Шумът избледнява още с първите стъпки. Мъх. В гората тук-там между преплетените клони се сгромолясва стръмна светлина. Тук мракът е зелен, не дъжд, а лято и спокойствие вали. На светло и открито една затоплена скала посреща едрите дъждовни капки и в същата секунда те изсъхват.
Докато превали, за никъде не бързам. Отблизо наблюдавам как се стича водата. Даже първо не намокря пръстта, а вадите се плъзгат върху нея и понасят на раменете си крилца от мравки, борови игли и семена.
Пукнатините в камъка не се запълват, дъждът долива свежест и вода. Протягам си ръката и я мокря. Измивам си лицето.
Започва да вали и под дърветата. Една студена капка под яката ми. Студено и горещо едновременно. Ако се върна, откъдето съм дошла, след две минути ще съм на алеята, след пет – в града.
Но този дъжд така прилича на приключение – представям си, че трябва да спасявам кожата си, да струпам дом, прикритие, и после да намеря какво да ям. Да открия огъня.
Съвсем сама, в началото на пътя, на гората, на друг живот, на нулата, начисто, без дата, и вече уморена от вековете, които трябва да догоня.
Но днес е днес.  И камъкът пред мен ми заприличва на надгробен камък, под който някой спи – и може да съм аз. По мокрите пукнатини и жили почти разчитам образ на човек, елен, шишарка и светкавица.
Светкавица! Почти веднага – гръм.
Усещам се така проливно мокра, че просто няма смисъл да се крия – освен под камъка.
Но вече ми е рано.

Тихо е да живееш сам.
Заекът Зюмбюл имаше 11 братя и сестри, и майка, и баща, и цялото му детство беше преминало с настъпани уши, нагризана храна и сън поне под пет-шест други спящи зайчета. Голям купон. Пухкаво, вечно заето детство.
Не че беше нещо лошо. Зюмбюл не би се оплакал, не, но да се отдели и да заживее сам беше добро решение.
При това беше първото му решение изобщо!
Една сутрин се събуди рано, стана, излезе от дупката, небето беше яркосиньо, въздухът остър и ароматен като борова игла, и Зюмбюл последва носа си, прекоси цялата поляна, мина под храстите отсреща – това беше границата, нататък не се ходи – но той не спря, после имаше още храсти, полянка, храсти, полянка, храсти, и след това – дървета без брой и без край.
Зюмбюл се спря до една рошава леска. Копна малко пръст – беше рохкава и поддаваше, все едно само това беше чакала. Чудесна пръст, ароматна. Зюмбюл почувства… нещо като… Не знаеше как се казва това чувство: да не си плътно обграден от зайчета и ушите ти да могат да се протегнат в която посока си поискаш, а като погледнеш нагоре, листата на лешника да пропускат тънки слънчеви лъчи.
– Не я знам тази дума – каза на глас Зюмбюл, – но ако намеря думата, чувството ще влезе в нея, и ще остане по-малко от него вътре в мен.
Той легна по гръб и се загледа в трепкащите листа, като се опитваше да отгатне къде ще се промуши следващият слънчев лъч.
И тогава реши да не се връща вкъщи.
Направи си хубава голяма дупка, излишно голяма може би, но не можеше да се насити на широтата. Спеше ту надлъжно, ту напреки, с разперени уши и лапи. Примъкваше вкусотии вътре и си лягаше рано, ядеше в леглото. Наблюдаваше как светлината помръква и тъмнината се сгъстява, и размишляваше за думите, които не знае. Например:
– дума за хрупкането, което се чува, когато дъждовен червей похапва пясък в топъл ден от другата страна на пръстта
– дума за нетърпението, което те обзема, когато видиш на сутринта, че тревата е пораснала с ей толкова от снощи
– дума за малинка, която е зелена, но има и две-три червени топченца от слънчевата страна.
Той знаеше малки прости думи, а чувстваше, че му трябват други, които да съдържат всичко за нещата – уханието и топлината им, която се променя в различните часове на деня, и какво си помисля заек, който ги е зърнал и си е набелязал да се върне пак, за да ги доразгледа в по-спокойно време. Не можеше да няма такива пъстри и многослойни думи, защото нещата бяха такива, а всеки знае, че нещата копнеят да бъдат назовавани точно и цялостно. Беше толкова пренебрежително да кажеш, че изгревът е бил червен. Червен, моля ви се! Все едно да кажеш, че той самият се нарича само З. Или Зю. Или Зюм. Или Зюмб.
Или Юмбюл.
Трънки!
Понякога, най-често следобед, се свиваше на шарена сянка и си мислеше за своето семейство. Изброяваше имената им: Здравка, Златка, Роза, Лайка, Кукуряк, Шипка, Теменужка, Детелин, Подбел, Равнец и Синчец. Питаше се дали се сещат за него. Понякога му се искаше да хукне през храстите и полянките, да ги намери и всичко да им разкаже.
Но си спомняше, че няма думите, които му трябват, затова оставаше на мястото си.
Помръдваше с нос, мачкаше си мека пръст в шепата, ветрецът рошеше опашката му, а думите прелитаха наоколо и кацаха все по-близко.

Гората цялата е в гледки,
а клоните са като клетки,

но без решетки, без вратички,
и там гнездят свободни птички.

И там вървят свободни хора.
Те имат хубава умора.

Те имат слух, за да долавят
какво поточетата правят,

и билките какво си мислят,
и как листата се избистрят,

за да пропуснат светлината.
Чист слух – да чуят тишината.

Да я допълнят със въздишка.
Като картинка в детска книжка –

река, дървета, склон. Малини.
И водни кончета – свръх-сини.

Свръх-бързи. Скъпоценно златни.
Летящи мигове приятни.

И мост. И тихичка пътека.
И спомен – как вървим полека.

Под всяко камъче живее
една душица грозновата.
Но за да разбереш къде е,
ела, качи се в планината.

Вземи си хляб. Вземи си яке –
на лятото изтича срокът.
На буца пръст в реката чакат
две жабки, малки като нокът.

Гората е съвсем спокойна,
притихнала и уморена.
Дърветата са още стройни,
все още млади и зелени.

И светлината ги облива.
Ела – и теб ще те облее.
Тревата даже е щастлива,
че съществува и живее.

Не мисли, а расте нагоре
и диша въздуха изстинал.
И няма повод да говориш.
И си доволен без причина.