Старият крал и неговото изгнание

Прочетох много хубава книга, тъжна, красива.
Книга, написана с благост.
„Старият крал и неговото изгнание” на Арно Гайгер. Издадена е през 2013 година от „Колибри” в поредицата „Съвременна европейска проза”. Спомена ми я Жанина Драгостинова – тя я е превела от немски.
Очарована съм.

stkrinizgn3

Книга за деменцията.
Един син разказва за своя баща, болен от алцхаймер.

Темата ме вълнува, защото имам познати, засегнати от тази болест. Също и защото бях много впечатлена от „Творците на памет”, и най-вече от дневника на майката там, от чувството за объркване и загуба… За мен лично, макар че е написана много по-сдържано и скромно, много по-непретенциозно, „Старият крал…” е по-дълбоко и по-силно въздействаща. Радвам се, че я купих и че ще я имам в библиотеката си.

Когато някой възрастен човек започне да забравя, да недочува, да стеснява хоризонта си все повече, да повтаря едно и също безброй пъти, това най-често буди пренебрежение и присмех у околните – кога с добродушие, кога злобно. Веднага се сещам за Чудомир, „Розо, розо овехтяла…”

Арно Гайгер разказва за болестта на баща си и за това, как тя се развива, с всичките нюанси, обрати и лъкатушения на хода й, и с цялата тъга, защото макар и бавно, макар и с проблясъци, има само едно сигурно нещо, и то е, че дните на баща му са преброени и няма още много време да бъдат заедно.
Корицата е великолепна (оформлението е на Стефан Касъров). Точно така си представям Аугуст – изправен, хубав, как върви с неловко препъване към объркващата и все по-плътна неизвестност.

Има една книга, „Малкият крал Декември”. Двете книги си приличат по красотата на разказването и по тъгата, в която въвличат своя читател. Чудно, че и този крал има име на месец, Аугуст … И в двете се говори за крале, които се смаляват и изчезват, и никой не може да ги задържи тук, в сегашното, в това, което сме свикнали да наричаме реалност.

„Старият крал…” е написана от добър човек. Не само заради търпението и обичта, с която се отнася към все по-безпомощния си баща. Аз мисля, че той се отнася с доброта и милост и към читателите. Благодарна съм, че историята приключва, докато бащата е още жив. Че той му подарява този отворен финал. Че, за разлика от болестта и от съдбата, ни спестява гледката на човешкото същество, което накрая се превръща само в същество, без съзнание и може би буквално без личност.

Има още