Принцесата се облегна и възглавницата поддаде. Отпусна главата си назад, докато тилът й опря в тапицираната табла на леглото, а погледът й потъна в синьото небе, украсено с един-единствен, блестящо бял, млечен облак.
Кристалните прозорци, които увенчаваха кулата, разкриваха безкрайна гледка – квадратите на обработеното поле, мастиленото зелено на гората, а далеч-далеч на изток – тъничка сребриста люспа море.
От стълбите се чуваше приглушеното шушукане и смях на момичетата, които й бяха донесли обяда и след като го бяха оставили на масичката пред вратата, не си тръгваха, а, както им беше станало обичай, се редуваха да надничат през резбованите пролуки във вратата. Не беше точно шпиониране, по-скоро плиткоумното чудене на две полски мишки какво ли е да си затворен тук завинаги. Мекото топуркане на стъпките им се отдалечи надолу и заглъхна.
Принцесата усети, че е дошъл точният миг, в който ако премигне, две сълзи ще се спуснат от външните ъгълчета на очите й и ще си устроят състезание. Опита се да не мига (сълзи в предстартова треска.)
Наслади се на усещането. Удължи този миг. Опитай с показалец остротата на копнежа. Чуй бръжденето на кръвта, която прави своите обиколки, взима и най-острите завои, разделя се, събира се, пренася съкровище, отмива тайни, отминава желанията, връща се да ги напои и да ги събуди за живот.
Дланите й се затоплят, когато си представя…
Удължи този миг. Когато отмине, никога няма да го получиш обратно. Не можеш да го носиш на пръстена си, не можеш да го втриеш в слепоочията, не можеш да го положиш върху кадифето на езика си и да го споделиш с целувка.
Принцесата е влюбена в мъчителната самота и дълго мисли, но не успява да прецени дали любовта й е споделена.
После мигът приключи и тя се раздели с него ведро и с лекота, хапна обяда си и изтича по стълбите, за да побъбри с другите принцеси и да види има ли нещо интересно за вършене този следобяд.

Здравей!
Надявам се, че вече си мъртва.
Това е първото, което ми хрумва да ти напиша в началото на писмото.
След 50 години ще си на 89, преди малко навършени. Не е чудо на чудесата, макар че знам ли как ще е след половин век. Може би ще сме изтровени и мутирали и ще угасваме рано-рано от гнусни болести; или пък напротив – медицината немилостиво ще ни крепи до 150-годишна възраст, и тогава ще значи, че си на попрището жизнено в средата, пак и отново, а? Иска ли ти се да е второто?
Не те виждам като бабичка. Дебела и ох-ох-мрънкаща, или пък суха и речовита, каква баба си ти? За какво си мислиш по цяла нощ?
Сигурно си влюбена, само че от къде си намерила по-възрастен мъж, за да го харесаш? Едва ли са останали много. По-млад ли си намерила? Сигурно е някой, който може да те научи на неща в област, която ти е непозната, иначе умът ти ще се пречка постоянно, ще тича наоколо като непослушно младо куче и ще ви донася каквото е уловил – наблюдения, странни заключения, гледки и тъги. Твоят тъжен и пъргав ум, който лови безполезен дивеч още от сега.
Дали още го имаш свой? Подивял ли е?

Добри ли са думите към теб?  Дано не са те изоставили.

Има едно стихотворение от преди 25 години (твои 75) – когато съм била… когато сме били на 14:
Ако думите ми свършат, пясъкът ще замълчи. Нещо в мен ще се прекърши. Ще пресъхнат сто реки. Който тайно е завиждал, срещу мен ще вдигне глас. Но това, което виждат, вече няма да съм аз. Аз ще бъда надалече, зад балкани и нивя, за да събера във шепи разпиляните слова.
Е, далеч е от съвършенството, но то пък кое ли е близо.
Имаш ли внуци? Сигурно ти е трудно да контролираш изблиците си на любов към тях. И сигурно вече съвсем неприкрито не понасяш чуждите деца и обожаваш своите. Ей, те не са твои, нали не си забравила?
Забравяш ли? Дали си глупава вече?
Толкова ми е тъжно за теб… Толкова съм се затъжила за тебе, момиче. Липсваш ми.
Какво мислиш за мен? Радваш ли се, че не пуша? Сърдиш ли се, че не спортувам? Или точно напротив? Ако ме помниш изобщо…
Какво ти трябва? Всичко ли си имаш? Искаш ли да ти изпратя нещо, някак, по някого?
Момиче, момиче, смешно момиченце, дано си добре.

Мека като котка на дивана,
тиха като паяк на тавана,
сгъната на четири, сгъстена,
в шепата ми топло разтопена,

тайна и откъсната от всичко,
скрита, и самотна, и самичка,
семка от къпина, от черница,
нота, чер пипер, сачма, зеница,

и опитомена, и домашна,
но в безсънните ми нощи страшна,
проста мисъл, дразнеща, такава –
мисълта, че времето минава.