Понякога нощта се заклещва в прозореца като тлъст обирджия и ни напред – ни назад. Събудих се и зачаках да стане светло, обаче тъмното си стоеше непоклатимо. Чувствах се препълнена с енергия и се въртях и протягах и се чудих дали да стана и да си почета книга, след като не ми върви със съня.
Реших да си отдъхна от шиенето на животинки и си взех три книги за десет дни. Ама книги ти казвам – „Нация“ на Тери Пратчет, „Праскови за кюрето“ на Джоан Харис и „Мидълсекс“ на Юдженидис.
Все едно, не станах, защото ми беше толкова топличко в леглото, и по някое време съм заспала пак.
Продължавам да нямам глас. Много е смешно. Ооооооооо!
Говоря и се смея, а излизат само някакви съскащи звуци. От време на време успявам да кажа цяла дума, и сестра ми вика – оп! май успя да хванеш станция!
По тази причина вчера не съм мърдала от къщи, а днес няма да отидем в Солун – по-добре ще е да дишам топъл домашен въздух.
И какво да свърша, докато не правя нищо?
Мислех да напиша няколко изречения за „Невероятните приключения на Унки Марлюнки“ на Иван Раденков.
Намерих си я в детската стая на старозагорския Хеликон (нали е в ново  помещение, има повече място, има си и отделно място за детски книги)
Избрах я заради заоблените ръбчета. Не е в мен книгата, за да снимам и да ви покажа, но е наистина приятно. Започнах да я чета в автобуса, после продължих вкъщи… на три пъти я прочетох цялата.
Има дразнещи неща в нея. Да кажа първо някои от тях, а после хубавите?
Ми например в карето специално пише името на автора на шрифта на корицата. Супер, браво и ура, обаче книгата е обозначена като „Книга за татковци“, но е написано с шрифт, който категорично ни кара да прочетем първо „книга за мамковци“.
Нямам нищо против мамковците, ама…
Подразни ме, че има куп неизпипани неща в стила. Примерно на три места се казва „последният“, в смисъл – този, този и този излязоха от стаята, като последният беше облечен с риза на каренца. Едно такова официално-делово и кьопаво като цяло. Знам, че ви звуча неубедително, като не цитирам, обаче е така. Направо ме пробождат в сърцето такива работи.
Обаче! Сърцето ми, нали е беззащитно, а в същото време добричко, веднага казва – това е книга за татковци. Не е книга за филолози от БАН. Това е книга, писана за кеф, и сигурно наистина е разказана на някое сладко хлапе от симпатичния му баща. Не е нужно да имаш перфектен стил, за да отделиш време на детето си и заедно да си фантазирате, и като виждаш, че се получава добре, защо да не го напишеш на хартия? (Има си редактори за тази работа, нали? Къде са зяпали?)
Така че амнистирам „последния“, и всъщност искам да кажа, че книгата е хубава. Съдържа чудни идеи за доизмисляне и за игри заедно. От нея лъха приятно самочувствие, и всъщност си има всичко – любов, приключения, хитро решени парадокси, и куп интересни мисли. Казва колко е важно човек да е на мястото си и да прави каквото умее и каквото желае, колко е чудесно да се влюбиш, колко е вкусен компотът от круши (от круши ли беше?), и за родителите и децата, и за излежаването и размотаването, че са добри. И има такива характерни герои, даже и най-епизодичните и за кратко появяващи се имат по нещо за запомняне.
Рисунките са лекички и хубави, напомнят ми илюстрациите на „Джелсомино в страната на лъжците“.
За това, че книгата е обгрижена със сайт и песни за слушане и картинки за оцветяване – какво да кажа, освен че е супер, че излиза извън кориците и си свирка, и си живее истински.
Много хубава книга!

Послепис за майка ми: Всичко, написано в началото, е долна лъжа, изобщо не съм настинала, ок съм.
🙂