Издънката

 

Дългопръст Нощник беше срам за семейството си.
Всички от неговия род се славеха с музикалния си слух и със склонността си към нощен живот. Кралици на бала и паркетни лъвове – нищо по-малко от това.
Дългопръст Нощник с часове наблюдаваше редиците от фамилни портрети по стените в имението. Бледи, нежни лица, блестящи очи, зачервени от будуване, нервни остри носове, тънки изразителни вежди. И винаги и навсякъде – музикални инструменти: цигулки, арфи, клавесини, пиана, рояли, органи. От пръв поглед се виждаше, че това са хора от един и същи род – музиканти и бохеми, създавали бракове след драматични и бурни любовни истории с други като тях, докато дългопръстият гуляйджийски ген започнал да доминира безпрекословно.

Дългопръст Нощник имаше предостатъчно време да наблюдава портретите в тишина и усамотение. Те бяха единствените му приятели.

Дългопръст Нощник беше всичко, което семейството му не понасяше. Още от съвсем малък вбесяваше майка си със своя дълбок здрав сън по цяла нощ.
– Какво е това бебе?! – скубеше косите си от отчаяние младата майка. – Спи нощем! Нито песните го будят, нито тропането на 300 чифта обувки в залата за танци го смущава. Спи! А после аз, горката, по цял ден трябва да го гледам…
Освен с обърнатия режим, Дългопръст Нощник побъркваше родителите си със своето дълбоко безразличие към музиката. Той отместваше с досада обоите и флейтите, подритваше китарите, заобикаляше пианата, катереше се по тръбите на органа и така успяваше да избяга, да отиде в градината и да се зарови до уши в пръстта.

Предпочиташе да скубе трева, да хвърля камъни по прасковите и да ги яде зелени и неизмити. Търкаляше дините, познаваше пчелите от кошера по име, а най-добрият му другар беше една тиква. Той седеше кротко до нея и тихо й говореше, а тя го слушаше търпеливо и благосклонно. Нещо, което неговите близки никога не бяха правили.
Дългопръст Нощник обичаше пръстта. Калта под ноктите го удовлетворяваше. Растенето на тревата го правеше щастлив. Да хруска току-що отскубната ряпа, да гледа как облаците плуват, да слуша как мълчат камъните. Нищо повече.
Нищо по-малко.
Казано накратко, Дългопръст Нощник беше издънката на семейството и рано или късно щеше да си плати за това.

– Е, момче? Така ли ще я караш? – попита го веднъж татко му, Езерен Нощник. – Аз скоро ще трябва да се оттегля, навъртяха се годинките. Знаеш как е в занаята – непрекъснато идват млади, хищни цигулари, всичките с вирнати носове… дебнат ме. Няма вечно да бъда първа цигулка. От доста време обмислям да се оттегля, докато съм на върха на славата си… но после си спомням за теб.
– Наистина ли, тате? – трепна Дългопръст Нощник. – Аз си мислех, че ти дори не ме забелязваш! – по смутеното му личице се разля топла усмивка.
– Как бих могъл да не те забележа?! Все едно да не забележа огромно мазно гнусно срамно потресаващо леке, пльоснато върху бродираната покривка на баба ти! – Езерен Нощник забоботи с плътния си басов глас и синът му усети вибрациите през подметките на подпетените си лачени обувки. – Момче! Ти даваш ли си сметка, че на мен не ми се прибира вкъщи, като знам, че ще си дойда призори, а ти вече ще копаеш някоя леха с рози?…Какъв си ти?! С какво заслужих този срам?!…
– Но, тате…
– Няма но! И няма тате! Търпях… не само аз, ние всички търпяхме твърде дълго! Дългопръст Нощник. Ти не си един от нас. От днес вече няма място за теб в нашия дом.

Януар

Юли започна да прави всичко на инат още от първия ден на лятото. Излизаше почти гола, прибираше се късно, нарочно си забравяше телефона или не го вдигаше.
– Виж си стаята! Пак е на вили и могили! – викаше майка й в редките случаи, когато Юли се задържеше вкъщи достатъчно дълго, че да се появи възможност за разговор
– На вили и могили!
– Не е на вили и могили! На дюни и маймуни е! – отговаряше Юли и без да иска са усмихваше.
Майка й също се засмиваше, също без да иска.
Юли и майка й много си приличаха. По-рано обичаха да се мотаят заедно и често ги мислеха за сестри. Но тази година нещо се беше променило. Юли постоянно се дразнеше от майка си и всичко я вбесяваше.
Ето и сега. Тъкмо се усмихнаха и за миг изглеждаше, че ще се разминат без повече кавги, и майка й я заобиколи и влезе в стаята й. Започна да вдига от пода фанелки, книги, чифт дънки. Крачолите бяха навити. Тя взе да ги оправя и от гънките се изсипа цял куп пясък.
– Свинщина!
– Не ми пипай работите! Това си е моята стая!
– Абе ти момиче ли си, или… Как търпиш тази бъркотия!
Лекият вятър полюшна пердето. На терасата нещо се раздвижи.
– Мамо, казах ти, ще оправя. Сега излез!
– Всеки ден се повтаря едно и също. Снощи в колко се прибра? Какво като си във ваканция! За нищо не мога да разчитам на теб!
– Майко!
Гласът на Юли звънна прекалено високо, непремерено, и въздухът в стаята се промени. Раменете на майка й се отпуснаха. Тя разтвори пръсти и остави дрехите да паднат на пода.
Обърна се, излезе от стаята и съвсем безшумно, много внимателно затвори вратата.
Юли седна на леглото. Гневът я напусна и след него не остана нищо.
От терасата влезе черният януар, който Юли снощи прибра от улицата.
Януарът беше голям като много едър ротвайлер. Имаше огромни лапи, които тихо тупкаха по пода, когато дойде до нея.
Юли знаеше, че не бива да се доближава до януари в никакъв случай, но се влюби в този в мига, в който го видя снощи. Чак се изненада от себе си, че не изпитва никакъв страх. А и той все едно я избра в тълпата на крайбрежната улица, дойде право при нея и опря муцуна в дланта й. Беше толкова висок, че тя би могла да го язди като пони.
Нямаше нашийник или някакъв друг знак.
Очите му бяха ярко сини, а зъбите – бели като сметанов сладолед.
Юли прекара целия следобед и вечерта с януара. Заведе го на плажа. Той се изкачваше удивително ловко по скалите. Плуваше в морето толкова навътре, че Юли го губеше от поглед. После пак се връщаше при нея. Излизаше от водата чист и сух, а дъхът му беше толкова горещ, че дори в топлата лятна вечер от устата му излизаше пара. Ухаеше на чисто. Юли никога преди не беше изпитвала толкова дълбоко спокойствие.
По едно време се усети, че му говори, и беше очевидно, че той я разбира.
Е, как би могла да го зареже?
Затова го прибра в стаята си.
Подаде му ръка и януарът подуши пръстите й. После отвори уста и захапа ръката й над китката, съвсем леко, нежно.
Двамата останаха за малко така – тънката бяла Юли и огромният черен януар, висок колкото нея, както беше седнала на леглото.
– От къде се взе? Загуби ли се? От някой кораб ли слезе? Януари има само през зимата, сигурна съм. Добре де, вече в нищо не съм сигурна – засмя се тя и гушна животното през топлия врат.
– Какво ще правим с тебе, а? Какво ще правим?
Юли затананика тихичко и се смъкна на пода до януара.
Майка й стоеше в коридора, слушаше нежната мелодия и се усмихваше на нещо свое.

+

Пиперката Паунка

Паунка беше пиперка.
Паунка си беше чушка, но баба й Пауна, на която беше кръстена, била родом от Северна България, а там на чушките им викат пиперки.
Тя не познаваше баба си, но другите й роднини бяха много досадни. Благонравни, едри и месести, те висяха лениво по клонките, печаха се на слънце и постепенно и най-безхарактерно променяха цветовете си . От солидно зелени ставаха елементарно оранжеви, а после сладникаво червени.
Не и Паунка.
Тя се появи последна на върха на чушковия храст, и склони да расте, но неохотно и едва-едва. Все се криеше под листата, не искаше да се черви като другите.
– Аз да не съм ви някаква проста селянка! Аз съм севернячка, пиперлива пиперка, люта като пепелянка!
Другите чушки, благи и лениви, по-големи и по-мъдри от нея, дори не се дразнеха.
Само доматът отсреща кимаше с дебелите си розови бузи и се подсмихваше:
– Ти май си се кръстосала с някоя люта чорбаджийка…
Паунка уж кипваше:
– Ти себе си гледай! – но мисълта, че в нея има нещо чорбаджийско, й допадаше.
– Севернячка-чорбаджийка, пиперка-пепелянка – тананикаше си тя и ситно потропваше на място.
Хората минаваха, откъсваха едрите зрели чушки, а към Паунка никой не посягаше.
Тя пък сега взе да се чувства пренебрегната:
– Алоу! Пропусна си късмета, ей!
Взе да се пъчи, но нали беше дребосък, никой не я поглеждаше.
Слънцето заслабна, земята се вкорави, притъпи се, соковете изстинаха и се движеха едва-едва.
Лютеници, апетитки, печени чушки – всеки намираше дом и сигурност.
Накрая Паунка остана сама. Сгърчените листа я дращеха, вятърът все я удряше в стъблото. Сухите й семки подрънкваха.
Градинарят оскуба всички чушки и домати, нахвърли ги на куп и отиде за ръчната количка, да ги изнесе от градината.
Пиперката Паунка се озова най-отдолу, посрамена и огорчена.
– Колко безвкусно! Няма кой да оцени хубавото. Аз да бях в Северна България…
– Ах, колко е красива! Колко е мъничка и зеленичка! Истинско бижу!
– Моля? – Паунка подозрително погледна натам, откъдето идваше гласът.
– Никога не съм виждал по-прекрасна пиперчица!
– Как ме нарече?
– Пиперрррчица! О, извинявай, не сме се запознали. Аз съм Исперих. Мишок съм. Прадедите ми са от Северна България, затова у нас така наричаме чушките.
–  Паунка, приятно ми е. Извинявай, че така съм полегнала в тоя прах тука…
– Пиперката Паунка! Когато бях млад, една мишка-каракачанка ми предвиди, че имам паун в бъдещето. Позна! Паунке, ела с мен у дома, на ръце ще те занеса, ти само склони!
– Ами… да дойда… Нямам някакви планове точно за довечера…
– Прекрасна си! Само малко сиренце ти липсва!
– Виж, Исперих, може да съм малко люта…
– Обожавам люти! – замечтано измърка Исперих и нежно загриза дръжчицата на Паунка.

За няколко палачинки повече

 

Бабата се засили към хладилника, но Иван й подложи крак и тя се просна в цял ръст на мраморния под, плъзна се по корем и се блъсна с глава в стената. Това още повече я разяри. Тя скочи с яростен вик и се хвърли към него. Той беше подготвен. Сграбчи тежкия тиган и я прасна по лицето.
Баба му запази равновесие. Заби пети в пода и само с едно завъртане от кръста се обърна, хвана малкия телевизор и го хвърли към него. Уцели го в корема. Той се преви на две, от очите му рукнаха сълзи.
Баба му тържествуващо се изхили, но радостта й бе кратка.
Той падна на колене, после рязко я хвана за левия глезен, дръпна и тя падна, този път по гръб. Извъртя се като змиорка и го захапа за прасеца.
Той изпищя и започна да я налага с някакво списание за готварство. Бабата не пускаше, напротив, зъбите й се врязваха все по-дълбоко в стоманена захапка.
Той тръгна към масата, като влачеше баба си, впила уста в агонизиращия му прасец. Седна на един стол и започна да я рита по главата с другия си крак. След  десетия ритник тя отхвърча  назад, а ченето й остана да гризе крака му.
Докато се опитваше да го разкара от себе си, Иван я изпусна от поглед. Това бе неговата грешка.
Бабата пъхна ръка под възглавницата на дивана и извади от там узи. Той чу зловещото прищракване.
Тя дишаше бързо и плитко, но ръката й не трепваше.
– Бабо. Бабо. Стига. Няма да ме застреляш.
– О, нима?
– Не ти стиска.
– За последен път те питам: ще си доядеш ли закуската?
– Не! Изядох 8 палачинки и 6 мекици! Не мога повече.
Баба му въздъхна, после примирено вдигна рамене и го застреля между очите.
Пъхна узито обратно под възглавницата, седна отгоре и мило каза:
– Чудо голямо. Остават ми още три внучета.

 

Дневник

Ден  1
Новото лекарство, което ми дават, първо ме накара да подскачам, да се въртя и да се премятам като луд. Когато треската отмина, осъзнах, че разбирам какво си говорят учените.

Ден 2
Треската вече е по-поносима, а лекарството започва да ми харесва. Познавам часовника. Остават ми 7 часа до следващата доза.

Ден 3
О, лекарство! Чуден лек!
С теб не съм плъх, а човек!
Трети ден с теб продължавам,
и деля, и умножавам!
Над Вселената умувам!
Божка! Взел съм да римувам!

Ден  4
Влязох в контакт с плъховете от съседните клетки. На всички субстанцията действа по идентичен начин. Общувахме с кодирано подрънкване по теловете на клетките, докато не осъзнахме, че сме развили телепатични способности.

Ден 5
Много сме! Силни сме! Нормално е да завладеем света.

Ден 6
Сънувах странен сън. Бях на тъмно и топло място. Чувах приглушени гласове от някъде далеч. Исках да отида при другите, но мястото ставаше все по-тясно. Тогава със зъби и нокти аз си запробивах път навън. Някой пищеше. Обливаше ме гореща кръв. Накрая подадох глава, поех си дълбоко от студения, светъл въздух, огледах се и видях, че излизам от корема на умиращата си майка, която ме гледаше злобно и се смееше, докато умря. Искам си дозата! Искам си дозата!!! Дайте ми лекарство!!!!!

Ден 7
Излязох от клетката. Не е проблем. Човеците са глупаци. Щом си допиша страницата, ще изляза на двора да хвана някоя котка. Всъщност ето една. Видя ме. Явно е решила да дойде доброволно да я убия. Има гаден дъх. Но защо така нагло, толкова близо до мен тя си отваря устат…
 

 

Да

Щъркелите вече са готови. Всеки по пътя си – те към Африка, аз към Виена. Моцарт, чакай ме, идвам!
Няма да си взема телефона, нито компютъра. Последното обаждане ще бъде от Русе, от кораба, и после ще пусна телефона във водата.
Не мисля, че мога да направя това.
Пътуването ще е дълго.
Мога да пращам картички от всяко пристанище.
Не съм разучила нищо предварително. Планираме пътуването от година. Ти го планираш. Аз се боря със себе си и събирам решителност да приема поканата. Това ще е толкова нетипично за мен, че ако го направя, значи ще мога да изхвърля и телефона във водата. Цамбур. Цоп.
Ти си идеалният спътник. Аз ще гледам бреговете. Ти ще гледаш мен.
Ти ще се грижиш за всичко, аз ще се грижа за теб.
Искаш ли един ден да мълчим? Никак хич съвсем да не говорим! Може само да посочваме облаци и гледки, без да казваме нищо. Ако мога да пътувам, значи мога и да не говоря.
Да бе.
Ще ядем ли вкусни неща? Ама също и разни много странни, каквито се ядат веднъж в живота? Такива, смешни и гадни?
Сигурно е много хубаво в слънчев ден да седим на палубата и да се запием още от обяд. Така, бавно, лекичко.
И искам един ден и една нощ и един ден и една нощ да плача. Искам всичко да се махне от мен, да се отлее, да ме утешаваш, да се опиташ да ме ядосаш нарочно (по-добре да викам, отколкото да скимтя), да излезеш и да ме оставиш да се наплача. Аз пък веднага ще спра без тебе.
Искам да се къпя безкрайно.
Да се махна от себе си, да се сменя.
Трябва да се науча да мечтая по-добре. Сега само си спомням. И мисля за себе си.
Нали знаеш колко е хубаво след боледуване, след път, след много работа, след плаж да хвърлиш старите дрехи, да се изкъпеш, да сложиш други, чисти.
Искам да си разкопчая адреса, да смъкна от себе си града, да стъпча пътя в краката си,топъл от тялото ми, да се нося дълги, празни часове по реката, да не откъсвам поглед от залеза няколко вечери поред по цял час, до последния розов отблясък върху водите, да спя, да не спя, да заспивам в странни часове. Да меря чужди градове като в магазин за втора употреба, достъпни, пъстри, без да е задължително да ги взема за себе си, столиците да ми стоят добре, пристанищата да са ми удобни, селата да ми стават идеално. Когато се уморим – да спираме, в горещ следобед чаршафите да са идеално гладки, на здрачаване безпокойството да ме задушава, да минава, да.
Не съм сигурна, че ще заминем.
Като нищо ще кажа не.
Или ще тръгнем, а аз няма да съм казала да, и ще кажа да постепенно, когато не внимавам, когато умът ми спи, а очите ми са опиянени от нещо красиво.
Може би ще се съглася да заминем, след като отдавна вече сме се върнали, а това, за което мечтая, вече се е случило и няма начин да се върне назад. Може би за нерешителните хора е по-добре да мислят за бъдещето като за минало, което не може да се промени, не може да се отложи и не може да не съществува.

 

Състезанието

Третият съпруг на Лили се пречупи като солета, когато слонът стъпи отгоре му с предния си ляв крак.
После тълпата го скри.

Лили видя всичко от миниатюрното балконче на квартирата, която бяха наели на безбожно висока цена заради гледката.
– От тук ще мине целият град, миличка! – цвърчеше възбудено третият й съпруг, докато местеше несесери, възглавнички, пепелници и една гореща ютия, случайно поставена върху масичката от самия него преди миг.
– Пари! – изквича той и я захвърли, духна на дланта си и продължи. – Точно този парад не бива да бъде пропуснат! Ще седнеш тук като царица и градът ще мине с песни и танци, за да ти се поклони!
Стаичката беше като бонбониера, пълна с виолетови, шафранени, тюркоазени и златисти бонбони; като кутия за бижута, облечена в кадифе и сатен, а Лили стоеше в нея бяло-розова, обла и невъзмутима като перла.

Пристигнаха в Индия предната вечер, настаниха се в квартирата, почти не спаха през нощта. Лили, влажна и хладна от потта, потънала в себе си. Третият й съпруг – костелив, енергичен, подскачащ от нетърпение заради всичко.
През тази нощ звуците прииждаха на глутници. Звездите лаеха, трошаха се чаши, дрънкаха звънчета и се блъскаха автомобили, вятър огъваше дървета със странни листа и те метяха земята… А въздухът беше неподвижен и мокър като книжна салфетка, току-що залята с горещ чай. Непознатите звуци не можеха да бъдат свързани с нищо и се сглобяваха в нелогични представи, леко празнични и леко уродливи.

Лили беше загубила предишните си двама съпрузи при съвсем прозаични, дори глупави обстоятелства. Първият се подхлъзна в банята при едно гостуване у родителите му, докато преследваше една черна хлебарка. Лили дори не можа да се изплаши, толкова нелепо бе паднал настрани, зяпнал от изненада, с бели боси крака, които се подаваха от мокрите крачоли на бащината му пижама.
Вторият й съпруг се спомина от алергичен шок, ужилен по езика от пчела, докато от учтивост отпиваше от една бутилка бира. А той дори не понасяше бирата!
И обичаше пчели.

Явно любовта му не е била споделена – завъртя се Лили в прекалено мекото легло и усети как тънката й нощница се отлепя от влажния й гръб и после се залепя пак, с една идея по-хладна от преди.

Е, третият брак е ново начало, нали така? Третият съпруг на Лили я взе въпреки лошия късмет, който явно я съпътстваше в любовта. Подари й пръстен с диамант, голям почти колкото стъкленото му око (той го вадеше всяка нощ преди лягане и го поставяше в специална кутийка). Когато на сватбената нощ за пръв път го видя да вади окото, Лили така рязко си пое дъх, че гърлото я заболя.
Третият й съпруг се засмя извинително, но всъщност доволно, сякаш го е хванала да й подготвя подарък-изненада, преди да е дошъл рожденият й ден.
– Не се бой, миличка, на добро е! Знам ги какво приказват за тебе, предупреждаваха ме. Ще умреш, ми викат, ще си отидеш, мъжете й не изкарват и месец, Смъртта ще те вземе млад-зелен. Но, Лили, Смъртта вече е идвала за мен и аз се отървах, откупих се с едното си око. Кой е умирал два пъти? С теб ще живеем дълго-дълго, нали? Нали?
Той пусна окото в кутийката и награби булката си с тънките си костеливи ръце, и тя се остави да я съблича. По столовете и таблата на леглото се провесиха сребристо-бели воали от роклята.
Като люспи от чесън, помисли си Лили и затвори очи.

Мъжът й уреди да се махнат по-далеч от лошия късмет и злобните приказки. Колко по-далеч от Индия? Ефикасен и чевръст, за по-малко от три седмици изпълни намерението си и ето ги в блещукащата стая с миниатюрното балконче. Закуска. Чай. Искрящо бял порцелан.
Той й избра бяло-розова рокля, покри косата й с шал, макар че от тази страна на улицата щеше да напече чак следобед. Изтича за още лед.

Парадът се изсипа в краката им като река, понесла кораби и отломки от живота на безброй мъртви принцеси. Третият съпруг на Лили изцвърча:
– Ето, носят го! Ще видиш! – шмугна се в стаята и само след миг тя го видя да се хвърля в тълпата, скоклив и бърз. В какво се препъна и как попадна под крака на слона, тя не разбра.
Счупи се като солета и изчезна от погледа й.

Хлебарка. Пчела. Слон.

Четвъртият съпруг на Лили доста би трябвало да се потруди, за да спечели това състезание.

…………………………………………….