Баба белокоса,
дядо белобрад.
Но на тази снимка
дядо пак е млад.

Баба пък е с букли,
рокля и букет.
Смеят се и гледат
някъде напред.

Няма го бастунът
и не ги боли.
Баба ми и дядо
млади са били.

На онази снимка,
в онзи минал ден
няма спор, добре са –
но си нямат мен.

А сега са стари
и са побелели,
но като ме гледат,
пак се чувстват смели!

Този четвъртък времето беше отвратително – ясно и слънчево, и малкият облак Дундьо трябваше да си остане у дома.
По-големите му братя и сестри бяха на училище, баща му и майка му бяха на екскурзия в планината и горкият Дундьо трябваше да стои чисто сам… е, с баба си и дядо си, но те не бяха особено добра компания.
Дядо му почти се беше разпаднал и се носеше във вид на мъгла по коридорите, като влачеше чехли и забърсваше паяжините от ъглите. После забравяше да се измие и среше и паяжините така си висяха по него, а в лявата му вежда от месеци се беше настанило цяло паяшко семейство.
Бабата на Дундьо седеше на люлеещия се стол пред отворената врата на фризера и бродираше върху джобчето на новата му жилетка светкавички.
Дундьо въздъхна.
– До кога ще стоя тук? Кога ще се оправи времето?! Няма ли това гадно слънце вече да се скрие?!
Баба му изсумтя:
– Аз да не съм Любка Кумчева?
– Да не си какво?
– Нищо, нищо. Потърпи. Постой малко. Пийни си вода от легена, виждаш ми се нещо поотслабнал.
– Не искам повече вода, бабо!
– Как може да не искаш вода, като ти самият си вода! Пий, пий. Един черпак за баба… един черпак за дядо…
Щом баба се обърна, Дундьо ръсна водата обратно в легена и изтича при дядо си. Хвана се за ръцете му, стъпи на коленете му и се преметна. Само че дядото политна, двамата се разхвърчаха в противоположни посоки и се спряха чак в двата ъгъла на тавана.
Дундьо вдиша една паяжина и кихна толкова силно, че се изстреля право в скута на дядо си. Двамата тупнаха на пода.
– А пък, дядо…
– Кажи, моето момче? Но спри да скачаш, стар съм вече, не се знае другия път като се метна така, дали няма да изчезна.
– Дядо бе! Ти не знаеш колко е лоша баба!
Дядо му посивя:
– Не ми харесва да говориш така за жена ми.
– Баба не е жена. Тя е баба.
– Баба ти е моята любима и ти трябва да се отнасяш с нея, както е подобаващо за един кавалер.
– Ама… ти казваш, че към кавалер. А баба ме нарече вода! Тя защо така ще ми вика!
Дядото се засмя и в коридора се понесе тих тътен като от далечна гръмотевица.
– Сега ще ти разкажа нещо. Знаеш ли какво означава името ти?
– Дундьо ли?
– Дундьо е галеното ти именце, мило мое внуче, но цялото ти име по паспорт е Дун дьо Пасифик. Ще рече – Дъждовен Ураганен Небосклон над Тихия океан.
– Така ли!
– Така. Това дьо е от френски. Майка ти го измисли.
– Ама вие с баба само знаете да обиждате.
– Хубава работа! Ще ревнеш, ще се извалиш и аз после как ще се оправдавам пред баба ти? Знаеш я каква е проклета, като се ядоса. Не случайно се нарича Градушка!
– Проклета значи! Дядо, ти не си никакъв кавалер!
– Хвана ме. Всъщност баба ти се казва Грациозна Душичка. Грациозна Душичка е баба ти… Гра-гра… Гра…
– Ама аз не съм вода. А аз съм си облак. Пък! – Дундьо пак нацупи уста и се приготви да ревне, но погледна към дядо си и видя, че е задрямал. Закани се с пръст на паяците във веждата му и отиде да си пийне от легена, но не заради баба си, а просто така.

Щом имаш баба, а си без прабаба,

то, значи, си отгледан от сираче.
И твоята любима баба, значи,
усмихната и щедра, и голяма,
е давала на теб, каквото няма,
каквото нямала е тя самата –
ръка, която милва по косата,
подкрепа безусловна и опора,
да си единствен между всички хора.

Ти виждал ли си баба си да плаче?
Гушни я силно. Баба е сираче.

Свирепин се беше притаил зад кървавочервената драперия, провесена на стената зад пианото. Ризата му скърцаше от белота, фракът му прилягаше съвършено, ръбът на черния му панталон бе остър като бръснач, лачените обувки искряха…  а Свирепин се криеше като мишок. Опитваше се да не мърда, а сърцето му… Е, сърцето му не биеше, но ако би било, щеше да бие като камбана на катедрала.
– Докога! – мислеше си горчиво Свирепин. – Докога ще й треперя! Мръсна чума! Какво като ми е баба! Какво като ме спаси от смърт! Чудо голямо! Лошо е да не си жив, но и да си нежив пак не е голяма печалба. Чума. Чума! Такава е тя, затова холерата нищо не можа да й направи.
Преди 400 години цялото им село измря от холера. Само бабата на Свирепин не умря, дъртата вампирка.
– Еми как ще умре? Нали е дърта вампирка!
Всички я мразеха, а тя мразеше всички освен него. И когато го видя да плаче в опустялата къща, направи това, за което копнееше, но се беше въздържала от деня на рождението му.
Нахапа го целия.
– Ще те изпапкам бе, ей! На баба мръвчицата кръвоснабдена, черно дробче бабино, мляс-мляс!
Свирепин не загина от холера. Вампиряса послушно и признателно и никога не порасна. Остана си петгодишен, с бисерни млечни зъбки и кръгли очи, които излъчваха сладурско отчаяние и игрив копнеж към смъртта.
400 години петгодишен.
400 години под бабино робство.
– Тя никога няма да ме признае за равен. Никога няма да ме остави да си намеря жена. Защо всички девици трябва да са все за нея? И след това ми ги пробутва съсухрени като стафиди. Как ще порасна?!
Свирепин тропна с крак и после замръзна.
Със скърцане и шумолене старата макара се задейства и драперията се заиздига към тавана. Светлината на черните свещи облъхна напрегнатото му, бледо до синьо личице.
– Я да види бабка кой се крие под перденцето зад пианцето? Кого виждат старите ми очи? Свирепииинннн! Я ела насам и ми кажи, внуко бабин, ти ли си скрил онова сладко прясно далаче в ковчега си за сън? И как точно ти хрумна, че няма да го надуша? И изобщо, ела тука при баба, баба да го схруска…

Накипрена със пъстро шалче,
изплетено на нервна почва,
нарязва ябълка на залчета,
притихва – сериалът почва,

забърква клюките с кафето
с приятелките си любими,
кълне ги кротко зад пердето,
защото са непоносими,

а старостта е прилепчива,
прилежна, вярна, всеотдайна,
единствена не си отива,
задълго не остава в тайна,

превзема нови територии
и корените й са бели,
предъвква все едни истории
и покорява ниски цели,

и улицата й е къса,
а пък изглежда непозната,
и мислите й са накъсани,
и недовиждат очилата,

затваря лятото в буркани
и във килера го подрежда –
след нея сладко да остане
и консервирана надежда.
 

Бабата се засили към хладилника, но Иван й подложи крак и тя се просна в цял ръст на мраморния под, плъзна се по корем и се блъсна с глава в стената. Това още повече я разяри. Тя скочи с яростен вик и се хвърли към него. Той беше подготвен. Сграбчи тежкия тиган и я прасна по лицето.
Баба му запази равновесие. Заби пети в пода и само с едно завъртане от кръста се обърна, хвана малкия телевизор и го хвърли към него. Уцели го в корема. Той се преви на две, от очите му рукнаха сълзи.
Баба му тържествуващо се изхили, но радостта й бе кратка.
Той падна на колене, после рязко я хвана за левия глезен, дръпна и тя падна, този път по гръб. Извъртя се като змиорка и го захапа за прасеца.
Той изпищя и започна да я налага с някакво списание за готварство. Бабата не пускаше, напротив, зъбите й се врязваха все по-дълбоко в стоманена захапка.
Той тръгна към масата, като влачеше баба си, впила уста в агонизиращия му прасец. Седна на един стол и започна да я рита по главата с другия си крак. След  десетия ритник тя отхвърча  назад, а ченето й остана да гризе крака му.
Докато се опитваше да го разкара от себе си, Иван я изпусна от поглед. Това бе неговата грешка.
Бабата пъхна ръка под възглавницата на дивана и извади от там узи. Той чу зловещото прищракване.
Тя дишаше бързо и плитко, но ръката й не трепваше.
– Бабо. Бабо. Стига. Няма да ме застреляш.
– О, нима?
– Не ти стиска.
– За последен път те питам: ще си доядеш ли закуската?
– Не! Изядох 8 палачинки и 6 мекици! Не мога повече.
Баба му въздъхна, после примирено вдигна рамене и го застреля между очите.
Пъхна узито обратно под възглавницата, седна отгоре и мило каза:
– Чудо голямо. Остават ми още три внучета.