуса, после продължих вкъщи… на три пъти я прочетох цялата.
Има дразнещи неща в нея. Да кажа първо някои от тях, а после хубавите?
Ми например в карето специално пише името на автора на шрифта на корицата. Супер, браво и ура, обаче книгата е обозначена като „Книга за татковци“, но е написано с шрифт, който категорично ни кара да прочетем първо „книга за мамковци“.
Нямам нищо против мамковците, ама…
Подразни ме, че има куп неизпипани неща в стила. Примерно на три места се казва „последният“, в смисъл – този, този и този излязоха от стаята, като последният беше облечен с риза на каренца. Едно такова официално-делово и кьопаво като цяло. Знам, че ви звуча неубедително, като не цитирам, обаче е така. Направо ме пробождат в сърцето такива работи.
Обаче! Сърцето ми, нали е беззащитно, а в същото време добричко, веднага казва – това е книга за татковци. Не е книга за филолози от БАН. Това е книга, писана за кеф, и сигурно наистина е разказана на някое сладко хлапе от симпатичния му баща. Не е нужно да имаш перфектен стил, за да отделиш време на детето си и заедно да си фантазирате, и като виждаш, че се получава добре, защо да не го напишеш на хартия? (Има си редактори за тази работа, нали? Къде са зяпали?)
Така че амнистирам „последния“, и всъщност искам да кажа, че книгата е хубава. Съдържа чудни идеи за доизмисляне и за игри заедно. От нея лъха приятно самочувствие, и всъщност си има всичко – любов, приключения, хитро решени парадокси, и куп интересни мисли. Казва колко е важно човек да е на мястото си и да прави каквото умее и каквото желае, колко е чудесно да се влюбиш, колко е вкусен компотът от круши (от круши ли беше?), и за родителите и децата, и за излежаването и размотаването, че са добри. И има такива характерни герои, даже и най-епизодичните и за кратко появяващи се имат по нещо за запомняне.
Рисунките са лекички и хубави, напомнят ми илюстрациите на „Джелсомино в страната на лъжците“.
За това, че книгата е обгрижена със сайт и песни за слушане и картинки за оцветяване – какво да кажа, освен че е супер, че излиза извън кориците и си свирка, и си живее истински.
Много хубава книга!

Послепис за майка ми: Всичко, написано в началото, е долна лъжа, изобщо не съм настинала, ок съм.
🙂

Дневник?

Понеже съм на гости на моята кака, въртеше ми се из ума да напиша дневник за няколко дни, както летния дневник от преди години.
То хубаво, обаче стана така, че по пътя насам с Иво пътувахме с автобус, беше много горещо, а на почивките – хладно, и така съм настинала неусетно, че нямам глас, ама никакъв.
Какво е животът без моя пилешки глас?! Първо на всяко проговаряне се обаждах с различни гласове като обсебена от банда смешни демони, а от тази сутрин – нищо.
Не мога да говоря, не ми се и пише.
Ще сложа малко мъгляви снимки от страхотната разходка, която си направихме вчера. Започнахме с шоколадово суфле и палачинки като планети, разходихме се пеша през лозята, гората, планината, реката (със спирки на любимото ми място, където бяхме на имения ми ден и на лозето на Тито), и после – вкъщи.
Който не дойде – загуби.