Снимки и стихотворение от двубоя с Елка

Двубоят мина снощи и беше много празнично и хубаво, хем вълнуващо, хем смешно. Паднах, но какво от това? Пак беше страхотно.
Ще има видеозапис, който ще споделя, когато се появи.
В четвъртия тур ни се падна тема за импровизация „зрънце от слънцето“ и имахме 20 минути да напишем по нещо.
Ето какво измислих, и също така, ето какви снимки направи Костас Анастасиу.
Благодаря!

31 август всяка година

Зрънце от слънцето, клечка от плажа,
мидичка в джоба, билета, багажа,
всичко е стегнато, сгънато, чака,
хващай си пътя, и рейса, и влака,
хващай си стопа дори, щом ти стиска –
свърши почивката, няма „не искам“!

Няма! Не искам! Отказвам! Оставам.
Трябва ли сутрин насила да ставам?
Всеки ден зиме ми е понеделник.
Аз съм професионален безделник.
Аз съм родена да дремя на плажа.
Мента да пия и с крем да се мажа.
Да съм без разлики, да съм си дюс.
Тръгвай без мене, проклет автобус!

Подкаст „За книгите“, ура!

От юли миналата година всяка седмица споделям радостта си от хубавите книги в предаването за култура „Флашмоб“ по радио Стара Загора. Имам концепция: да избирам за четене разнообразни заглавия и да говоря за тези, които са ми харесали, защото съм научила нови неща и съм преживяла нещо повече, благодарение на тях. И после тичам да кажа: красива работа, обърнете й внимание!

Аз не си говоря сама, предаването има водещи, журналистите от радиото, техните въпроси, гласове и усмивки определят тона и насоката на всеки разговор. Радио Стара Загора е гюл бахче. Розова градина!

Това е първият епизод от подкаста. Не знам дали точно така се казва, но ето го, за „Гладни сърца“ на Веселина Седларска. Може да се влезе и от страницата на радиото, най-долу. Има подкаст на предаването за джаз на Цветомир Цанков, не е за изпускане и е страхотно, че вече ще мога да си го слушам, когато ми е удобно.

Новата година само радости да ни носи! Моля.

Носорози и депресия – 7 романа от 2018 година

Текстът е написан за любимия сайт ТОЕСТ и първо бе публикуван там.

Читателската ми година не беше препълнена. Може би защото съм прочела по-малко книги, между тях остана повече време и място да отекват, да мисля за героите и събитията, да продължавам да преживявам книгите и дълго след като съм ги затворила.

Другото, което направи 2018 по-различна от предишните ми години на читател, беше това, че започнах много повече четива, отколкото завърших. Научих се без чувство за вина да оставям онези, които не са ми интересни. Това е борба на характери! Елате и ме накарайте да ви обикна. Дала съм ви шанс, донесла съм ви вкъщи, отделила съм време за началото ви – дръжте се очарователно, бъдете харизматични, вадете гълъби от ръкавите си, заведете ме там, където сърцето ми копнее да отиде, дори и ако умът ми не е подозирал за тези тайни желания. Вие сте книги, нали? Бъдете всемогъщи! Не ми се оправдавайте – „ами аз тука имам слаб момент”, или пък „изчакай ме да се потуткам 300 страници, после ще стана интересна”. И най-вече, не ми излизайте с номера от сорта на „мене всички ме четат, ти защо се мислиш за по-умна от всички”.

Четенето е като любовта, трябва взаимност. Не се влюбвах често през 2018, но все пак получих доста от нея. Давам примери:

 

„Спасението на Хенингтън” на Патрик Нес, преведена от Златка Миронова. Прочетох я на един дъх в бяла стая, върху бялата завивка на бялото си легло, на светлината на бяла лампа. Патрик Нес е един от любимите ми автори в последните години. Когато ми се чете нещо увлекателно и пълно с изненади, избирам негова книга и досега не съм се разочаровала. След трилогията „Живия хаос” и романа „Жената жерав”, това е петото заглавие, което ме държи до последната страница. Историята е донякъде фантастична. Разказва за едно постапокалиптично общество, оцеляло след войни, предателства и престъпления, за които всеки носи някаква вина, дори и 50 години по-късно. Всички книги са били унищожени, от историята е останало само онова, което вятърът е донесъл, предания, легенди, и едно свещено писание. Светът е като новороден след всичката пролята кръв, и би трябвало да започне начисто. Би трябвало, да. За половин век градът се е възстановил – с богатството и бедността, с безкористната саможертвена любов и с черните пороци, присъщи на човека. Романът показва какво е политиката и как може да се използва и за добро, и за зло – това ми беше много интересно. Говори за важни теми като паметта, расизма, религиозното заслепение, лудостта на тълпата, любовта, любовта, любовта. Просто е невероятно, че това е първата книга, която Патрик Нес е написал – майсторска работа е. Освен това навсякъде е пълно с носорози.

 

„Зелените очи на вятъра” е най-новата книга на Здравка Евтимова. С всяка следваща творба все повече се привързвам и обиквам тази авторка. Езикът й е изключително поетичен, има страници като стихотворения, макар че си е проза от край до край. Гласовете, погледите, лицата, докосванията, раните, всичко е разкрито така, че го чувствам и го усещам. Така се вживявам, докато чета, че забравям къде съм. На друга страница пък разказът звучи като притча, думите стават малки, а смисълът им израства над тях и се изправя като планина. И както е красиво, изведнъж се случва някакъв ужас, нещо унизително и горчиво, от което искам да се свия като куче на пода и да скимтя, защото е непоносимо. Нещата се повтарят, жените в този род горят в един и същи огън, а всяка реагира различно и се спасява по различен начин. Красивото и грозното пулсират и се преливат, преминават от едното в другото, любовта става проклятие, гордостта става къща, парите стават безсилие. Мъничкото момиченце с черната тениска и голямата мама Дарина сега са пред очите ми, седят от двете ми страни, докато пиша това, така се чувствам.

 

„Депресията ме обича” е новата книга на един от най-добрите и умни хора, които познавам. Веселина Седларска разказва историята на собствените си отношения с депресията, но по такъв открит към света и загрижен за всички начин, че личната история се разширява. С любопитни препратки към историята, със случки от ежедневието, с проницателни наблюдения и разсъждения за нашата съвременност, Веселина Седларска рисува широка и живописна картина. Текстът създава връзки между преуморения, сто пъти разочарован, с разбито сърце човек – и живия, бушуващ, неустойчив, изменчив свят. Тя е мозайка от въпроси и отговори, споделен опит и търсене на опори в цялата несигурност и вътре, и извън личното. „Депресията ме обича” е естествено продължение на предишната й книга, „Кладенецът”, и двете са хубави, но новата ми звучи по-овладяно и цялостно. Дори отклоненията водят към целта – осъзнаване на причините, назоваване на проблема, отърсване от сковаността и безсилието, които депресията ти стоварва отгоре. Темата е сериозна и разработена задълбочено, но в същото време всичко е написано острумно, забавно и трогателно. В книгата има радост и жизнерадост и макар че не е точно художествена литература, четенето й е удоволствие.

 

„Забранете тази книга” на Алан Грац, преведена от Елена Павлова, е важно четиво, макар че е за деца. Има ли нещо по-важно от децата? Даже най-смотаното и затворено детенце носи в ума и сърчицето си цял свят, и може да промени света. Но когато човек е зает с толкова много важни и неотложни работи, не всеки ден му остава време да обърне внимание на детето си, всеки от нас го знае. А ако в семейството има две или повече деца, все някое остава пренебрегнато. А когато се съберат 20 деца в един клас, или 2000 деца в едно училище – това е просто тълпа от деца. Трябва да има ред, иначе и за две стотинки работа няма да се свърши, нали? Логично е. И често се вземат решения за доброто на всички, и не може то всеки да бъде изслушан, нали? Обаче, да се върнем стъпка-две назад. Даже най-смотаното и затворено детенце може да промени света. И Ейми Ан, едно умно, но прекалено мълчаливо момиченце, което прилича на мишка и само чете книги, точно това прави: поставя си цел, намира съмишленици, открива приятели, измисля стратегия, води война. И побеждава. А като добавим, че всичко се върти около четенето и любовта към книгите, става ясно: „Забранете тази книга” е просто задължителна за прочит от цялото семейство.

 

Когато през 2017 година излезе романът „Бьорнстад” на Фредрик Бакман, бях сигурна, че това е най-добрата му книга. Неговите романи излизат на български език доста скоро след издаването им на шведски и това ни дава възможност да наблюдаваме как се развива стилът му. Казах си – ето, тук са събрани всички страстни герои, шантави образи и обикновени чешити от предишните книги, остроумният език е впрегнат да върши работата си още по-ефективно, без самоцелни заигравки, а всичко това е послужило за изграждането на жесток конфликт, който просто няма как да бъде разрешен. Напрежението беше непоносимо, обадих се на приятелката, която ми беше препоръчала тази книга, и й се развиках: „Какво ме караш да чета! Знаеш ли колко е страшно! Какво ще стане сега! Какво ще правим?!!”
”Бьорнстад” ми взе акъла. С колкото акъл ми поостана, мислех, че няма как да се напише по-увлекателна история.
И знаете ли какво стана? Фредрик Бакман написа продължение – „Ние срещу всички” (преводач – Любомир Гиздов), и то не беше по-слабо от „Бьорнстад”. Този автор така говори за любов, че докато чета, и аз съм влюбена. Така пише за хокей на лед, за езера, за съблекални, за кръчми, за родителство, за агитки, за китари, за предразсъдъци и предателства, за оцеляване, за чест и за победи… за всичко, което героите му виждат и преживяват, че аз също умирам и се съживявам с тях. Аз не понасям спорта, знам, че има нещо, наречено „спорт”, но то изобщо не ме вълнува. А докато четях книгата, бях хокеен фен и треньор и играч и собственик на отбора. Писател, който може да ме запали по хокея, е великан.

 

„Братоубийците” на Никос Казадзакис, преведена от Драгомира Вълчева, е книгата, която започнах да чета в небето. Бях в един самолет, както пее Висоцки, „мы летали под Богом возле самого рая”. Други книги са написани с думи, тази – със слово. Тя е пълна с небеса, със звезди, с черни пътища, с възлести маслинови дървета, пълна е с морска вода и кръв. Мъчително красива книга, солена, горчива, мъдра. Началото й ме придърпа, открадна ме, взе ме. Това е от книгите, които ми се е искало да препиша. Изреченията са завършени, цели, като златни монети, а разказът тече, не спира и не те оставя да дишаш. Може би защото бях в небето – после я дочетох много по-спокойно, след кацането. Но онова преживяване беше специално за мен, тялото ми летеше там на седалката, душата ми летеше през страниците; и само тялото ми имаше закопчан колан. После кацнахме.

 

„Да живееш нататък” на Нарине Абгарян, преведена от Емилия Масларова, е прекрасна книга, която не препоръчвам на никого. Истории за войната и живота след нея. Написана е толкова нежно, с толкова много човечност и любов, вслушване в природата, със сладък език – всяка дума е като снежинка, която се топи, докато очите ти я докосват на страницата. Мисля, че е написана, за да лекува. Обаче мен ме разболя. На фона на цялата тази хубост и сладост, милосърдие, нежност и вярност – войната с нейния катран, отровата, лишенията и мъченията, изтезанията и безпричинното зло, което хората са способни да извършат. Не можех да спра да чета и копнеех всичко да свърши, не можех повече, а не можех и да спра. После няколко пъти се случи да се стряскам насън, сънувах тези жестокости, вметнати почти небрежно. След като прочетох „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, няколко вечери ме беше страх да ходя по улиците. След „Да живееш нататък” ме беше страх да заспя, защото можеше пак да сънувам онези неща. За човечеството е важно да има тази памет, да бъдем предупредени, никога да не забравяме, да знаем, че и вътре в нас съществува способността да правим и добро, и черно зло. Но аз не искам да чета такива книги. Много боли.

„Кладенецът“ – новата книга, която обичам възторжено

 

Започнах да обичам „Кладенецът“ още когато чух, че предстои да бъде издадена, защото Веселина Седларска е най-най-любимата ми журналистка. Тя говори толкова проницателно и човечно за политика, че аз разбирам всичко, което казва. Говори толкова образно и ясно, че никога няма да забравя статиите й, които са ме впечатлявали – например за знамената на Резово, за неизмитата врата на асансьора, за Съединението… Много са. Тя разсъждава ясно и подредено, свързва очевидните неща и изведнъж връзката между тях става видима. Това е начин на разсъждение, който формира светоглед.

Всъщност обикнах „Кладенецът“, когато чух, че предстои да бъде написана. Имам щастието да познавам Веселина Седларска, виждала съм я лично няколко пъти, писали сме си в интернет, все в моменти, които са били трудни за мен. Тя ми казва важни неща. Има едно, което съм копирала и неведнъж се налага да си препрочета. Весе, извинявай, че ще го цитирам. Мисля, че магията му няма да се развали от това. Ето:

Не, скъпа Мария, не си толкова мощна, че да накараш някого да страда. Ако някой страда, то е защото сам е направил нещо, за да страда. Това със страданието си го избий от главата. Ще бъда строга: може да си въобразяваш, че като се тревожиш да не накараш някой да страда, си много благородна, но не е така. Това е социално приемлива суета. Никой не кара другиго да страда. Всеки страда единствено и само заради себе си. Мисли над това, което ти казвам. Няма да ти хареса, но съм права.

То си е част от наш разговор за моите лоши навици на отнасяне към себе си, то е част от моето лечение на душата.

И така, имам нова причина за обичане. „Кладенецът“ се оказа толкова хубава, колкото очаквах, и дори още повече. Не очаквах, че ще плача почти през цялото време, докато четях. Такъв, копнежно-оздравителен рев, а също и защото твърде много от страниците се отнасят за мен лично. Или за хора, които познавам и срещам всеки ден (например майките, на които децата им са в чужбина).

„Кладенецът“ е роман за изцелението. Не, не, роман за щастието е. За опознаването на себе си? За това, че никога не е късно да започнеш да живееш щастливо със себе си, близо до себе си. Роман за гледането на истината в очите (а истината може да изглежда по много начини, като кокошка, като сън, като спомен…)

Харесвам героите (искам да стана приятелка с всички приятелки на героинята, много искам!) Разбира се, героите и особено героините в онази част, наречена „Ръкописът“, са много по-плътни и живи. Другите, от курса по творческо писане, са по-скоро рамка, братята и сестрите от приказката, то си е казано. Но и тях ги харесвам. Курсът по творческо писане е част от пътя на героинята към  по-здравото, по-живо живеене. Мисля, че като приема помощ от приятелите си, тя тръгва по добър път и затова започва да открива подкрепа във всичко.

Мисля, че когато си на правилен път, всичко ти дава сила – дори препятствията и дори враговете.

Всъщност „Кладенецът“ е книга-приказка. Радев, Савата, Теоимарта и другите от курса са герои с функция, която трябва да изпълнят, и затова са по-схематични. Те са нещо като вълшебните помощници по пътя на най-малкия брат или да речем на принцесата. Аз бих искала да науча повече за тях. Сега си спомням как се засмях на глас, когато прочетох, че Стамена била толкова тънка, че приличала на изстискана от туба от паста за зъби (бях в тролея и една жена се обърна да погледне защо се смея). Макар че не са широко разгърнати, тези образи са посочени с някаква характерност, която човек запомня. Снощи в литературния клуб обърнахме внимание с какви хубави ситни буквички пише Еми – тя е в пети клас и е най-мъничката в клуба. Еми каза – аз като станах във втори клас, толкова много се свих, че и буквите ми се свиха, защото винаги съм на щрек, че може да ме изпитат.

Отклоних се. Исках да кажа това – в „Кладенецът“ всяко нещо си е на мястото, няма нищо излишно, на много места има зрънца, от които могат да покълнат нови сюжети и много ми се иска да чета още за тези хора, а на всичкото отгоре езикът е ярък, написано е забавно и трогателно (казах ли ви какъв рев ревах?)

Харесвам подхода на Веселина Седларска към самия език като към събитие, което си заслужава да бъде наблюдавано, изследвано и разказано.

„Знам две-три северни държави, където не крадат, и където действителността е добър сън, сънуван от всички. Дали пък не е това проблемът ни – че поотделно сънуваме кошмари и спим по различно време с различна чуваемост на съвестта. Тази дума съвест така изчезна от речника ни, че вече не се и питаме какво означава. „Съ“ е частица за съдружие, съединяване, общност. Съвестта е вест от себе си. Онова нещо в теб, което знае всичко, и ти казва през нощта неща, които денят те е подмамил на подминеш, да затиснеш, да кажеш или направиш машинално, по инерция. Но ние вече живеем на такива далечни разстояния от самите себе си и сме запълнили тези разстояния с толкова преструвки, маски, словоформи и митове, че вестта не може да си проправи пътя до нас за времето, преди да заспим. Е, как при това положение да сънуваме общ сън наяве?“

Добре. Предстоят няколко неща:

Да си купя книгата пак ( вече успях да я подаря и много се радвам, че излезе преди Коледа. Нарине Абгарян, мръдни и направи малко място на Весето). Да убедя колкото може повече хора да я прочетат, защото мисля, че ще им помогне.

Честита ми нова любима книга, „Кладенецът“.