Румо и чудесата в тъмното

По едно време усетих, че се оглеждам за нещо, с което да напиша: „Ако изчезна, търсете ме в книгата!!!”
Би било подходящо да го напиша с разкривен почерк и с кръв върху стената, но бях  на гости и никак нямаше да е мило.
Както не беше мило и това, че четох книгата по време на ядене, вместо да свърша някаква полезна работа, вместо да говоря с племенниците си, горе-долу вместо всичко останало.
Такова преживяване е хуманно всъщност. Помага да се поставиш на мястото на другия и да се опиташ да го разбереш. Значи така се чувстват онези зомбита с айфоните! Значи така съм била и аз, докато все още четях постоянно, интензивно и с огромен кеф!
Ееехх, младост, върни сеее! Ти, старост, поспри сеее! Недей навява в сърцето ми тъга…
Спирам пеенето.

„Румо и чудесата в тъмното” е втората книга на Валтер Мьорс, която излиза на български език. Издава я издателство Оргон, преведена е от Светослав К. Коев. Благодаря ви!

rumoКато имаме предвид, че Светослав К. Коев е и коректор на книгата, а тя самата е над 700 страници, съвсем разбираемо е, че чат-пат има леки грешчици, които ме подразниха – освен защото съм педантична дева, също и по причина, че авторът е бил толкова търпелив и внимателен към всяко нещо, изрисувал е собственоръчно и последната мигла на дясното око на Ушан Де Лука, нарисувал е дори гънките по четирите мозъка на ейдета, всичко е описал така добре, че читателят се топи от удоволствие… и изведнъж се оказва, че Урс е приготвил вечерята: „агнешки котлетчета с коричка от мащерков хляб и гарнитура салата от череши с домати”. Салата от „череши с домати”???… Самият Урс не би го понесъл леко.
От друга страна, книгата ми харесва ТОЛКОВА МНОГО, че и наистина малкото грешки ми се виждат милички.

„Румо“ ми харесва колкото „Градът на сънуващите книги”, само че много повече, защото е по-дълга, широка и дълбока. Също така в един момент ми беше поомръзнало да чета само за книги, книги и книги. В Румовата книга действието е много по-разнообразно и динамично.

Може да се каже, че това е книга за фантастични приключения, чудовища, чудеса, битки и победи. Но аз не искам да го кажа, защото много от четящите ми приятели не обичат фантастика, фентъзи и юношески книги, ще вземат да се откажат от четенето и много ще загубят.

Такова въображение… Как е възможно само един човек да има ТАКОВА ВЪОБРАЖЕНИЕ?! Безкрайно и безбрежно!
Даже по едно време ми беше отвратително, като стигнах до частта с генерал Тиктак и Медната дева. Както в предишната книга се говореше в невероятни подробности за устройството, физиологията, навиците, живота, обществото и историята на книгосъзданията, така тук се говори за чудовища, битки и смърт.

Миналата седмица в литературния клуб говорих за вълшебната приказка и функциите на Проп. Да, и тук ги има, естествено, даже на места са съвсем четливи… Но никога преди не съм била толкова благодарна, че поне донякъде мога да предвидя какво ще се случи накрая. То си беше ясно, че след като от Мъгловището са били отвлечени и Колибрил, и Смайк, в Хел те ще се срещнат с Румо и… ще видите какво 🙂

Безброй пъти ми се е случвало да се смея на глас, докато съм сама в стаята и чета книга. И много пъти съм плакала. Мисля, че за пръв път се усетих да скимтя от напрежение и страх, даже по едно време лекичко квичах нененене… Страшно. Страхотно.

Може би е време да спра да говоря за себе си и да кажа нещо по-конкретно за книгата?
Аз много се забавлявах, носех я навсякъде със себе си и последните двеста страници ги прочетох в чужбина, гладна, жадна и без да дишам.
Това е долна лъжа, през повечето време бях преяла, препила и си дишах де.

Ох, много е смешна книгата. Румо е любимият ми герой, въпреки че е такъв смотльо в любовните дела, те и грозовещиците му го казаха. Но самата идея за Сребърната нишка… и вълнението, с което Нурновият дъб разглеждаше кутийката, и това, че Румо си направи безболезнена рана (и Рала също) (и Урс също!!!)…

Още не ми е прекипяла в съзнанието книгата за Румо, как да разказвам за нея, ври, кипи, бушува се. Даже успях да напиша едно стихотворение, и в него има мъгла, която сто на сто е роднина на живата мъгла от Мъгловището.

Както е по-голям от стандартния формат и е неколкостотин страници, моят екземпляр е още по-дебеличък, защото съм пъхала хартийки и съм прегъвала крайчета, за да се подсещам за разни невъобразимо сладки моменти.
Какво да цитирам и какъв пример да дам? Съблазнявам се да препиша описанието на врахоците, те са тооооолкова гаадниииииии!!! Или пък някои от чудно-чудесническите диалози на Румо с трола и демона в ножа му за сирене (нищо няма да обяснявам!)? Какво? Какво?

Ба-бомм!
Лодката се движеше все по-бързо.
– Музиката на живота! – извика Смайк. – Невероятно! Не знаех, че сърцето може да бие толкова хубаво!
– Преодоляхме смъртта, Смайк! – каза Неприсъстващият миниатюрковец номер Едно.
– Не е ли прекрасно чувството да си преодолял нещо? – каза Неприсъстващият миниатюрковец номер Две.
– Как си, Смайк? – попита Неприсъстващият миниатюрковец номер Три. – Всичко ли е Уго?
– Ооо – Смайк се разсмя гърлено, – всичко е Уго!

Не, нищо няма да разберете…

Румо продължаваше да гледа как Смайк плува във вира, как жестикулира с четиринайсетте си ръчички, но в душата му се трупаха събития, чувства, догадки. Думите сякаш проникваха на хиляди места в тялото му, експлодираха и се превръщаха в картини, които, от своя страна, се групираха в хаотични и несвързани сцени, бързо редуващи се и гасящи се една друга. Сякаш огромно съкровище бе дрямало в него – смътно прадревно знание, което сега се събуди и оживя. Не, Смайк не учеше Румо да говори, той само будеше думите от техния сън.
– Да! Да! – викаше Румо. – Разкажи! Разкажи!

А? Това по-добре ли беше?

– По демоните! – изстена Гринцолд. – Ще се бием дори повече, отколкото си представях! Ооо…

От „Румо“

„Да, известност, точно там се крие вашето съкровище: в популярността. Цяла крепост, пълна с герои, които пишат стихотворения – нима един издател може да си мечтае за по-добър контингент от автори? Мои мили динозаври, вашите стихове в комбинация с моите печатни машини плюс словесната пропагандана милоглавците – та това е по-хубаво дори от Наттиффтоффски лиценз за печатане на пари! Моля, помислете си добре за офертата ми.“

„Не,“ извикал един динозавър. „Истина. Работа. Орм – да го постигнеш и да го задържиш: това са великите добродетели, великите цели на всеки поет, нищо друго.“ Той бил освиркан.

Градът на сънуващите книги

Страхотно страхотническа книга!
Тя се отнася към любовта към четенето така, както „Пътеводител на галактическия стопаджия” се отнася към любовта към пътуването.
Много ясно, че говоря за „Градът на сънуващите книги” на Валтер Мьорс.
DSC03242
Говоря за нея още от пролетта, откакто я започнах, и ето, стигнах до края и не спирам.
Първо я видях в Русе, разгърнах я и картинките ми се видяха страшни. На другия ден, пак в Русе, пак я разгърнах, и изпаднах в любов, както се казва на други езици. Изпаднах в любов и смях, и я купих за сина си, поне да я разгледа.
После прочетох, че авторът е станал известен с комикс-поредиците „Малкия гъз” и „Адолф”, и ето ме читателка на дебела книга.
500 страхотни страници!
Това лято четох доста, и така се случи, че попаднах на няколко книги за книгите. „Книжният гамбит на кралицата”, един от разказите в „Излетът…”, разбира се – „Фирмин”, която си купих след няколко години туткане, и венецът на всичко, „Градът на сънуващите книги”.
gradytО, изчерпателност в разгъването на всякакви шантави идеи! О, разкош от хрумвания, облечен съкровище от думи! О, търпение, проследяващо всички фини линии, завои, меандри и извивки в архитектурата на престъпното въображение! О, изобретателност, бликаща от всеки сочен и разцъфнал ред! О, азбука на звездите! О, плеоназъм от могъщи словеса! И прочие, и прочие!
Този Валтер Мьорс като истински немец залавя една идея и не я оставя, докато не я изчерпи до край. Например когато говори за милите книгосъздания, той описва къде живеят, как изглеждат, с какво се хранят, какво правят в свободното си време, какво работят, как си почиват, какви характери имат, какви са супер-силите им… и нищо, ама нищичко не би могъл да предвиди читателят, защото всичко е невъобразимо, неочаквано, забавно, красиво, трогателно и свирепо, и е написано така, че не можеш да оставиш книгата, защото усещаш, че още безброй интересни неща те очакват зад ъгъла, зад онази врата, в онова сметище, в корема на някое гнусно чудовище или в безценната библиотека на някой кървав и изобретателен ловец на книги.
Великолепие от кристали на фантазията! Вече не знам и аз какво говоря, нямам толкова хубави думи, за да изразя какво съкровище от идеи, образи и характери е тази книга.
Ами героите! Вие само като им прочетете имената!
Колофоний Дъждосиянието, гениален и добросърдечен ловец на книги и тъсач на щастие, всяко почтено и светло сърце ще се влюби в теб… Фистомефел Смайк, ти, мръснико зъл!… Клаудио Арфофф, мръсно подло прасе… Данселот Сричкоплетни, почивай в мир, учителю…
А ти, Змей Митоблудни от Драконовите крепости…
Змей Митоблудни е главният герой и е абсолютно трогателен с това, че е поет без нито една издадена книга. Той учи, чете, пътува, чете, учи, пропада, пътува, оцелява, чете, сприятелява се, чете, оцелява, чете, учи, мисли, чете, учи, и през цялото време не вярва в Орм, чак докато… ще видите чак до кога. Добре де, ще ви кажа – чак до 495 страница.
Обичам Змей Митоблудни.
Тази книга съдържа един пълноценен и напълно невъобразим свят с държави, обитатели от различни раси, култура и митология, бит и поминък, всичко това изградено плътно и с фантастично въображение. Да, честна дума, такова изобилие от фантазия и мощ на словото и мисълта рядко се среща – авторът има идеите, има и сила да ги разгърне, има и умение да направи всичко това забавно, увлекателно и красиво. Орм, Орм, ви казвам!
В крайна сметка книгата свърши. Накрая, за мостра, ще цитирам едно място от нея, в което се описва как се чувствах след прочитането на последната й страница.
Приятно четене!

– Не! – виках аз. – Не искам! Не искам да се махам от Библиотеката на Орм! Искам да остана тук! Моля те!
Кралят на сенките ме бе сграбчил и ме влачеше през салоните на двореца, а аз безпомощно се съпротивлявах с ръце и крака.
– Предупредих те, че тези книги са опасни. Вече чете достатъчно.
– Не! – креснах аз. – Прочетох само една част. Дори не съм сънувал, че има такива книги. Трябва да ги прочета всичките! Всичките!
– Имаш ли представа от колко време си в библиотеката? – попита Хомунколос, докато продължаваше да ме тегли.
Опитах се да си спомня. Една седмица? Пет? Седем? Изобщо не знаех.
– Аз също не знам точно – каза той, – но трябва да са около два месеца.
– Е, и? Два месеца. Две години. Много важно! Трябва да прочета тези книги!
– Наложи се да те храня насила – каза Хомунколос. . Престана да спиш. Не се миеш. Смърдиш на пръч.
– Изобщо не ми пука! – упорствах твърдоглаво. – Нямам никакво време. Трябва да чета.
– Четенето ще те погуби! – изрева Хомунколос. – Трябва да те махна от тук.
– Но аз още не съм прочел „Лудостта на вълната” – протестирах аз. – „Мечтата на жълтия шлифер”! „Дървеният паяк”! Само разгледах какво има по долните редове. Трябва да прочета всичко! Трябва!
Очите ми горяха, от всяко примигване главата ме болеше, върховете на пръстите ми бяха разранени от непрестанното прелистване. Мозъкът ми се пръскаше от брилянтни идеи, грандиозни диалози и колоритни герои.
– Сигурен ли си, че книгите на горните рафтове са по-добри от тези долу? – бърборех аз. – Мисля, че всички са просто прекрасни.
– Има тънки разлики – избуча Хомунколос.
– Пусни ме! – противях се аз. – Моля те! Не мога да си представя живота без тези книги!
Хомунколос спря.
– Вече се отдалечихме достатъчно – каза той. – Оттук едва ли ще намериш библиотеката.
Паднах на колене и започнах да плача.
– Защо ми го причиняваш? – хлипах аз. – Защо първо ми показваш рая, а после ме прогонваш в ада?
– Искаше да знаеш как действа Орм. Вече знаеш. По-висока доза би те убила.
– Проклетият Орм! – изкрещях аз. – Какво представлява? Не го разбирам!
Хомунколос ми помогна да се изправя и здраво ме хвана.
– Ще го разбереш в момента, щом го почувстваш. Да, може да се почувства. Това са моментите, в които за секунди те връхлитат идеи за цели романи. Можеш да го почувстваш, пишейки диалог, който е толкова съвършен, че и след хиляда години артистите ще го повтарят дума по дума на сцената. О, да, Орм може да се почувства! Може да ти се стори като ритник в задника или като мълния, или да те свие под лъжичката. Може да изтръгне мозъка от черепа ти и пак да го върне, само че наопаки. Може да кацне посред нощ на гърдите ти, а ти да сънуваш най-големия си кошмар, от който да се роди най-добрият роман. Чувствал съм го. О, да! И се моля да ми се случи само още веднъж.
После ме подхвърли настрани като дрипа и изчезна в мрака.
– Но аз искам да чета! – извиках след него.
– Тогава сам трябва да го напишеш – отвърна той някъде отдалеч.

DSC03243