Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,
и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.
Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,
прането между двата свята –
на парата и на водата,
домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан.
Аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче
на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,
повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,
преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,
че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,
и примирено, уморено,
солено и ожесточено…
Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,
и съм съвсем като големите,
с боя замазвам си проблемите,
и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,
каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,
добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,
под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.
Мария Донева 