Ще настоявам, че е есен

Картинка

 

Може да съм с половината си зимни дрехи, облечени едно върху друго, но няма да признавам, че се е зазимило.
Може да разглеждам коледните играчки, но с едно затворено и с едно примижало око.
Може да печем свински мръвчици, но отворих последната бутилка бяло вино, мирише си на мускат.

Мустак на мишка, цялата в жълто, сред хризантеми и оранжеви тиквички.
Добавят се есенни пейзажи, зърнати от влак.
И се мечтае – за днешния ден, за този момент в момента.
Болят ме всички зъби горе вдясно, но поне е есен.

Имам какво да кажа за БДЖ

Макар че не разбирам нито от политика, нито от икономика.
От години крещя, или мълча обидено и си представям, че това е начин да си спася достойнството, или гласувам, или не гласувам.
Има толкова далавери и тайни, които аз не знам, и човешки съдби, и история, и технология, и традиции, и пари, събрани в темата БДЖ, че не би трябвало да отронвам нито сричка.
Но толкова много съм пътувала с влакове. И съм се разболявала от студа, и съм била на ръба на топлинен удар от жегата. Чакала съм с часове заради закъснения. Била съм благодарна за човещината на кондукторите, или пък съм отклонявала неприлични предложения. Стигала съм до най-топли и любими приятели. Прибирала съм се у дома. Плакала съм си тихичко в купето след тежка раздяла. Яла съм и са ме черпили, и съм черпила. Шила съм играчки и съм ги продавала, и съм ги подарявала във влака. Заспивала съм с чувството за пълна безопасност и съм се събуждала със скок от паника, че съм си пропуснала гарата.
Железниците са български и държавни, а аз съм българка и съм български поданик.
Искам да кажа, тия влакове са моите влакове.
Гледам как една гаричка като тази в Пазарджик с месеци и месеци не можем да ремонтираме. Не да построим, да ремонтираме. През 21 век, с всичките технологии, машини, нови материали и в рамките на Европейския съюз.
Едни пикливи няколко десетки километра между Нова Загора и Ямбол ги ремонтираме с години.
Цялата железопътна мрежа, цялата железопътна система е построена след Освобождението, нали така? И след Девети септември – една голяма част от нея?
Нашите майки и татковци, специалистите, трудоваците, затворниците, бригадирите, войниците, бомбаджиите в планината, инженерите, майсторите на релси и траверси са положили този път през цяла България.
БДЖ ми е наследство.
Безразсъдно съсипваме нещо, което не ни е по силите да създадем, нито дори да поправим частичка от него.
Ако започна да давам примери колко е зле тази фирма, ще разкажа половин абсурден роман. Аз, със скромния си личен опит. Еми няма начин случайно да има толкова абсурди, глупости и простотии в рамките на една фирма.
Мисля, че нарочно зли хора съсипват моето БДЖ, за да спечелят много пари. Нямам дори идея кои хора и колко пари. Само виждам и казвам.
Не че думите ми имат значение.
Но не е правилно и не е справедливо. България има нужда от своите влакове и тези, които нарочно, злоумишлено съсипват БДЖ, са престъпници и вредят на всеки от нас лично.
Пред очите ни.
Пред нашите виждащи, безпомощни очи.

Влак

Този въздух е в обращение
от безброй години.
Натоварен със съобщения.
Стоплен. Пак изстинал.

Прашен, стар. Наследен от живите.
Ресто от умрелите.
Този въздух е от архивите.
Как ще го заселите?

Той е дъвкан. Въздишан. Спирал е,
стиснат в тесни дробове.
Той е мляскал салам и сирене.
Той е бъркал в джобове.

Той е тук още от началото.
Той е включен в пътните.
Този въздух скрепява цялото.
Как ще го преглътнете?

Нетърпението е сладко като бонбон

Нетърпението е сладко като бонбон
и солено като сълза под езика.
Нетърпението е леко един тон
и мълчи със усмивка, която вика.

Във корема на влака, железен, ръждив корем,
чака моето тяло, и всеки тунел ме ражда.
Влакът тръгва и спира, и всеки път, като спре,
вдишвам нов и различен въздух и чувствам различна жажда.

Аз очаквам и бързам, не знам дори как стоя,
всяка бавна минута разтегля се карамелено,
и стъклата треперят, звънтят и туптят
от сърцето ми, с радост и страх населено.

Тук съм

Спи. Очите й са затворени, ръцете отпуснати, дясната ръка върху бедрото, лявата – на седалката, с дланта нагоре, беззащитна. По лицето й минават настроения като сенки на облаци.
Надига лице, все едно очаква целувка, и остава така за една бавна, дълга секунда.
Във влака всичко е бавно. Въздухът е тежък и неподвижен, прозорците не се отварят. Между двойните стъкла се е разтопила от слънцето и се е смъкнала желатинова лепенка, силует на мъж с бастун. До него – разтопен мъж, който изхвърля нещо в кошче за боклук.
Тракането е ритмично, не остро, а замъглено, покрито с мъх, прашно тракане, шум от упорито движение към цел, която не се приближава.
Вагонът не е разделен на купета и има повече простор. Не е и съвсем мръсно, няма едри боклуци, но всичко е напоено, изсъхвало и напоявано безброй пъти със знанието за една нечистота, от която са направени седалките, закачалките, боята, розовото, зеленикавото. Стъклата са прашни отвън и мътни отвсякъде и всеки пейзаж посърва.

По-хубави са гледките зад клепачите й.
Тя не сънува.
Има още