Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.