Бяла котка

Трапезарията беше продълговато помещение на първия етаж. Едната от дългите й стени беше покрита с тъмнокафява ламперия, а отсрещната – цялата в прозорци, замрежени от паяжини, прораснали растения в саксии и дантелени пердета във всякакви нюанси на сивото – от белезникаво през гнило зелено, до маслено черно тук-там. Две редици маси с лепкава мушама и по четири кафяви стола. На пода мозайка на фигури, покрита с релефни петна мръсотия. Миризмата на дезинфектанти се караше на висок тон с миризмите на напикани старци, витамин В и точно днес – на яхния от грах.
Денят беше слънчев и макар че навън снегът белееше невъзмутимо, в трапезарията беше топло като лято. Старците от дома започнаха да се събират на припек като големи сънливи мухи.
Очила, залепени с левкопласт, глухо потупване по пода на бастуни с гума накрая, влачене на чехли.
Мъжете заеха масите по-близо до вратата. Жените малко по-пъргаво ги подминаха и седнаха в дъното на трапезарията.
Шумолене на вестници, тъничък писък на слухов апарат, цъкане на куки за плетене. Някой задряма и изхърка, стресна се и намести стола си.
В последвалата тишина вратата се отвори с изчерпателно изскърцване и в рамката й, обляна от жълта слънчева светлина, застана малка бабичка с мъхеста кафява рокля и винено елече. Коленете й явно се бяха скарали и страняха едно от друго, възможно най-далеч, макар че мъничките й черни ботинки се настъпваха взаимно, докато тя с потропване отърсваше полепналия сняг. Очите й премигваха ситно, а прозрачната й коса се вееше около кръглата глава. Беше премръзнала и връхчето на носа й червенееше.
В ръцете й спеше голяма бяла котка.
– Не може котката вътре, не може, не може котката.
– Ще те обадя на сестрата!
– Какво било?
– Котката, пак котката е донесла, не може тука котка, викам.
– Котка ли?
– Котка.
– Не може котка вътре.
Бабата с котката продължи да стои на прага. Снегът от обувките й взе да се топи. Котката приличаше на пряспа, която прелива от ръцете й, със свободно провесени задни крака и опашка.
– Не може котката вътре. Ей сега ще дойде сестрата и ще те нареди едно хубаво.
Бабата отстъпи заднешком, превита над котката като над бебе.
Вратата изскърца и сама се затвори точно пред челото й, докосна пухкавата коса.
Бабата отстъпи още назад, после излезе навън, на слънце. Беше мразовито въпреки слънцето и дъхът на тънки облачета погалваше лицето й, червения лъскав нос.
Котката се събуди. Скочи с леко тупване на пътеката и се отдалечи.
Бабата се пъхна вътре и отиде при другите баби. Те се сместиха да й направят място по-близо до радиатора. Слънцето вече се беше извъртяло. Падна сянка и захладня.
На прозорчето откъм кухнята една ръка започна да подрежда метални чинии с претоплен грах.

 

Гушни я силно.



Щом имаш баба, а си без прабаба,

то, значи, си отгледан от сираче.
И твоята любима баба, значи,
усмихната и щедра, и голяма,
е давала на теб, каквото няма,
каквото нямала е тя самата –
ръка, която милва по косата,
подкрепа безусловна и опора,
да си единствен между всички хора.

Ти виждал ли си баба си да плаче?
Гушни я силно. Баба е сираче.

Спирка

 

Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.

В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.

Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.

Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.

 

 

Баба вече я няма, а дворът й…

 

Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.

Първият ред, снимката и чувството са от Велла.

 

Баба

 

Накипрена със пъстро шалче,
изплетено на нервна почва,
нарязва ябълка на залчета,
притихва – сериалът почва,

забърква клюките с кафето
с приятелките си любими,
кълне ги кротко зад пердето,
защото са непоносими,

а старостта е прилепчива,
прилежна, вярна, всеотдайна,
единствена не си отива,
задълго не остава в тайна,

превзема нови територии
и корените й са бели,
предъвква все едни истории
и покорява ниски цели,

и улицата й е къса,
а пък изглежда непозната,
и мислите й са накъсани,
и недовиждат очилата,

затваря лятото в буркани
и във килера го подрежда –
след нея сладко да остане
и консервирана надежда.
 

Всяко едно листенце…

Всяко едно листенце –
с негово си зелено.
Всяко едно местенце –
спретнато оплевено.

Бабичката е малка,
но е многогодишна.
Само че свърши, жалко,
силата й предишна.

Пъпли съвсем безшумно,
сипва им по водичка.
Казва по две-три думи
и се разбира с всичко.

Бабичката е мравка.
Вейките път й правят.
Ситните незабравки
пият, за да забравят.

За Магелан и баба му

 

(по действителен случай)

Тази сутрин Магелан
плесна челото си с длан.
Нещо… Нещо бе забравил,
нещо бе недонаправил…
Куфарът му е готов.
Джаджите за риболов,
пушката, шишето с рома.
Дънките от корекома
и удобните обувки.
Няма тука плувки, джувки
или женска глезотия.
Магелан не бе от тия.

Все пак глождеше го нещо.
Пийна си кафе горещо.
Докато е още млад,
искаше да види свят.
Заверил си бе билета…

Да бе!
Бабата си клета
Магелан бе пренебрегнал,
чувствата й бе засегнал –
ходеше незадомен,
вечен пътник и ерген.

„Бабо, бабичко любима,
не ръмжи, надежда има!
Аз съм още доста млад.
До Чикаго и назад
още малко ще пошаря,
после ще се окошаря.
Ти не си старица слаба.
Ти си Вечната Ми Баба.
Чакай. Потърпи. Потрай.
Бабо, ти си земен рай.
До ще време и за сватба.
Магелан ще те зарадва –
някога, но не сега.
Тръгвам вече към брега.
Любя, тача края наш,
но сега ме чакат в САЩ.
Този свят ми е на длан.

Подпис: Весел Магелан.”

 

За хубавата бабичка

Мария:

С пръсти, изцапани със химикалка,
мила, бъбрива, и смешна, и малка.
Още на пътя отчупва от хляба.
Боже, и тя е на някого баба?!

То е направо дори неприлично –
другите баби изглеждат различно –
повече мрънкат и повече шетат,
щом ги погледнеш – накуцват и кретат,
бабешка мафия от поучителки,
с грохнали кокали, пра-пра-родителки.

А пък ей тази, с палтенцето врабешко,
не е прихванала нищичко бабешко,
вечно заета да ръси вълнения,
смешки и мръснички стихотворения.
Нещо с дантела, на слънцето проснато,
нещо невинно, добро, недокоснато,
хубава мисъл, небрежно изпусната,
в миг неуверен – прехапана устната,
вкусно живее, дори допълнително
иска да вземе. И нищо мъчително,
тъжно, погубено тя не споделя.
Тя си живее в безкрайна неделя.

Смешна и шантава бабичка. Само че
има във нея подскачащо пламъче.
Странна е и я избягват съседите.
Тя сам-сама си поправя повредите.
Внуците идват един път в годината.
Тяхната баба за тях е родината,
тяхната малка и весела бабичка,
странна и смешна, и крехка, и слабичка,
бабичка-огън със нейни си навици.
Вечер във скайпа им праща наздравици.

Толкова умна, в добро настроение.
Да e далече си е разхищение.
Плаче на ум, а на глас се шегува
и във един екземпляр съществува.

 

Христо Батинков

Имало, казвате, мъничка бабичка?
Нито е пълничка, нито е слабичка?
Весела, умничка, бързичка, живичка?
Твърде доволничка, твърде щастливичка?

Стана ми близичка – от разстояние.
Щото и аз съм в това състояние:
дядо с потомство в Америка, в София,
близки стремления и философия.

Дайте имейла ѝ – да си початаме.
Я да не чакаме, да не протакаме.
Един за други ние родени сме.
Нека сме заедно. Пък и ергени сме!

🙂

Разходка

 

Този старец е бавен
като слънчев следобед.
Той разходка си прави.
Между къщите броди.

От кръга във квартала
той не се отклонява.
Щом пристегне си шала,
и светът се стеснява.

След това се отпуска
на една крива пейка.
Всяка кост в него хруска.
Като мъркаща грейка

свойски в скута му ляга
древна питомна котка.
Паметта му се сляга –
гладка, с хлътнали нотки,

мека, рехава, сива
като дъжд върху книга.
След това си отива.
И за сбогом намига.

 

Когда я стану маленькой старушкой…

Когда я стану маленькой старушкой,
и ничегошеньки уже не вспомню,
для хрупкой памяти любая безделушка
вдруг станет важной и такой огромной.

Посыпятся все новые болячки,
прогулки станут все короче и короче.
А память имена надёжно спрячет,
И в доме заплутаю среди ночи.

Повалит на кровать меня простуда.
Снежинка сядет – тотчас упаду я –
безвредной, безобидной и сутулой,
старушкой-божьим одуванчиком я буду.

Тогда, сынок, ко мне ты приезжай-ка:
и поворчи – я покиваю кстати.
Ты испугаешься – какой я стала жалкой,
а я… я отогреюсь в твоем взгляде.

Ну а потом – тебя ждут важные задачи.
Воротничок тебе поправлю на пороге.
Ну а потом, наверное, поплачу.
Ну а потом твое я имя позабуду.

*

Превод на руски: Мария Ширяева

На български е така: Мракът

Чай от гинко

 

В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.

И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.

И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.

Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…

Годеникът

 

Нисичко като гъба,
старо смачкано бабче
с кожа суха и груба,
с ум, по-плосък от хапче.

Не живее във къща,
а в черупка на орех.
Никой тук не се връща.
Няма кой да отвори.

Няма кой да поседне
покрай портите пътни.
Няма кой да погледне
във очите й мътни.

Тя се храни с огризки.
Тя насила е жива.
А така й се иска
да я помнят красива.

Работлива и лека,
със лице като мляко.
Тя въздъхва полека.
Годеника си чака.

Той е хубав и верен.
Той е дар от съдбата.
Как ли ще я намерят?
И дано не е лято…

Сантиментално

 

Чаровен слънчев предиобед.
За мъничко поне, до двора,
излизат вън, за да походят
забравените стари хора.

Висок и тежък е бастунът.
От всичко им сълзят очите.
По устните ще ги целунат
сега на слънцето лъчите.

И котките ще ги погалят.
И светлинката ще ги зърне.
Земята те наобикалят,
а скоро тя ще ги прегърне.

Със криви пръсти пипат нежно
листата, храстите наболи
и тези стръкчета надежда,
които се броят напролет.

 

Тя е малко момиче

Тя е малко момиче
на шейсет и отгоре.
Тя избягва да тича.
Тя е вкъщи затворена,

а я будят мечтите,
все така неулегнали.
Тя изглежда сърдита,
със клепачи натегнали,

но зад строгите клепки
и в сърцето й кротко
има порив и трепкане,
има гръбче на котка,

има смях и вълнение,
и ръка за погалване,
уморено търпение
и искра за запалване.

И добре, че е баба
и децата посреща,
че алиби й трябва
да политне към нещо,

нещо светло и звънко
тя да си пожелае,
и да хукне навънка,
за да си поиграе…

Листата

Ръждиви старчески петна
нашариха листата.
Не искам да се наранят.
Трошливото им злато.

Треперещият им финес.
Въздишките им кротки.
Последният им ден е днес.
И първата разходка.

На тях дори не им е жал.
Отронват се красиво –
през въздуха – до тази кал.
И нежно я завиват.