Всички чорапи са тихи и скромни.
Кой за тях мисли и кой ли ги помни?
И въпреки че са необходими,
рядко ще срещнеш чорапи любими.

А пък когато останат самички,
те си припомнят и мислят за всички
дълги разходки във разни обувки,
чехли, терлици, пантофки със джувки,
колко са тичали, колко са скитали,
стълби изкачвали, камъни ритали,
топлили малките детски крачета,
бродили през планини и морета,
голове вкарвали, танци танцували,
и се обували, и се събували…

А пък когато си скъсат петичките
или съвсем се протрият, горкичките,
зейнат ли дупчици за проветрение,
даже без сбогом и без съжаление
хващат ги и ги изхвърлят във коша,
става съдбата им тежка и лоша,
и изоставени вече от хората,
те се предават съвсем на умората.
Трудили са се напразно, залудо.
Те се отчайват. Но в този миг… Чудо!
Както окаяни страдат, тъгуват,
глас от небето чорапите чуват:
– Вярно ли служихте?
– Вярно!
Тогава
грабва ги вихър, звезди заваляват
и по небето политат, нечути,
ангели, в стари чорапи обути.

По-неуловим от мисъл,
ангелът наминал снощи.
Върху въздуха написал:
„Стой тук. Рано ти е още.“

От леглото ми откраднал
две безсъния, за спомен.
И едно перце му паднало.
И един копнеж огромен

във съня ми се заселил,
за да знам какво сънувам.
Той допълнил: „Я по-смело!
Явно е, че съществувам!”

И излязъл през стъклото,
гладко, без да се пореже.
Стъпвал над снега, защото
знаел, че снегът е нежен.

И защото ще го чакам,
и във знак, че ме наглежда,
той разопаковал в мрака
няколко звезди надежда.

С уверена и зла походка
при мене идват през нощта
две много неприятни котки –
Безсъние и Самота.

С настойчиви и хладни лапи,
безжалостни и търпеливи,
не ме нападат и не хапят,
но чакат. И не си отиват.

Очакването им ме дразни.
Търпението им ме плаши.
Леглото ми изглежда празно –
ужасно мое, никак наше.

Неясни тръпки от тревога
пробягват леко по гръбнака.
Два ангела четириноги
със мен разсъмването чакат.

Моят ангел е далече.
Гледа от високо
разни къщички, с човечета,
щъкащи наоколо.

Чакам го, заспивам после,
някой път сънувам.
Моят ангел е на гости.
Другаде нощува.

И понякога, по навик,
хвърля поглед само.
Той не ме е изоставил.
Но сега го няма.

И е малко по-студено,
с пет-шест нежни градуса.
Щом помисли си за мене,
ме полъхва радост.

Аз не искам да го губя –
пърхащ, неустроен,
моят личен много хубав
ангел неспокоен.

Ангелчето Пантелей подсмръкна два пъти и обърса носа си с крило.

Крилото беше сивкаво, тук-таме подсилено с кокоша перушина и анкерпласт. Крайчетата му бяха оръфани, все едно някой ги е дъвкал. От вътрешната им страна с химикалка беше написано Heavy Metal, Metallica и „Обичам Ваня”.

На всичкото отгоре крилата бяха поне с три номера по-големи от необходимото.

Има още →