Довиждане…

 

Аз очаквах всеки нов
том Валериев-Петров.
Щом излезе, го купувах.
Щом го вземех, го празнувах.
Той ми даваше надежда,
че умът не се разрежда,
че и в късните години
в умствените ни градини
може да се ражда плод.
Че полезният живот
продължава и при-вечер.
Светложълта книга вече
знам ли, ще ли да излезе?
Светложълтото залезе.
Може би една? Последна.
Странно ми е да погледна
и да знам, че на лавицата
вече крайна е редицата.
И че авторът не диша.
И сега това ви пиша,
и съм сигурна, разбирате,
не за глупаво намирате,
не за евтино изтъкване…
Нямат думите помръкване.
Не и топлите. Любимите.
Светлина голяма имат те.
Авторът им се сбогува.
Приказката съществува.
Стиховете и поемите.
Само трябва да ги вземете,
за да могат тези чисти
думи пак да се разлистят.
Тази приказка е цяла.
Тя започва отначало
с всяко възхитено четене.
И не е умрял поетът, не.
И ако в момента плачем,
то е от тъга, обаче
книгите са кът за свиждане.
Господин Петров, довиждане!