Тя свали очилата

Тя свали очилата
и започна да плаче
по такъв непохватен
и безпомощен начин,

сякаш никой край нея
вече не съществува,
само слънцето тлее,
само влакът пътува.

Нито звук. Без да пречи.
Без да се извинява.
Тя е тук, но далече
нещо я наболява.

Явно нещо й има.
Или нещо с децата.
Или не е любима.
Слага пак очилата,

в ъгъла на купето,
мисли, плаче, сънува,
и си ближе сърцето,
и сама се лекува.

Имам нова еротична мечта (Tico-tico)

Искам да съм в публиката и да глeдам как Марина пее ето тази песен.
Мелодията всички я знаем.
И думички:

О, тико тико тик,
о, тико тико так
за първи и последен път пътувам с влак!
О, тико тико тик,
о, тико тико так,
ей тази грешка няма да повторя пак!

Вървим със час назад,
кондукторът е млад,
облечен в синьо, и омачкан, и сърдит,
мирише ми на мъж.
Отвън пердаши дъжд,
така че влакът ще пристигне поизмит.

Във купетата безумно миризливи
тичат циганчета боси и кресливи,
Там бабичка с компрес
чете „Жената днес”,
а потен дядо ме разглежда с интерес.

Гълтам въздуха желиран във купето
и нямам сили да мечтая за морето.
Влача куче, седем куфара и сак.
Искам само да напусна този влак.

О, тико тико тик,
о, тико тико так
за първи и последен път пътувам с влак!
О, тико тико тик,
о, тико тико так,
ей тази грешка няма да повторя пак!

До мен плющят белот.
Буркани със компот
пренася мъничка студентка от дома.
Навън цветя цъфтят.
Краката ме болят.
Със кой акъл със влак съм тръгнала сама?!

Мазен чичко на диета лук със чесън
пита нещо, над главата ми надвесен,
Тук има ли клозет?
Назад или напред?
Къде съм пъхнала проклетия билет?

Май заспивам права. Във съня се мярка
мустаката и добра железничарка.
Гарата подминали сме преди час.
Тук завинаги ще си пътувам аз.

Малка гара

Гарата пристига.
Стряскам се и слизам.
В мене се надига
вкусен оптимизъм.

Царевички мърдат
заешки ушета.
По земята твърда
лилав бръмбар крета.

Маковете тичат
отстрани край пътя.
Щъркели прилично
и спокойно мътят.

Агнета се гонят
по една поляна,
и разперва клони
радост овладяна.

🙂

Влакът е капка

Влакът е капка желязна вода,
бърза, защото щом спре, се разлива.
Някакви мижави храсти в студа
с пръсти разресват на вятъра гривата.

Шум и движение. Мир и покой.
Село със хрускави букви във името.
Гари и гробища. Права. Завой.
Влакът тече през земите на зимата.

Перспектива

Дете със меки, влажни пръсти
е подредило покрай влака
коли, като калинки пъстри,
на прелеза които чакат.

Магаре сиво, с бял корем,
и второ, този път – кафяво.
Под облаци от млечен крем –
до стадо къщи – стадо крави.

Чупливи, лекички – перце,
подпрени, за да бъдат прави,
две баби с трепкащи ръце,
които лютеница правят.

И като истински пътува
там влакът, отминава вече.
А аз в едно купе кротувам –
сънливо истинско човече.

Конче

Разтопените релси
са подути и парят.
Потъмнели, унесени
слънчогледи догарят.

Нерешителен, тежък,
гази релсите влакът.
А едно конче нежно
между сенките чака.

Аз случайно минавам.
Мен вагонът ме крие.
Аз съм потен удавник
с пълен куфар на шия.

На седалката сгушена
препрочитам билета.
Това конче под крушата
е от друга планета.

Как да стегнем малък, лек багаж за пътуване, без да забравим нещо важно?

Винаги преди тръгване си представям с ужас какво е да си мравка, която по невнимание се е озовала в междуградски автобус. Малка черна мравка, лъскава и храбра, или още по-невзрачна – кафява. Пъпли си в прахоляка, заобикаля петната от изтекло масло, подушва с интерес захвърлените опаковки. Полазва върху някоя чанта, после за миг се оказва вътре в автобуса – сто и десет километра в час и нищо не разбираш.

Не ми е жал за мухите и другите летящи гадове и гадчета – може би защото не познавам социалните им порядки. Но съдбата на малката обездомена мравка ме изпълва със страх и ужас. Какво ще стане с нея, ще си намери ли нови приятели, дом? Неуместни представи. А съпруг?

Когато пътувам в автобус, избягвам да чета, защото ми става лошо. Не ми призлява само когато надничам в списанието на съседката по диагонал през пътеката, или в изключително тъпия вестник на пътника до мен. Ако вестникът беше мой – не че бих си го купила някога, никога! – но ако беше мой, не бих дочела нито една от статиите в него. Аз всъщност и така, крадешком, не успявам нито една да дочета, и никога няма да узная какво ще стане с жената, която за четвърти път се жени за един и същи мъж, нито пък ще се класира ли ФК “Марек” за… не знам, не можах да видя – той отгърна.

Не обичам да се запознавам със спътници. Освен ако не са млади, красиви и чистоплътни едновременно, но те обикновено не са.

Има още