Всяко едно листенце…

Всяко едно листенце –
с негово си зелено.
Всяко едно местенце –
спретнато оплевено.

Бабичката е малка,
но е многогодишна.
Само че свърши, жалко,
силата й предишна.

Пъпли съвсем безшумно,
сипва им по водичка.
Казва по две-три думи
и се разбира с всичко.

Бабичката е мравка.
Вейките път й правят.
Ситните незабравки
пият, за да забравят.

За Магелан и баба му

 

(по действителен случай)

Тази сутрин Магелан
плесна челото си с длан.
Нещо… Нещо бе забравил,
нещо бе недонаправил…
Куфарът му е готов.
Джаджите за риболов,
пушката, шишето с рома.
Дънките от корекома
и удобните обувки.
Няма тука плувки, джувки
или женска глезотия.
Магелан не бе от тия.

Все пак глождеше го нещо.
Пийна си кафе горещо.
Докато е още млад,
искаше да види свят.
Заверил си бе билета…

Да бе!
Бабата си клета
Магелан бе пренебрегнал,
чувствата й бе засегнал –
ходеше незадомен,
вечен пътник и ерген.

„Бабо, бабичко любима,
не ръмжи, надежда има!
Аз съм още доста млад.
До Чикаго и назад
още малко ще пошаря,
после ще се окошаря.
Ти не си старица слаба.
Ти си Вечната Ми Баба.
Чакай. Потърпи. Потрай.
Бабо, ти си земен рай.
До ще време и за сватба.
Магелан ще те зарадва –
някога, но не сега.
Тръгвам вече към брега.
Любя, тача края наш,
но сега ме чакат в САЩ.
Този свят ми е на длан.

Подпис: Весел Магелан.”

 

За хубавата бабичка

Мария:

С пръсти, изцапани със химикалка,
мила, бъбрива, и смешна, и малка.
Още на пътя отчупва от хляба.
Боже, и тя е на някого баба?!

То е направо дори неприлично –
другите баби изглеждат различно –
повече мрънкат и повече шетат,
щом ги погледнеш – накуцват и кретат,
бабешка мафия от поучителки,
с грохнали кокали, пра-пра-родителки.

А пък ей тази, с палтенцето врабешко,
не е прихванала нищичко бабешко,
вечно заета да ръси вълнения,
смешки и мръснички стихотворения.
Нещо с дантела, на слънцето проснато,
нещо невинно, добро, недокоснато,
хубава мисъл, небрежно изпусната,
в миг неуверен – прехапана устната,
вкусно живее, дори допълнително
иска да вземе. И нищо мъчително,
тъжно, погубено тя не споделя.
Тя си живее в безкрайна неделя.

Смешна и шантава бабичка. Само че
има във нея подскачащо пламъче.
Странна е и я избягват съседите.
Тя сам-сама си поправя повредите.
Внуците идват един път в годината.
Тяхната баба за тях е родината,
тяхната малка и весела бабичка,
странна и смешна, и крехка, и слабичка,
бабичка-огън със нейни си навици.
Вечер във скайпа им праща наздравици.

Толкова умна, в добро настроение.
Да e далече си е разхищение.
Плаче на ум, а на глас се шегува
и във един екземпляр съществува.

 

Христо Батинков

Имало, казвате, мъничка бабичка?
Нито е пълничка, нито е слабичка?
Весела, умничка, бързичка, живичка?
Твърде доволничка, твърде щастливичка?

Стана ми близичка – от разстояние.
Щото и аз съм в това състояние:
дядо с потомство в Америка, в София,
близки стремления и философия.

Дайте имейла ѝ – да си початаме.
Я да не чакаме, да не протакаме.
Един за други ние родени сме.
Нека сме заедно. Пък и ергени сме!

🙂

Разходка

 

Този старец е бавен
като слънчев следобед.
Той разходка си прави.
Между къщите броди.

От кръга във квартала
той не се отклонява.
Щом пристегне си шала,
и светът се стеснява.

След това се отпуска
на една крива пейка.
Всяка кост в него хруска.
Като мъркаща грейка

свойски в скута му ляга
древна питомна котка.
Паметта му се сляга –
гладка, с хлътнали нотки,

мека, рехава, сива
като дъжд върху книга.
След това си отива.
И за сбогом намига.

 

Когда я стану маленькой старушкой…

Когда я стану маленькой старушкой,
и ничегошеньки уже не вспомню,
для хрупкой памяти любая безделушка
вдруг станет важной и такой огромной.

Посыпятся все новые болячки,
прогулки станут все короче и короче.
А память имена надёжно спрячет,
И в доме заплутаю среди ночи.

Повалит на кровать меня простуда.
Снежинка сядет – тотчас упаду я –
безвредной, безобидной и сутулой,
старушкой-божьим одуванчиком я буду.

Тогда, сынок, ко мне ты приезжай-ка:
и поворчи – я покиваю кстати.
Ты испугаешься – какой я стала жалкой,
а я… я отогреюсь в твоем взгляде.

Ну а потом – тебя ждут важные задачи.
Воротничок тебе поправлю на пороге.
Ну а потом, наверное, поплачу.
Ну а потом твое я имя позабуду.

*

Превод на руски: Мария Ширяева

На български е така: Мракът

Чай от гинко

 

В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.

И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.

И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.

Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…

Годеникът

 

Нисичко като гъба,
старо смачкано бабче
с кожа суха и груба,
с ум, по-плосък от хапче.

Не живее във къща,
а в черупка на орех.
Никой тук не се връща.
Няма кой да отвори.

Няма кой да поседне
покрай портите пътни.
Няма кой да погледне
във очите й мътни.

Тя се храни с огризки.
Тя насила е жива.
А така й се иска
да я помнят красива.

Работлива и лека,
със лице като мляко.
Тя въздъхва полека.
Годеника си чака.

Той е хубав и верен.
Той е дар от съдбата.
Как ли ще я намерят?
И дано не е лято…