Баба белокоса,
дядо белобрад.
Но на тази снимка
дядо пак е млад.
Баба пък е с букли,
рокля и букет.
Смеят се и гледат
някъде напред.
Няма го бастунът
и не ги боли.
Баба ми и дядо
млади са били.
На онази снимка,
в онзи минал ден
няма спор, добре са –
но си нямат мен.
А сега са стари
и са побелели,
но като ме гледат,
пак се чувстват смели!
Лиляна
Първо уж е временно.
После продължава:
работа, която
с хора те сближава.
Хорът, в който пееш.
Ранните домати.
С всичко ще успееш,
щом си сред познати.
С хората те свързват
сто и пет причини.
Чакат те! Побързай!
После ще починеш!
С куките. С лъжицата.
С леката мотика.
Помощ за дечицата –
който те повика.
Нова плетка? Бебешко –
чакате правнуче.
Тъкмо да отдъхнеш, но…
нещо все се случва.
От града до селото.
След това – обратно.
Даже е по-весело
и е по-приятно –
и в ума, и в пръстите
нещо се премята.
Във ръцете скръстени
ляга самотата.
Ти – с ръце разперени
вечно за прегръдка.
Щедрост непремерена.
Радост – едри глътки.
Котка като пламъче
трепка, мърка, дреме.
Ще починеш… Само че
все не идва време.
Всичко за проекта „Да се чуем“ можете да прочетете ТУК.
Баба Восе
Мъничка като Косе Босе
си я представям баба Восе.
На залеза перчемът риж
се вее над Кючук Париж.
Липи ухаят от балкона.
Говорим си по телефона.
Неловко в първата минута.
Като учителка прочута
тя вижда колко се старая
и как желая да узная
каквото каже. Разговорих я.
Тя заразказва ми история:
за майките на партизаните,
за умните, за калпазаните,
а и за Втората световна,
а и за връзката любовна
с учението и науката,
че й е непозната скуката
и интересно е живяла,
без да излиза от квартала,
гимназията е отсреща
и учениците си среща,
и техните деца, и внуците…
В Кючук Париж утихват звуците,
и ми разказва баба Восе,
и вече аз съм Косе Босе,
не е неловко, няма страшно,
и съм с написано домашно.
Всичко за проекта „Да се чуем“ можете да прочетете ТУК.
Трапезарията беше продълговато помещение на първия етаж. Едната от дългите й стени беше покрита с тъмнокафява ламперия, а отсрещната – цялата в прозорци, замрежени от паяжини, прораснали растения в саксии и дантелени пердета във всякакви нюанси на сивото – от белезникаво през гнило зелено, до маслено черно тук-там. Две редици маси с лепкава мушама и по четири кафяви стола. На пода мозайка на фигури, покрита с релефни петна мръсотия. Миризмата на дезинфектанти се караше на висок тон с миризмите на напикани старци, витамин В и точно днес – на яхния от грах.
Денят беше слънчев и макар че навън снегът белееше невъзмутимо, в трапезарията беше топло като лято. Старците от дома започнаха да се събират на припек като големи сънливи мухи.
Очила, залепени с левкопласт, глухо потупване по пода на бастуни с гума накрая, влачене на чехли.
Мъжете заеха масите по-близо до вратата. Жените малко по-пъргаво ги подминаха и седнаха в дъното на трапезарията.
Шумолене на вестници, тъничък писък на слухов апарат, цъкане на куки за плетене. Някой задряма и изхърка, стресна се и намести стола си.
В последвалата тишина вратата се отвори с изчерпателно изскърцване и в рамката й, обляна от жълта слънчева светлина, застана малка бабичка с мъхеста кафява рокля и винено елече. Коленете й явно се бяха скарали и страняха едно от друго, възможно най-далеч, макар че мъничките й черни ботинки се настъпваха взаимно, докато тя с потропване отърсваше полепналия сняг. Очите й премигваха ситно, а прозрачната й коса се вееше около кръглата глава. Беше премръзнала и връхчето на носа й червенееше.
В ръцете й спеше голяма бяла котка.
– Не може котката вътре, не може, не може котката.
– Ще те обадя на сестрата!
– Какво било?
– Котката, пак котката е донесла, не може тука котка, викам.
– Котка ли?
– Котка.
– Не може котка вътре.
Бабата с котката продължи да стои на прага. Снегът от обувките й взе да се топи. Котката приличаше на пряспа, която прелива от ръцете й, със свободно провесени задни крака и опашка.
– Не може котката вътре. Ей сега ще дойде сестрата и ще те нареди едно хубаво.
Бабата отстъпи заднешком, превита над котката като над бебе.
Вратата изскърца и сама се затвори точно пред челото й, докосна пухкавата коса.
Бабата отстъпи още назад, после излезе навън, на слънце. Беше мразовито въпреки слънцето и дъхът на тънки облачета погалваше лицето й, червения лъскав нос.
Котката се събуди. Скочи с леко тупване на пътеката и се отдалечи.
Бабата се пъхна вътре и отиде при другите баби. Те се сместиха да й направят място по-близо до радиатора. Слънцето вече се беше извъртяло. Падна сянка и захладня.
На прозорчето откъм кухнята една ръка започна да подрежда метални чинии с претоплен грах.
Щом имаш баба, а си без прабаба,
то, значи, си отгледан от сираче.
И твоята любима баба, значи,
усмихната и щедра, и голяма,
е давала на теб, каквото няма,
каквото нямала е тя самата –
ръка, която милва по косата,
подкрепа безусловна и опора,
да си единствен между всички хора.
Ти виждал ли си баба си да плаче?
Гушни я силно. Баба е сираче.
Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.
В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.
Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.
Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.
Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.
Първият ред, снимката и чувството са от Велла.
Накипрена със пъстро шалче,
изплетено на нервна почва,
нарязва ябълка на залчета,
притихва – сериалът почва,
забърква клюките с кафето
с приятелките си любими,
кълне ги кротко зад пердето,
защото са непоносими,
а старостта е прилепчива,
прилежна, вярна, всеотдайна,
единствена не си отива,
задълго не остава в тайна,
превзема нови територии
и корените й са бели,
предъвква все едни истории
и покорява ниски цели,
и улицата й е къса,
а пък изглежда непозната,
и мислите й са накъсани,
и недовиждат очилата,
затваря лятото в буркани
и във килера го подрежда –
след нея сладко да остане
и консервирана надежда.
Всяко едно листенце –
с негово си зелено.
Всяко едно местенце –
спретнато оплевено.
Бабичката е малка,
но е многогодишна.
Само че свърши, жалко,
силата й предишна.
Пъпли съвсем безшумно,
сипва им по водичка.
Казва по две-три думи
и се разбира с всичко.
Бабичката е мравка.
Вейките път й правят.
Ситните незабравки
пият, за да забравят.
(по действителен случай)
Тази сутрин Магелан
плесна челото си с длан.
Нещо… Нещо бе забравил,
нещо бе недонаправил…
Куфарът му е готов.
Джаджите за риболов,
пушката, шишето с рома.
Дънките от корекома
и удобните обувки.
Няма тука плувки, джувки
или женска глезотия.
Магелан не бе от тия.
Все пак глождеше го нещо.
Пийна си кафе горещо.
Докато е още млад,
искаше да види свят.
Заверил си бе билета…
Да бе!
Бабата си клета
Магелан бе пренебрегнал,
чувствата й бе засегнал –
ходеше незадомен,
вечен пътник и ерген.
„Бабо, бабичко любима,
не ръмжи, надежда има!
Аз съм още доста млад.
До Чикаго и назад
още малко ще пошаря,
после ще се окошаря.
Ти не си старица слаба.
Ти си Вечната Ми Баба.
Чакай. Потърпи. Потрай.
Бабо, ти си земен рай.
До ще време и за сватба.
Магелан ще те зарадва –
някога, но не сега.
Тръгвам вече към брега.
Любя, тача края наш,
но сега ме чакат в САЩ.
Този свят ми е на длан.
Подпис: Весел Магелан.”
Този старец е бавен
като слънчев следобед.
Той разходка си прави.
Между къщите броди.
От кръга във квартала
той не се отклонява.
Щом пристегне си шала,
и светът се стеснява.
След това се отпуска
на една крива пейка.
Всяка кост в него хруска.
Като мъркаща грейка
свойски в скута му ляга
древна питомна котка.
Паметта му се сляга –
гладка, с хлътнали нотки,
мека, рехава, сива
като дъжд върху книга.
След това си отива.
И за сбогом намига.
Когда я стану маленькой старушкой,
и ничегошеньки уже не вспомню,
для хрупкой памяти любая безделушка
вдруг станет важной и такой огромной.
Посыпятся все новые болячки,
прогулки станут все короче и короче.
А память имена надёжно спрячет,
И в доме заплутаю среди ночи.
Повалит на кровать меня простуда.
Снежинка сядет – тотчас упаду я –
безвредной, безобидной и сутулой,
старушкой-божьим одуванчиком я буду.
Тогда, сынок, ко мне ты приезжай-ка:
и поворчи – я покиваю кстати.
Ты испугаешься – какой я стала жалкой,
а я… я отогреюсь в твоем взгляде.
Ну а потом – тебя ждут важные задачи.
Воротничок тебе поправлю на пороге.
Ну а потом, наверное, поплачу.
Ну а потом твое я имя позабуду.
*
Превод на руски: Мария Ширяева
На български е така: Мракът
В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.
И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.
И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.
Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…
Нисичко като гъба,
старо смачкано бабче
с кожа суха и груба,
с ум, по-плосък от хапче.
Не живее във къща,
а в черупка на орех.
Никой тук не се връща.
Няма кой да отвори.
Няма кой да поседне
покрай портите пътни.
Няма кой да погледне
във очите й мътни.
Тя се храни с огризки.
Тя насила е жива.
А така й се иска
да я помнят красива.
Работлива и лека,
със лице като мляко.
Тя въздъхва полека.
Годеника си чака.
Той е хубав и верен.
Той е дар от съдбата.
Как ли ще я намерят?
И дано не е лято…
Чаровен слънчев предиобед.
За мъничко поне, до двора,
излизат вън, за да походят
забравените стари хора.
Висок и тежък е бастунът.
От всичко им сълзят очите.
По устните ще ги целунат
сега на слънцето лъчите.
И котките ще ги погалят.
И светлинката ще ги зърне.
Земята те наобикалят,
а скоро тя ще ги прегърне.
Със криви пръсти пипат нежно
листата, храстите наболи
и тези стръкчета надежда,
които се броят напролет.
Мария Донева 