Гневът прекипява

Гневът прекипява и става тъга.
Човек преживява. Защо, за кога,
и да е заможен, и да е добричък,
какво всъщност може, ако е самичък.
И ходи безсилен, помага на дребно,
със жестове мили, със думи безследни,
с каквото е правил, с каквото е писал.
А то е безславно, а то е без смисъл.
Човек се отчайва, озъбен и малък,
търпи и изтрайва без риза, без залък,
затваря очи и изписва си вежди,
ръмжи и мълчи и засажда надежди.
Надеждите раждат нетрайни утехи.
Тъгата е сажда на новите дрехи.
Гневът му е въглен от тиха цигара.
Намира си ъгъл във църква, на гара,
във град, на поле, дупка, пропаст – да вика.
Гневът е солен, между някой и никой,
гневът има край, самотата – безкрайна,
тъгата е остра, и срамна, и тайна,
И е смачкан, и мек, и се кръсти за здраве,
и гасне човекът. Какво да направи?