Има нещо много смущаващо, когато жените започнат да говорят за бременност и раждане, и за кърмене също.
Тази процъфтяваща, напираща физиология, която тържествуващо разпъва и мокри дрехите!
И бебето, когато е още малко, и по всичко се вижда, че до скоро е било един от вътрешните органи на своята майка.
Толкова е неудобно – този малък, обичлив паразит, който се ражда от теб, храни се от теб, живее от теб.
Мога да се разплача само като си помисля за това.
Но не е нужно да го мисля – то просто Е, със силата, с която аз СЪМ.
Преди да родя, лежах почти 5 месеца в болница.
Мисля, че това е най-трудното нещо, което съм правила през целия си живот. Не заради инжекциите и системите, и самотата и изолацията, и студа и глада (1995 не беше най-щедрата година).
Най-лошото беше неизвестността. Ти си там от седмица, от месец, от три месеца… постепенно ти става ясно, че ще излезеш от тук само с бебето. Но няма гаранция, че ще излезеш с него. Можеш да излезеш съвсем сама, с празен корем и празни ръце, и празно сърце, съвсем без нищо.
За пет месеца от болницата си тръгнаха много бебета, но и много… майки? Как се казва за жена, която е имала бебе, но го е загубила? Майка ли е? Има ли право да се нарича така?
Майка си спрямо някого, ако него вече го няма, ти какво си?
И понеже бебенцето е там вътре в теб, диша твоя кислород, сънува твоите сънища и чувства твоите чувства, ти не плачеш, не мислиш.
Бременната жена има две най-важни задължения – да живее и да чака.
Докато живеех и чаках в болницата, всяка нощ гледах една звездичка, намирах си я и си я гледах. Сега даже не знам коя е, но тогава се държах за нея и имах ясното чувство, че това ми помага.
Дали наистина ми е помогнало?
После раждане, кърмене, всичко както си трябва, бебето – малко и алено като мак, с извънземен поглед.
С малки влажни ръце, които се отварят и затварят като розови морски звезди, докато то суче.
Не е нужно да говоря за това. Дори не се сещам за тези мигове, часове, месеци.
Казват, че човек не забравя наистина, че всичко се пази в някакви скришни чекмеджета в ума. Може да е вярно, иначе как щяхме внезапно да се сещаме за песни, случки, докосвания.
Някъде в моя ум са очакването и страхът, непоносимата болка и непоносимата радост, и всички мигове с моето бебе.
Искам да имам още едно бебе. Сигурна съм, че искам. Да.

_____________________________
* Това е третият ми текст от сборника „Възможните майки“. Вчера ми казаха, че е преведен и включен в италианското издание, така че може би скоро ще го видя на най-чист италиански език 🙂 

 снимчица от нета

Нещо толкова интимно, животинско, човешко, духовно, върховно.
Да си майка. Или пък да не си.
Дълбоко и тайно, и се вижда от всеки. И те определя.
Книгата „Възможните майки” е за това. Написана е от жени, които разказват свои преживявания и усещания, свързани с темата.
Когато Емилия Миразчийска ми писа и ме покани да се включа, аз не разбрах много за какво става дума. Тя самата беше въодушевена и делова едновременно, а това е привлекателно за мен, защото усещам, че имам насреща си човек, който има идеи и знае как да ги постигне, и да увлече другите със себе си. Затова приех.
Написах един почти срамно откровен текст, а после за сол и захар – две смешки, които излязоха първо тук, а после влязоха и в книгата.
И зачаках да излезе.
И ето я.

Има списък с имената на авторките, но не се знае кой текст от кого е писан. Това е обяснимо – при толкова лични, понякога тъжни, споделяния, но и много дразнещоооооооооооо! Искам да разбера какво са казали някои от моите познати, които открих в списъка. Искам да разбера кой е написал това или онова, което ми е толкова близко, че все едно е казано от мен, но по-добре.

Любими са ми тези разкази, в които има усмивка.
🙂

Да отглеждаш дете.

Това е най-всепоглъщащото занимание. Дните отлитат еднообразни, но и пренаситени с малки изненади, постижения, поражения и загорели купички от алпака. Алпака е и нещо като вид антилопа, или май беше вид овца?

Когато се грижиш за дете, не ти остава време да провериш в речника. Алпаката остава за друг път, както и новата прическа, и срещата с колежката от Университета, дошла за ден в твоя град – ще е любопитно да се видите, но ще се наруши режимът на малкия, или пък има час за зъболекар, или нещо не е добре, а няма кой да го гледа. За друг път остава и кариерата на мама. Най-важно е детето.

Мама е важна.

Връщането на работа е много труден момент. Ако беше момент, щеше да е добре. Истината е, че това е мъчителен и дълъг процес на поставяне на граници между майката и детето. Биологичната, материална връзка е видима и успокояваща. След раждането коремът ми стана празен и необитаем като таван на изоставена къща. Когато спрях да кърмя, гърдите ми станаха ненужни. Ако някакви други хора, а не аз, се грижат за детето ми, разсмиват го, утешават го и го учат на разни неща, аз за какво съм?

Причува ти се гласът му, радостта от свободата рязко се сменя с паническа, болезнена ревност – то вече не ме обича.

Има още →

Когато бяхме малки, сестра ми беше много гнуслива.

И последният член на родата знаеше, че съм бременна, плюс/минус една седмица след/преди мен. Свекърва ми ме извика с толкова тържествен полу-шепот, че се уплаших да не е решила да ми обясни от къде идват бебетата, или нещо още по-срамотно и тайно.
– Миме, – каза ми тя.- Миме. До днес – било, каквото било. От сега нататък обаче не трябва да крадеш.

Честито! Работата е свършена, и най-добрите мечти на мишките и хората са на път да се сбъднат. Вие седите тъжно пред огледалото с пилешко бутче в едната ръка и голям пакет чипс в другата и се питате как ще се отрази Събитието на академичния ви живот.
Кураж! Вие не сте болна, само сте бременна. Срещу всеки минус на деликатното ви състояние стои поне един плюс, който не е за пренебрегване.

1. Без проблеми ви настаняват в общежитие в Студентски град. Без проблеми не означава без чакане на няколко опашки, всичките еднакво безнадеждни. Те все пак имат край, и вие сте на този край.

Има още →