Как да пишем страхотни истории

Това е заглавието на книгата, която получих един ден по куриер от Мила Ташева.
Мила Ташева е от приказните човешки същества, които ме карат да се чувствам, все едно имам рожден ден по няколко пъти в годината (дорогой Гена, затвори си песимистичната крокодилска уста!).
Много хубава книга ми подари Мила – шарена, забавна и полезна.

Как да пишем страхотни истории

Първото, което видях, беше името на преводача – не кой да е, а Юлия Спиридонова – Юлка. По-сигурна препоръка и по-добра гаранция за хубав превод точно на тази книга аз не мога да си представя. И мисля, че ако имената на преводачите винаги стоят на корицата, това ще ме насочи много повече от дежурните хвалебствия и препоръките от неизвестни за мен критици. Например ако се колебая между две книги (кой в наши дни има пари да си купува по няколко книги извън панаира?), винаги бих избрала онази, преведена от Нева Мичева например. Не че не мога да разгърна и да прочета онези ситни буквета там долу вътре, но все се чудя – защо издателите не се гордеят с преводачите си, защо не се хвалят, защо не ги славят, защо не парадират с тях? Аз бих.
Автор на книгата е Кристофър Едж, и след като отмина първоначалното ми смайване и малко объркване от шарените смехорийки и картинчици и цялата тази изобилна невероятност, какво мислите че осъзнах?
Осъзнах, че това е една подредена, систематична, методична, ясна книга. Подозирам дори, че децата, които я разлистят, може да не осъзнаят, че държат в ръцете си помагало, какво помагало, направо учебник! Тук спретнато и ясно са представени правила и закони на граматиката – на всички езикови нива – от морфология до синтаксис и стилистика, но така, че нищо не звучи отвлечено или абстрактно, напротив, видяно е в своята функция. Правилата живеят, заобиколени от такива сладурски примери, че човек се вдъхновява и няма търпение да напише нещо, а после пак да продължи да си чете.
Трикове и тайни, мрежа от думички, които дават тон да напишеш нещо в определен жанр, идеи и провокации към въображението, и чиста радост!
Елементите на текста и видовете текстове са представени хем кратко, хем разбираемо, хем образно. Както каза Еми от литературния клуб, защо не може всички учебници да са такива, или поне часът по български в сряда да бъде по тази книга? Защо точно в сряда, не попитах, но и на мен ми иде да въздъхна – защо?!
Но вместо да я попитам, дадох две задачки (това беше миналия вторник), всеки да си избере.
Едната беше всеки да каже две числа (от 5 до 235 и от 1 до към 20 – съответно страница и ред от една книга, която носех), и каквото му се падне, това да е началото на текста му. Втората тема взех от „Как да пишем страхотни истории“ – „Денят, в който размених татко за две златни рибки“.
И аз бях там, и аз писах, и шоколад ядох, и с мастило се омазах…
Но това не е всичко! В края на книгата има индекс на използваните понятия и децата могат хем да го използват, хем да се научат да работят с научна литература неусетно и по свое желание.
А съвсем на финала има два списъка с книги, от които са използвани цитати. В първия списък са онези, които вече са преведени на български език. Във втория – на все още непреведените.
Ами да ви кажа, това е един твърде читав списък за лятото.
Препоръчвам горещо на деца, родители, учители и методисти, издатели и преводачи. Вижте, четете и радвайте се!

 

– Бог да ви благослови! – каза жената…

 

– Бог да ви благослови! – каза жената, след като Кейт пусна няколко монети в отворената й длан.
Следобедът беше много горещ. В подлеза ставаше течение, но въздухът, макар и с една идея по-хладен, носеше силна тъпа миризма на плесен, влага и клозет.
Кейт се опита да задържи дъха си. Стори й се, че миризмата се издига от цялото тяло на жената пред нея.
Август се пукаше по шевовете от горещина, а жената беше загърната в няколко ката мръсни шалове и под тях тъмнееше палто. Беше по мръсни плетени чорапи. Единият беше скъсан и между кафявите влакна вълна се подаваше кафяво-черен палец с дебел жълт нокът. Седеше върху разкъсан кашон. Единствените открити части от нея бяха зловещият палец, тънката жълтеникава китка, дланта – сива и малка като на маймунка, и две огромни черни очи край тънък дълъг нос.
Кейт вида жената първо като по-тъмно петно. Безформена купчина дрехи в периферията на погледа в мига на ослепяване, когато от светлината на парещия следобед се гмурна в сумрака на подлеза.
Купчината помръдна, отвориха се очи, малката маймунска ръчичка щръкна. Кейт автоматично се наведе и постави върху нея монетите, които си беше приготвила за билет.
– Бог да ви благослови…
„Тя говори…“ – смая се Кейт. Отстъпи няколко крачки, загуби равновесие.
Вместо да свикне със здрача, съвсем й причерня. Коленете й омекнаха. Потърси опора, облегна се на стената и се смъкна надолу. Клекна.
– Чакай, че е мокро – някой подпъхна под нея картон и натисна раменете й. Кейт безсилно седна.
– Милата, цялата настръхна.
Наистина, потта й се вледени от допира със стената. Кейт се преви и прегърна коленете си.
Една твърда ръка натисна главата й надолу:
– Дишай, дишай!
Миризмата вече беше почти поносима.
– Свиква се.
Гласът беше почти гальовен. Кейт с благодарност усети как на раменете й поляга нещо меко, топлината потече по гърба й. После падна нова завивка, като пелена, затрупа я. Доспа й се, потъна безпомощно, без памет…
– А така! Браво! Така.
Кейт направи усилие, отвори очи. Върху лицето й имаше нещо мъхесто, бодливо, задушаващо.
Помръдна, замахна с омекнала ръка, усети хлад върху дланта си.
– Дръж, да не речеш, че съм неблагодарна. И… Късмет.
Кейт стисна шепата си – бяха монети.
Чу ситни стъпчици, които се отдалечават. После се приближиха пак, някой грубо я дръпна за двата крака едновременно и я повали настрани. Ловко й смъкнаха сандалите.
– Тези скоро няма да ти дотрябват.
После остана само студен мрак, ехо, после мазна, миризлива тишина.

 

Малкото торнадо

 

В една сива, сива долина, до една сива, сива планина имало сив град със сиви улици и сиви хора.
По покривите се катерели сиви котки, по сивите дървета зреели сиви ябълки.
От сивите облаци се ръсел сив сняг, сива мъгла почти всеки ден затискала града, а когато се случело все пак слънцето да се покаже, сивите му лъчи едва прониквали до прашните стъкла на прозорците. Сивото пране висяло със седмици по въжетата.
Мъжете и жените били вечно уморени. Децата не играели, не тичали, а се влачели към училище бавно като старци. Смазаните от вечна умора учители пишели само двойки, а на родителите им било все едно.
Знамето на града било сиво и на него със сиви букви били написани сиви думи, които никой не можел да прочете, нито да си спомни.
Хората в сивия град не били нещастни, защото отдавна не помнели какво е щастие и не им идвало наум да си го пожелаят. Те гледали сива телевизия, прелиствали сиви книги и сънували сиви сънища.

Веднъж на другия край на света, отвъд осем лазурни океана, девет зелени гори и десет сини планини се завихрило торнадо.
То било младо и безсърдечно. Изкоренявало вековни дървета, изтръгвало къщите заедно с основите, подмятало автобуси и камиони като детски играчки.
Торнадото изминало стотици километри, като пренареждало света по свой вкус. Постепенно се уморявало и губело сили като пътник, който се приближава към целта си. От джобовете на торнадото се ръсели крави на петна – те падали на нови поляни и без дори да се огледат, започвали да пасат.
Торнадото изпускало загребани розови храсти, тротинетки, плажни чадъри, кученца с палтенца… С всеки километър то губело плячкосаните вещи и ставало все по-чисто и леко.

Когато стигнало до сивия град, от торнадото бил останал само топъл дантелен дъждец, а между капките му се носели няколко шарени пеперуди.
Било призори и всички спели. Малкото торнадо пристъпвало на пръсти по сивите улици. То се разкайвало за бедите и злощастията, които причинило в буйната си младост.
Вече не искало да пречи на никого. Минало между къщите, без да премести нито една прашинка. Не измило стъклата. Не избелило прането. Не поръсило личицата на бебетата. Не помилвало с хладни пръсти челата на старците.
В ушите на торнадото още кънтяли виковете на ужасени хора.
Нямало как да поправи грешките си, искало само да не направи нови. Можело да помогне на сивия град, но не посмяло, защото се страхувало от последиците.
Затова, преди да напусне сивата долина, старателно събрало всичките си пъстри пеперуди, увило ги в една чиста носна кърпа и се отдалечило, без да остави следа.

По невнимание, малкото торнадо забърсало с лакът сивото знаме, което висяло унило на пилона пред общината. В плата, освободени от столетни паяжини и кора от прахоляк, просветнали няколко пъстри букви.
Някога, много отдавна, в знамето били втъкани думите: Светът е шарен.

Но торнадото погледнало назад, видяло блесналите букви, върнало се, замазало ги с шепа мръсотия от съседния покрив и си отишло.

Този път завинаги.

 

Евелина и талантът на разсънването

 

 

Вратата е с формата на почти правилен кръг.
Нормално, направена е, за да затваря хралупа. Дървото е стар чинар. То си има само един жив клон с пет зелени вейки в крайчето. Всички останали клони са сухи и при буря все някой се откършва с приглушено пукане, все едно му е неудобно.
Чинарът определено е западнал. Последната обитаема хралупа е на средно висок етаж. Кръглата й врата е била боядисана в лазурно синьо, но боята се е олюпила.
Встрани, на половин педя от хралупата, има малка уютна тераска. Получила се е от останките на паднал клон, живописно покрити със зелен мъх.
Рано сутрин синкавата врата се отваря и от хралупата с чашка кафе се подава Евелина, рошава, но все пак сладка. Тя протяга тънко босо краче, стъпва на тераската и сяда на мекия мъх.
Евелина е гарга.
Пие кафето си черно в чашка от най-фина черупка. Перушината й е лъскава и дива, с отблясъци в маслено зелено, турско синьо и патладжан.
Това е любимият й момент от деня. Дървото й е отдалечено, малко опасно и има собствена история – точно като нея самата. Не й пречи, че е порутено, напротив, тя си го харесва точно такова. А и я пази от навлеци.
Евелина си има кръгло, леко напукано огледало. В рамката му са подпъхнати няколко снимки и едно стихотворение*.  Има розови чехли с още по-розови помпони. Но не ги носи, не.
Хваща чашката с палците на краката си и ги протяга над ръба на тераската. Без да разлее и капка, се отпуска назад и вдига крака, изпънати в коленете. Ляга по гръб и от високо отлива кафе право в човката си.
После доволно се засмива.
Чинарът е насред полянка. Преди короната му е била толкова гъста и кичеста, че в сянката й никой не смеел да поникне.
Сега чворовете почти не хвърлят сянка и долу е кипнал въртоп от трева, великденчета, лапад, жълтури, всякаква ухаеща зеленина. Тревицата си расте на воля.
Евелина обича сухото си дърво. Както е легнала по гръб, гледа белите облаци, които се носят по яркосиньото небе и изглежда, че ще се закачат на някой сив клон. Приличат на пяна. Евелина си мисли, че няма да е зле да си сложи вана на тераската. Отпуска се.
Изпуска чашката от кафето, тя я чуква по човката, отскача и се търкулва по мъха. Спира се точно на ръба.
Евелина се стряска, размахва крило и от полъха чашката пада на земята.
Евелина ляга по корем и любопитно гледа надолу, но вижда само трева.
Сигурно е станало време да тръгва за работа. Или пък не?
Надига се. Влиза си в хралупата с малък скок. След две минути излиза с червена лачена чанта на точки, тюркоазен пръстен на дясното краче и още по-рошава от преди.
И отлита.

* Стихотворението, което е подпъхнато в рамката на напуканото кръгло огледало. Написано е на жълтеникав лист с нокът, топнат в мастило:

Тя е черна като нощ
със лилаво за разкош,
слуша пънк и яко грачи
по неописуем начин,
фен на Артър Конан Дойл,
влюбена е във гаргойл,
рошава концептуално,
обаятелна нахално,
парцалива и небрежна,
просто до премала нежна,
пие бира – цяла тарга
и се радва, че е гарга.

 

Пролет си мрази името

 

Пролет си мрази името.
Всеки е кръстен я на баба си, я на дядо си, а пък тя – на сезон.
Мрази да се запознава.
Първо на първо, не може да казва Р.
Второ – 9 от 10 човека не пропускат да изкоментират – ами то е есен. Ами то е зима. Ами то е лято. И в 3 от всеки 12 месеца – ами ти имаш имен сезон, трябва да черпиш.
Да бе, точно тебе ще почерпя, ей сега!
Ако се казваше Есен, щеше да си боядиса косата червена. Обаче Пролет? Не успява да се почувства като Пролет, нито да се престори – какво, да се раззелени и да разцъфне ли?
Представя се за Поли, без никакво Р, но знае, че това не е истинското й име.
Поли е друг човек. Поли е спокойна и уверена, казва, каквото си помисли, не се срамува да танцува пред всички, успява да получи, каквото иска, и то без да повиши тон. Поли се разбира с хората.
Поне външно.
Отвътре е Пролет. Гневи се на себе си, дразни се. Постоянно усеща, че нещо ще се случи, а не знае какво, не знае дори дали е добро или лошо, но не спира да го очаква. Пролет търси думите си и не ги намира, затова мълчи.
Оставя Поли да говори вместо нея, а после я мрази, защото се чувства изместена.
Пролет не може да се усети на място в името си. Мечтае да срещне един човек, той да я погледне и тя да усети, че вече се познават, все едно винаги са били заедно и никога няма да се разделят. Той ще знае коя е, без да я пита за името, и толкова много ще хареса всичко в нея, че и тя ще се обикне.
Човек не си избира името, не избира гласа си, нито лицето. Пролет се надява, че някой ще я избере и ще я научи на всичко.
Ако наистина го срещне, тя никога няма да говори с него с неискрения любезен глас на Поли.
Пролет се страхува, че Поли може да й го открадне, да я заключи зад самоуверената фалшива фасада на белозъбата си усмивка, и никога да не дойде пролетта.

 

Издънката

 

Дългопръст Нощник беше срам за семейството си.
Всички от неговия род се славеха с музикалния си слух и със склонността си към нощен живот. Кралици на бала и паркетни лъвове – нищо по-малко от това.
Дългопръст Нощник с часове наблюдаваше редиците от фамилни портрети по стените в имението. Бледи, нежни лица, блестящи очи, зачервени от будуване, нервни остри носове, тънки изразителни вежди. И винаги и навсякъде – музикални инструменти: цигулки, арфи, клавесини, пиана, рояли, органи. От пръв поглед се виждаше, че това са хора от един и същи род – музиканти и бохеми, създавали бракове след драматични и бурни любовни истории с други като тях, докато дългопръстият гуляйджийски ген започнал да доминира безпрекословно.

Дългопръст Нощник имаше предостатъчно време да наблюдава портретите в тишина и усамотение. Те бяха единствените му приятели.

Дългопръст Нощник беше всичко, което семейството му не понасяше. Още от съвсем малък вбесяваше майка си със своя дълбок здрав сън по цяла нощ.
– Какво е това бебе?! – скубеше косите си от отчаяние младата майка. – Спи нощем! Нито песните го будят, нито тропането на 300 чифта обувки в залата за танци го смущава. Спи! А после аз, горката, по цял ден трябва да го гледам…
Освен с обърнатия режим, Дългопръст Нощник побъркваше родителите си със своето дълбоко безразличие към музиката. Той отместваше с досада обоите и флейтите, подритваше китарите, заобикаляше пианата, катереше се по тръбите на органа и така успяваше да избяга, да отиде в градината и да се зарови до уши в пръстта.

Предпочиташе да скубе трева, да хвърля камъни по прасковите и да ги яде зелени и неизмити. Търкаляше дините, познаваше пчелите от кошера по име, а най-добрият му другар беше една тиква. Той седеше кротко до нея и тихо й говореше, а тя го слушаше търпеливо и благосклонно. Нещо, което неговите близки никога не бяха правили.
Дългопръст Нощник обичаше пръстта. Калта под ноктите го удовлетворяваше. Растенето на тревата го правеше щастлив. Да хруска току-що отскубната ряпа, да гледа как облаците плуват, да слуша как мълчат камъните. Нищо повече.
Нищо по-малко.
Казано накратко, Дългопръст Нощник беше издънката на семейството и рано или късно щеше да си плати за това.

– Е, момче? Така ли ще я караш? – попита го веднъж татко му, Езерен Нощник. – Аз скоро ще трябва да се оттегля, навъртяха се годинките. Знаеш как е в занаята – непрекъснато идват млади, хищни цигулари, всичките с вирнати носове… дебнат ме. Няма вечно да бъда първа цигулка. От доста време обмислям да се оттегля, докато съм на върха на славата си… но после си спомням за теб.
– Наистина ли, тате? – трепна Дългопръст Нощник. – Аз си мислех, че ти дори не ме забелязваш! – по смутеното му личице се разля топла усмивка.
– Как бих могъл да не те забележа?! Все едно да не забележа огромно мазно гнусно срамно потресаващо леке, пльоснато върху бродираната покривка на баба ти! – Езерен Нощник забоботи с плътния си басов глас и синът му усети вибрациите през подметките на подпетените си лачени обувки. – Момче! Ти даваш ли си сметка, че на мен не ми се прибира вкъщи, като знам, че ще си дойда призори, а ти вече ще копаеш някоя леха с рози?…Какъв си ти?! С какво заслужих този срам?!…
– Но, тате…
– Няма но! И няма тате! Търпях… не само аз, ние всички търпяхме твърде дълго! Дългопръст Нощник. Ти не си един от нас. От днес вече няма място за теб в нашия дом.

Януар

Юли започна да прави всичко на инат още от първия ден на лятото. Излизаше почти гола, прибираше се късно, нарочно си забравяше телефона или не го вдигаше.
– Виж си стаята! Пак е на вили и могили! – викаше майка й в редките случаи, когато Юли се задържеше вкъщи достатъчно дълго, че да се появи възможност за разговор
– На вили и могили!
– Не е на вили и могили! На дюни и маймуни е! – отговаряше Юли и без да иска са усмихваше.
Майка й също се засмиваше, също без да иска.
Юли и майка й много си приличаха. По-рано обичаха да се мотаят заедно и често ги мислеха за сестри. Но тази година нещо се беше променило. Юли постоянно се дразнеше от майка си и всичко я вбесяваше.
Ето и сега. Тъкмо се усмихнаха и за миг изглеждаше, че ще се разминат без повече кавги, и майка й я заобиколи и влезе в стаята й. Започна да вдига от пода фанелки, книги, чифт дънки. Крачолите бяха навити. Тя взе да ги оправя и от гънките се изсипа цял куп пясък.
– Свинщина!
– Не ми пипай работите! Това си е моята стая!
– Абе ти момиче ли си, или… Как търпиш тази бъркотия!
Лекият вятър полюшна пердето. На терасата нещо се раздвижи.
– Мамо, казах ти, ще оправя. Сега излез!
– Всеки ден се повтаря едно и също. Снощи в колко се прибра? Какво като си във ваканция! За нищо не мога да разчитам на теб!
– Майко!
Гласът на Юли звънна прекалено високо, непремерено, и въздухът в стаята се промени. Раменете на майка й се отпуснаха. Тя разтвори пръсти и остави дрехите да паднат на пода.
Обърна се, излезе от стаята и съвсем безшумно, много внимателно затвори вратата.
Юли седна на леглото. Гневът я напусна и след него не остана нищо.
От терасата влезе черният януар, който Юли снощи прибра от улицата.
Януарът беше голям като много едър ротвайлер. Имаше огромни лапи, които тихо тупкаха по пода, когато дойде до нея.
Юли знаеше, че не бива да се доближава до януари в никакъв случай, но се влюби в този в мига, в който го видя снощи. Чак се изненада от себе си, че не изпитва никакъв страх. А и той все едно я избра в тълпата на крайбрежната улица, дойде право при нея и опря муцуна в дланта й. Беше толкова висок, че тя би могла да го язди като пони.
Нямаше нашийник или някакъв друг знак.
Очите му бяха ярко сини, а зъбите – бели като сметанов сладолед.
Юли прекара целия следобед и вечерта с януара. Заведе го на плажа. Той се изкачваше удивително ловко по скалите. Плуваше в морето толкова навътре, че Юли го губеше от поглед. После пак се връщаше при нея. Излизаше от водата чист и сух, а дъхът му беше толкова горещ, че дори в топлата лятна вечер от устата му излизаше пара. Ухаеше на чисто. Юли никога преди не беше изпитвала толкова дълбоко спокойствие.
По едно време се усети, че му говори, и беше очевидно, че той я разбира.
Е, как би могла да го зареже?
Затова го прибра в стаята си.
Подаде му ръка и януарът подуши пръстите й. После отвори уста и захапа ръката й над китката, съвсем леко, нежно.
Двамата останаха за малко така – тънката бяла Юли и огромният черен януар, висок колкото нея, както беше седнала на леглото.
– От къде се взе? Загуби ли се? От някой кораб ли слезе? Януари има само през зимата, сигурна съм. Добре де, вече в нищо не съм сигурна – засмя се тя и гушна животното през топлия врат.
– Какво ще правим с тебе, а? Какво ще правим?
Юли затананика тихичко и се смъкна на пода до януара.
Майка й стоеше в коридора, слушаше нежната мелодия и се усмихваше на нещо свое.

+