Валя – спира – валя – спира – валя – спира.
В един момент капките падаха, а аз, напълно облечена, с чанта на рамо, прогизнала отсекаде, във вода до коленете
видях слънцето
на грузински – мзе
изгря, колкото да видя дъгата
пастелна, бледа и светличка, аз – във възторг и за двете ни.

Но животът продължи, това му е работата. Един гълъб кацна до сандалите ми. Дълго го дебнах с фотоапарата. После като махнах фотото, направо подскочих – таз твар летяща беше на около 50 см от мене. Здрасти бе!
И така. Ден като ден.
Видях и красиви жени в кемпери, но ми беше неудобно да ги снимам.

Искам любов, здраве, пътища и кемпер. В този ред.

Широта

Картинка

Отговор

Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.
Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: БОГЪ или ЖИВОТЪ, или ДЗѢЛО, или ЦРЬКꙐ, или ЧАꙖНЬѤ, или ШИРОТА…

Жабата Стоянка и съвършената красота

Posted on 11/07/2017 by Мария

Жабата Стоянка обичаше красивите неща, но ръцете й бяха вечно мокри и красивите неща се изплъзваха и се чупеха.

– Нетрайна е красотата и не е дадено на жабите да се насладят до край на нищо в дивната природа – въздишаше често Стоянка.
Очите й блещукаха като зрънца хематит и галеха с поглед отблясъците на залеза по малките вълнички – но как да задържиш дори за две секунди отражение, носено от разсеяна и невнимателна вълничка?

Отронено листо от върбата се плъзваше по повърхността на водата, изписваше една или две елегантни линии, а после спираше и те се изтриваха дори от паметта на жабата. Тя диреше следите от лекото движение, но те се топяха и тя не знаеше дали си спомня или си измисля… а собствените й фантазии бяха груби и еднообразни, толкова тромави… толкова… жабешки.

Насън Стоянка плуваше под озарената от слънчеви лъчи вода, без желание да излиза и без нужда да диша. От време на време, на игра, оформяше с тънките си синкави устни мехурче въздух и с целувка го пускаше на свобода.
Призори, в полусън, жабата повтаряше отново и отново картината в ума си. Оформяше въздухчетата и правеше колелца, играчки за елха, висулки за огромни оперни полилеи, пускаше червени рибки от въздух в сини кубчета от въздух и ги наблюдаваше как се носят из меката блатиста вода.
Наслаждаваше се на гъделичкащото изкушение да хване въздушните мехурчета с лапичките си, успяваше да се въздържи.
Самото докосване щеше да направи нещата несъвършени и представата за кристалните въздушни топчета, помътнели от пръстите й, помрачаваше лазурния сън.

Тя го подхващаше отначало. Водата, шарките от слънце по пясъчното дъно, съвършената жаба от стъкло и светлина – тя самата, Стоянка, мехурчета, искри, колекцията й от недокосван въздух, който по нейна воля не се издига веднага към повърхността, а криволичи, потъва, омайва я, вие се около лицето й, примигва около пръстите й, предизвиква я, бяга…
Приискваше й се да няма ръце, да стане пак капковидна, с тънка слаба опашчица, да се върне дори по-назад, да се превърне в съвършено зрънце хайвер, да не се е излюпвала, да не са я снасяли, да стане пак неотделима част от върховното съвършенство, от идеалната красота.

За която вече можеше само да копнее – неутолимо, жадно и безнадеждно – защото жабата Стоянка обичаше красивите неща.